Блогът на Неделчо Неделчев

Премиерът Станишев определя правителството си като преграда пред мутризацията. Очевидно не съзнава, че при криза на обществото не следват мутри, а капиталистически финансови групировки.  Това е системна грешка, която от времето на развития социализъм е една и съща. Тя се корени в прикриването на собствените капиталисти, които някога наричаха червена буржоазия. Основната характеристика в позициите на новите капиталисти от двете страни в нашия преход е борба за позиции. За едните като възможност за следващата борба със световния капитализъм, а за другите като укрепването на позиции в този капитализъм.
Неоправдано е, във важни за държавата ни моменти, да се разпалва омраза, основана на мистификации за някакъв нов възродителен процес и е тъжно, че достатъчно богати хора в България правят това. Парите лесно променят посоката на мисленето.

Позицията на БСП и независимия национален седмичник „Нова зора” за националния нихилизъм е безпомощна и без бъдеще. Във вестник Нова Зора от 23 юни 2009 г.  в интервю със зам.-министър на образованието В. Добрева редакцията задава въпрос: „Ние, българските патриоти, сме огорчени, че по време на това правителство в образователната система продължи фалшифицирането на българската история и литература, грубо се манипулираха велики имена на българската духовност. В учебници, одобрени от МОН, децата се възпитават в национален нихилизъм и на „изкуството” да се срамуват, че са българи…”. Отговорът на В. Добрева е: „По въпросите, които повдигате, нямаме различия.  Също смятам, че ако Коалиция за България влезе в бъдещото управление, едно от условията би трябвало да бъде освобождаването на учебната материя тъкмо от рецидивите на лъжата, едностранчивото тълкуване, националното предателство. Още повече, че България в ЕС трябва с достойнство да защитава националните си интереси.” (НЗ, брой 24, с. 4.)
Как са допуснати тези рецидиви от коалиция, обединена около националната кауза? В коя друга страна съществуват подобни „рецидиви”? Каква е съдбата на учените, несъгласни с тези „рецидиви”? Какво образование са получили като  граждани и като специалисти  на страната ни тези обучавани в национален нихилизъм, обругаване и фалшификации? Как обучени в подобен дух специалисти в сферата на образованието ще съдействат за преодоляване на чудовищната неграмотност сред малцинствените етнически групи? Ще поеме ли някой отговорност за тези „рецидиви на лъжата”?
Много въпроси, и само една партия, която обръща внимание на необходимостта от ограмотяване на огромната маса от неграмотни.
Други, десните силни демократи, подготвят и съкращение на училища и учители, което на свой ред води и до съкращения на университети, защото населението на България било съсредоточено в три големи града. А от това следва, че в далечните селца и малки градчета, далеч от тези мегаполиси, ще бъдат съкратени множество учители, други ще напуснат сами поради социални условия. Това ще доведе до закриване на още училища.
Неграмотността ще нараства като допълнение към  непоетите отговорности за съсипването на една от най-добрите образователни системи, поне в Европа, преди време.

НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС В ИСТОРИЯТА В БЪЛГАРИЯ

I. БЪЛГАРИ, ТУРЦИ И МЮСЮЛМАНИ В ИСТОРИЯТА НИ

1.    С времето на политическите промени в България след 10. ноември 1989 г. в българската история се усилиха политизацията и откровената фалшификация, които съществуваха и по-рано. Сред тях са идеите за създаването на обща история за България и Турция. Те станаха възможни като продължение на политизирани тези, които се проявиха в българската и съветската наука в периода след злополучните партийни конгреси, в които бе решено да се построи комунизъм към 80-те години на ХХ в.
2.    Един от основните въпроси от 70-те - 80-те години на ХХ в. е за отказ от идеите за обществените строеве и за замяната на диктатурата на пролетариата с нещо ново, основано на културата. Времето на тези промени съвпада с т.нар. период на общонародна държава, който следвал след диктатурата на пролетариата.
3.    Тогава настъпи и преосмисляне на отношението на управляващия български елит към същността на историята. Българското политическо и държавно ръководство се намеси по изключително груб  и антинаучен начин в живота на хората „с променено национално съзнание”, като преследваше идеята, че с всестранното културно развитие ще се създаде обща култура на обща нация.
4.    Последва период на опити на заличаване на деянията по „Възродителния процес”, като вместо да се пише лошо за Турция и турците в историята на България, започна политика на подчертаване на вековното мирно съжителство на българи и турци. Другите народности бяха забравени. Около историята на турците се създаде героичен ореол, в който въпросът за класовата борба бе изместен само към отношението на лошите управляващи към двата страдащи народа. Дори понятието башибузук избледня.
5.    Пренаписването на историята е неисторично, и пример за това са редица турски автори. Дори в средновековна Турция върховните религиозни водачи са порицавали султаните за завоевателни действия срещу мюсюлмани, и включително срещу родствените им тюркмени. Тези действителни събития не се прикриват от съвременни турски историци.
6.    Политиката на непостоянство и противоречия към последиците от турското робство в България не са свързани само с периода между 1944 и 1980 г. Тя е наследена от времето на Третата българска държава.
7.    В резултат от тази непоследователна политика писаното по българска история от много историци за турския период, и последиците от него  не отговаря на действителността.
8.    Понятието Османска империя е сборно за всички народности, подчинено на властта на турците и техните владетели, и на политиката на завоюване и поробване.
9.    Турската средновековна държава е създадена от владетеля Ертогрул-Гази. Наречена е Османска по името на един от наследниците му Осман, който я превръща в завоевателна робовладелска империя.
10.    Названието османска империя е точно – то отговаря на завоевателно-имперските стремежи на турския народ.
11.    Поради това противопоставянето на „български турци” на Османската империя е пример за погрешна посока на развитие на българската историческа наука и нейното обществено въздействие.
12.    Турската средновековна империя провежда политика на насилствено разместване на народности, несъгласни с управлението на нейните владетели и народ.
13.    Ислямистите привеждат и религиозни критерии за формиране на народности, верни на централната власт.
14.    Тези критерии са действени от времето на насилственото арабизиране чрез въвеждането на арабски език и принудителна ислямизация на Египет между VІІ и ХІ в.,  до създаването на държави определящи се по религиозен принцип – сред тях са Бангладеш, Пакистан, Косово през ХХ-ХХІ в.
15.    Върховната власт в Турция преди създаването на модерната държава през ХХ в. е теократична  - светска  и религиозна на султана - халиф.
16.    Тази теократична държава провежда политика на геноцид срещу несъгласните с властта й народи. Първи са византийците – гърци и българите, сред последните арменците.
17.    Тази политика е водена от Високата порта – правителството на Средновековна Турция, но се копира от мюсюлманите населени в земи на завоювано население. Те се отнасят към немюсюлманите като към покорено и безправно население.
18.    Тъй като тази политика нарушава данъчните интереси на държавата и нейната сигурност, тя не се споделя от Централната власт в много случаи.
19.    Тъй като завоевателните интереси на турците са насочени и към мюсюлмански страни, арабите, персите, тюрките са определяни като неистински мюсюлмани.
20.    Държането на покореното население под властта на султана се поддържа с масови поробвания на останалото живо население.
21.    Унищожаването на населението на цели райони и продажбата му в робство служи като възпираща мярка въстанията в другите покорени области или страни.
22.    Понятието „Османска империя” в българската история, със съответните интерпретации предполага отказ от обида на турците в българските земи. Но дали не е обида към изселените в българските земи потомци на врагове на турските султани и тяхната политика, и към всички които са с арабско-персийски имена, но не са турци?
23.    След българските въстания, руско-турската война и балканските войни от българските земи се изселват турците, черкезите и части от други народности, които са били  осъществители на турската власт и държава.
24.    Остават казълбашите, татарите, значителна част от българо-мохамеданите и „турските” цигани, които не се чувстват част от управляващата турска народност.
25.    Остават тюркските и нетюркските народностни групи, които имат сдържано отношение към  турската държава.
26.    Остава и турска малцинствена група,  която не е участвала в насилията на въстаналите българи.
27.    След Освобождението започва процес на консолидация на тюрските групи като турци. Българските правителства и средства за масова информация   участват в този процес като ги определят като турци, привеждат и религиозни критерии и поощряват асимилацията на другите народностни групи.
28.    Българските наука и политика от 70-те – 80-те години на ХХ в. се противопоставиха на процеса на турцизиране, като издигнаха спорната идеологическа постановка, че културата е равна на учението, а то на идеологията и на поведението.
29.    Не само че тази „постановка” е погрешна, като идеология на развития социализъм, но и не отговаря на историческата истина за депортирането на враждебни на турците народи от Азия и Африка на Балканите.
30.    По този начин идеята един народ – една идеология – една култура – едно поведение потисна човешките права на множество хора и усили рефлекторните процеси на етническа децентрализация и на турцизация. Дори българомохамеданите масово започнаха да учат турски език.
31.    Съществуват и научни опити от турски автори в България да се представи миналото на аспаруховите прабългари като първи етап от турцизирането на българските земи, без да се отчита насилственото заточение в България на тюркски племена, различни от турците.
32.    Като ислямизирани още преди идването на турците на Балканите се определят гагаузите, куманите, печенегите и други народи, влели се в българския народ, без за това да има никакви сведения.
33.    Привържениците на идеите за ислямизирани предшественици на турците в българската народност оспорват и сведенията на всички автори от средновековието, които пишат за насилствено потурчване или геноцид над българското население въпреки множеството свидетелства от италиански, френски, немски, испански, български, византийски, сръбски и дори от турски автори след ХІV в..
34.    Според тези автори тюркските ислямизирани елементи в средновековна България – кумани, печенеги и други, били асимилирани от българите/И. Ялъмов. История на турската общност в България. С. 2003, с. 25 сл./, въпреки че за това отсъстват, например, археологически сведения от територеята на България. Очевидно това е само предположение.

II.  БЪЛГАРСКАТА НАУКА ЗА ТУРЦИЗИРАНЕТО

35.    Турската общност още преди народната власт от 1944 г. е под влияние на процес на обединение, подчинен на принципи с политически и религиозен характер.
36.    Тюркските общности, които са останали в България поради неучастие в политиката на геноцид, се турцизират.
37.    Съзнателната политика на турцизиране води до изчезването на малки народностни групи със собствена история и културна традиция.
38.    Колкото и да е ласкателно за турците в България, че ги определят като обединение на всички етноси с мюсюлманско вероизповедание, самите те се разграничават от твърде близки отношения с другите „нови турци”.
39.    В Р. Турция хората често определят българските турци като българи или като други етноси, но не и като турци.
40.    В българската наука при развития социализъм започнаха да се отхвърлят понятия като турско робство и геноцид, в криво разбрана политика на толерантност.
41.    Това е толерантност обаче не към турския народ в Р. Турция, а към създаването изкуствено „вторична нация”, на която се приписва историята на турския народ завоевател. Завоюваните и депортираните се представят като завоеватели.
42.    Тази завоевателна история е на робовладелски народ, преодолял родово-племенното общество в империята на селджуките. Народ, който навлиза в света на цивилизованите, на политическите общества, когато те вече са във времето на феодализма.
43.    Турските историци и български автори от турски произход водят борба за културно-историческото наследство на народите от Централна Азия и Сибир. В резултат от тази борба започна лековерното обявяване на блестящите ирански култури от древността за турски.
44.    Не по-малко откровена е кражбата на българско историческо-идеологическо наследство от времето на развития социализъм и след това. То е отразено и в истории на Турция, писани в България с цел да се припише на турците цялото световно културно наследство. Затова в тези истории може да се видят следните категорични заявления: ”В религиозния живот на турците е отразена и вярата в задгробния живот – т.нар. орфизъм…”/И. Карахасан-Чанър. Турция, София, 2000, с. 13/.
45.     Българските траколози не реагират на подобни фалшификации затова, защото са все така убедени в невярната си теза, че идеология е равно на култура, и очакванията им са, че след като са решили този въпрос, всичко друго ще се прояви като поведение или като „интелектуална енергия” която била вечна.
46.    Посегателството върху културата на средноазиатските народи, на северните иранци – парси, масагети, скити, саки, кимерийци и други, е представено по същия агресивно-завоевателен начин в обявения за тюркски орфизъм: „мъртвите …се погребват в гробници-кургани, като при умрелите освен коня се слагат и неговите любими оръжия”.
47.    Измеренията на тази културно-историческа кражба са определени с откровено пантюркистка всеобхватност: „Днес на много места от Китай до Унгария може да се срещнат такива кургани”. Очевидно е, че подобна подмяна на историческо минало и присвояване на чужда история може да разчита само на неграмотност превърната в национално-образуваща идеология.
48.    Приравняването със световните култури не подминава и древноегипетската цивилизация, след обявяването на сакските погребения с частично мумифициране от Южен Сибир за тюркски: „Подобно на египтяните тюрките са добре запознати и с техниката на балсамирането”/И. Карахасан-Чанър. с. 13/.
49.    Тюркското племе кайъ е част от държавата на селджуките и има в огузската хералдична система като племенен знак ІYІ, т.нар. игрек с хасти също като прабългарския род Дуло. При турците кайъ знакът се появява 500 години след като е използван от българите през VІІ в. Българските историци не изследват този проблем.
50.    Българските историци от периода на развития социализъм се отказаха да изследват робството и дори създадоха теория за отсъствие на обществен строй, основан на робството с малки изключения. Под натиска на политическата действителност и идеологически изисквания дори най-известни от тях замениха  понятието „робство” с понятието „робия” /В. Мутафчиева. „В Сянката на Азия” С. 1992. с. 55/. Други обявиха робството за „комунистическа измислица”. Трети бяха заклеймени като „остарели марксисти”, от хора които отричат робството в Турция, но признават че има американско робство и дори „Робиня Изаура”.
51.    В търсенето на този вид „исторически патриотизъм”, противопоставен на интернационализма, българските историци, включително и членове на Политбюро, обявиха идеите си за модерен „марксизъм”, противопоставен на „остарелия”.
52.    По този начин, в погрешно разбран неинтернационален патриотизъм, българските историци създадоха модели на общества, които не са съществували. Модели, които послужиха за  обществено-политически действия с катастрофален за българската държавност до 1989 г. край.
53.    „Модерните” български историци обявяват средновековна Турция за феодална държава, въпреки всички сведения за поробване и геноцид, и без да се съобразяват с народната памет.
54.    Политиката на геноцид, провеждана от средновековнта и архаичната турска държава до 20-те години на ХХ век бе обявявана от съвременни български историци за сравнима с насилията над въстаналите в селските войни в Германия през Средновековието.
55.     Тези историци обаче не говорят за масовите поробвания и денационализация, извършвани от турската държава и нейните изпълнители, защото такива в Германия няма.
56.    За разлика от тях турските историци от Р. Турция продължават да пишат за съществуващо робство, дори като организационен принцип на класическата османска държава между 1300-1600 г., заедно със системата тимар. За тях Османската империя принадлежи към традиционните източни общества.
57.    В усилване на политиката на асимилация бяха използвани средства от миналото - на срещите на ДПС се говори за опасност от нов възродителен процес – политика, която не отговаря на действителността, но има за цел да попречи на процеса на асимилация на различнитее етнически групи с мюсюлманско вероизповедание или с арабско-персийски и тюркски имена.
58.    Това реставриране на изкуствена заплаха от „Възродителен процес” е и заплаха за националната сигурност и не е приемливо за хората, които живеят заедно и възстановяват културните си традиции без да заличават културата на другите – също свободни хора.
59.    Българската държава твърде лесно героизира делата си по националния въпрос, като настоява за запазване на културата на българите от бившите социалистически страни, но не смее да поставя въпроси от поподобен характер на Турция и Гърция.
60.    Българският народ зад границите на България има свое информационно пространство, което трябва да се защитава, независимо от временните интереси.
61.    Трябва да се защитава и националната идентичност на българските етнически групи и път към това е  задължителността на българския език като образователен и национален.
62.    Сепаратистичните стремежи на малцинствените групи се основават на изключването на българския език в редица райони на страната. Последиците от това са заплаха за националната сигурност, за националното единство и за самите неграмотни групи от хора, които губят възможност не само за приобщаване към обществото, но и за лична реализация основана на национална култура.
63.    Това намира израз и в нарушаването на конституционни принципи, като при политическа дейност се говори на езика на съседна на България страна, на турски език.
64.    Турският език, на който се излъчват новини в България, е различен от езика на българските турци.
65.    За запазване на културно-историческото наследство на тюркско-езичните и на определящите се по религиозен принцип са необходими сериозни езиковедски изследвания, съставянето на диалектни карти, а не заличаване от модерни информационни средства и асимилационна политика, насочена към модела на Р. Турция.
66.    Русофобията бе използвана като проява на съвременни политически възгледи и грубо бе вмъкната в историята. Проява на това са идеите за имперска политика на Русия към проливите, като се премълчава завоевателната политика на Турция на Балканите, която е също завоевателна.
67.    След създаването на Третата българска държава и нейната съдба в борбите й за освобождение и обединение на българите се видя, че другите Велики сили, заедно с Турция, имат имперски стремежи и че българското общество е без достатъчно политически опит, когато най-много му е необходим.

ІІІ. ИСТОРИЯ, ПОЛИТИКА И ЧОВЕШКИ ПРАВА

68.    От българските информационни средства изчезна цяло направление в народното творчество, посветено на борбите с турските завоеватели.
69.    Нарушаването на културните традиции на групите, определящи се по етнически или верски признак, е нарушаване на човешки права, но нарушаване на човешки права е и укрепването или развитието на тези традиции с верски символи.
70.    В стремежа си да покажат, че са отхвърлили „остарелия марксизъм” съвременните български историци и политици, и „модерни марксисти”, нарушиха този път човешките права на друга голяма обществена група – на атеистите. По религиозен принцип всички носители на българо-славянски или на арабско-персийски имена започнаха да се делят на християни и мюсюлмани.
71.    Завърна се времето на кръстоносните походи, които никой не отрича и на свещенната война – джихад, която толкова убедено отричат в пълен разрез с историческата истина съвременни политици и богослови.
72.    Живеещите на територията на България не искат тази война, нито завръщането на политиката на заплахи, която има за цел да събуди зловещи признаци от миналото в опита да се продължи изкуственото формиране на нови нации.
73.    Затова и част от обявените за мюсюлмани не споделят политиката на реставрация на духа на „Възродителния процес”.
74.    В националната политика на България не се отчитат постиженията на съвременната турска наука и култура, които в противовес на стремежите за създаване на единна турска народност посочват, както националните проблеми на Турция например с кюрдите, гърците и арменците, а също и мястото й в историята, което не винаги излъчва дружелюбност, човечност и желание за подражание. Затова вероятно Турция днес има нобелови лауреати, а България - не.
75.    Оценката на историята на Турция в съвременните български и политологични мнения е уникална. За Турция не се пише нищо лошо и емблема на това отношение е замяната на „турското робство” с „турско присъствие”. И това е позиция в разрез с изследванията на турски, френски, немски, английски, американски и други историци и политици.
76.    В Р. Турция официално честват „Завоюването на Константинопол”, но американци дават „насоки” дори на модерни турски автори, които критикуват съвременната турска действителност да не пишат за завоевание, за да не се създава национализъм. Очевидно е влиянието на геополитика с насоченост, която не е в интерес на народи, претърпели насилие, и не там е мястото на българската наука. Включително и за собствената ни история.
77.    Турски автори пишат за турско робство, или се питат, дали го е имало, а български го отричат без обсъждания. Това е проява на същата геополитика за моделиране на света по начин, който не отговаря на националните интереси на малките страни или на турски автори с мнения, различни от официалната политика, или на противниците на Америка на политическото поле на съвременния глобализиран свят.
78.    Стремежът на хората към съвременност не може да бъде пресичан от зловещите признаци на миналото, които за съжаление се определят и като „новоосманизъм” в държавната политика на редица културни и политически институции на Р. Турция, и от изискванията за „турчин” в Турската конституция.
79.    В съвременните човешки взаимоотношения нямат място представите за равенство на идеологията с културата.
80.    Историческата наука е длъжник на националния въпрос в България и е спомагала твърде много за потискане на човешките права на цялата нация и на отделни нейни групи – практика, от която е време на се откажем, за да има бъдеще в България.
81.    Съпротивата на български учени на водещи позиции и на политици, срещу всяко оспорване на неисторични тези продължава да вреди на България и да формира и създава противоречия, чужди на българското общество през ХХІ в.
82.    В България малцинствените групи въвеждат и свои обичайно-правови администрации и съдилища, свои свещени институции. Тяхната автономия от държавата достига до продажбата на хора – практика, забранена в целия свят и равна на търговията с роби. В самото навечерие на изборите в България през 2009 г. се появяват сведения за влиянието на световната криза върху цените на „ромските булки” и за продажбата им на промоция, удостоверени от разстроени родители продавачи. И тези сведения се представят като нещо нормално, а и като политика към съюзни формации!
83.    Подобно отношение на държавата е равностойно на признание за съществуващи администрации на племенни вождове и племена, както в редица конфедерални страни от съвременния изток, с различна от нашата политическа традиция.
84.    Затова е необходимо и друго отношение към българския език, култура и конституция. Очевидно е, че досега е правено противоположното, и никой не може да отрече, че проявите на слабо владеене на българския език са добре забележими в училищата на Североизточна и Югоизточна България. Такива са и официалните статистики от 2009 г.
85.    Време е да бъде спрян този процес на разкъсване и обезличаване на България.

Противопоставянето на народностна основа в България е извънредно сериозно явление. То засяга не само проблема за разбирането за нация и народност, но и правото на гражданина, на личността, да защитава собствените си културни традиции, собственото си право на личност.
Две основни политически сили – „Атака” и „Движението за права и свободи” си оспорват правото да имат историческо присъствие в българските земи. Кои са причините, довели до това явление?
•    „Атака” представя заплашен от турцизъм или потурчване български народ и държава..
•    Аналогична е позицията на ГЕРБ като политическа партия и гражданско обединение.
•    Аналогична е позицията на ДСБ.
•    „ДПС” представя нарушените права и свободи на българските турци или на турците в България като счита все още възможни нови действия подобни на „Възродителния процес” и лидерите и говорят от името на турците в България и дори, въпреки противоречията с конституцията на страната и на турски език  в предизборните си кампании.
Кои са обаче „турците” в България, или българските турци? И защо българските медии и политици говорят само за турци, като забравят например татарите, помаците или българо-мохамеданите, казълбашите, гаджалите и други? Не нарушават ли те правата на не-споменаваните народностни групи? Или просто искат да ги асимилират? Или считат процеса на тяхното турцизиране завършен?
Ако проблемът е един от трите, очевидно има нарушаване на правата на цели народностно или диалектно обособени групи, някои от които са твърде големи, за да не бъдат забелязани, и са съставна част от българския народ. Това обаче означава, че по сила и безкомпромисно погазване на човешки права  подобна политика е отражение на целите на възродителния процес, провеждана при това не само от ръководството на ДПС.
Преди векове Турската средновековна държава на династията на Османите изселвала от Мала Азия и прилежащите й историческо-географски области несъгласните с турските завоевания и власт предшественици на значителна част от т.нар. „български турци”. Друга част от подразбиращото се като турско население било насилствено ислямизирано или потурчвано. Целта на турските завоеватели била да се ослаби съпротивата на покорените народи, като части от тях се изселят в друга народностна, езикова и културна среда, и там ще бъдат опора на османската власт като представители на завоевателите.
Продължителната българска политика на противопоставяне на всичко чуждо особено след годините на неуспешна национално-освободителна борба, бе подчинена на желание за възродителен процес и преименуване на носителите на арабско-персийски имена у нас. Понятие, само по себе си нескопосано и криминално, продукт на науката на развития социализъм, в който бяха приравнени идеология, учение и култура. Нескопосано, тъй като няма насилствени възраждания, нито еднородна култура, равна на учение или идеология.
Тази напълно погрешна политика успя да заличи исторически спомени и неприязън на по-старите генерации от българското тюркоезично население срещу репресивната система на т.нар. Османска империя. Изследователи, които изучаваха този процес бяха изолирани и преследвани, а научните им изследвания, например на Евгений Теодоров, означавани като „злощастни” от теоретиците на „възродителния процес” като единство на идеология и и култура.
Употребата на обединителното понятие „турците в България” е израз на тази стара политика и псевдо-научност, и обяснява защо науката и образованието ни дори в областта на историята, журналистиката, обществените науки съдействат за изкуствено формиране на народност „турци” в България. Политика която оценяват критично самите турци, които добре знаят кои се представят като тях, и която не могат да оценят много от радетелите на „българския национализъм”. Погрешната посока на развитие на науката и немислимите й намеси в правото на гражданите да избират народностната си принадлежност водят до създаване на националистични конфликти там, където не би трябвало да ги има, и на недопустими компромиси.
Тази политика на е в полза на България, но се интерпретира като антинационализъм или като национализъм в зависимост от политически интереси различни от националните.

Най-големите социални протести на граждани, учители, работническа класа, пенсионери и още различни обществени групи, наричани пренебрежително прислойки или прослойки, се противопоставят на ръководеното от българските социалисти правителство. То води политика в разрез с интересите на работниците, като противоречиво се хвали с увеличени работни места и дясно-коалициони разбирателства.
И докато има класови конфликти правителството стои на безкласовата си дясна политика и разгонва уволнявания пролетариат с полиция по площадите и весели усмивки по вестници и телевизия. Едновременно с това БСП води политика на предизборна политика наречена „презареждане” без да обелва и думичка за това, дали презарежда с нови научни и политологични убеждения, електората си, или със стари средства акушерства на капитализма, за да създаде условия за бъдещия му крах?
С презареждания обаче не се поддържа обществена група избиратели, а прислойки от нея. Основната обществена група се наказва последна в дневния ред, след набелязаните от Ф. Ласал и компания още през ХІХ в. дребнобуржоазни и други групи.
В същото време уволняваните работници едва ли могат да бъдат наречени екзистенциалисти в класово-партийния и в позитивисткия  смисъл. БСП още не може да се отърси от епохата на „научния комунизъм”, с който подмени „научният социализъм”, и не е чудно ако това й бъде показано от левите крила в партиите с които ще оспорва правото си да продължи да управлява страната!