Войната срещу Русия и русите в Украйна

August 24th, 2014

Войната срещу Русия и русите или войната на Украйна срещу Народните републики. 24.08 е ден на украинската независимост и очевидно не на независимост на цялото й население.
В Киев – парад. На изток войските на Донецката народна република преминаха в успешно контранастъпление срещу наказателните украински войскови съединения. В международните съобщения бомбардировките на църкви, болници, електростанции и жилища се обявява като настъпление на украинската армия.
В САЩ анонимно съобщават, че истерията около руската хуманитарна помощ била излишно политизирана.
В Германия канцлерката Меркел обещава помощ на Киев за възстановяването на Източна Украйна, която самият Киев разрушава целенасочено. Очевидно е намерен нов меркантилен начин да се помогне на Порошенко да изразходва средствата за “порох” и за всичко друго, необходимо за война.
Контранастъплението започна, когато Киев изтегли останките от бронетанковата си техника на собствен все още ход, за да повдигне с тях “патриотизма на украинците”. Резултатът е плачевен – последваха критики и от мирни жители и от десни и други войници и командири, че техниката е в Киев, а украинските войски се бият ходейки пеш, и превозвани със “школни автобуси”.
Украинската армия и връзката й с правителството се разпада многостранно. Възможни са преврати в Киев. Съществуват хипотези, че в столицата искали да унищожат непокорните “наказателни части”, или че тези “части” можели да насочат силите си срещу Киев.
Подобни механизми съществуват отдавна – напоследък и Вашингтон с Лондон започна унищожение на джихадисти, които стана излишни при военни неуспехи, и при превръщането на анти-колониалната война от светска в религиозна. И в двете столици се страхуват, че техните терористи могат да се завърнат там, където са обучавани, и да бъдат опасност. А и могат да съобщят, кой ги е въоръжавал между Турция, арабските емирства и англоезичните демокрации.
Очевидно още един модел на влияние върху световни събития е компрометиран пред гражданското общество.
В Германия трескаво обмислят нов. В Киев, Вашингтон и Лондон довършват стария – унищожение и на чужди и на свои. В Киев е намерен идеологически изказ – като държавен и воински орден е въведен сега Бандеровският кръст. Степан Бандера бе съюзник на нацистите, и спомените за деянията на сподвижниците му срещу полското, руското и просъветското население са зловещи. Това не пречеше на възторжения Порошенко да заявява, че националният празник на Украйна най-после щял да бъде нейн.
Историята продължава, но не напомня ли събитията от първата половина на ХХ в.?

На думите на кой президент не може да се вярва между Вашингтон и Москва, и през София?

March 6th, 2014

На думите на кой президент не може да се вярва между Вашингтон и Москва, и през София?

http://russian.rt.com/article/23679

Проблеми на образованието – поробители и “съвременни реалности” от средата на 2012 г.

July 6th, 2013

Уважаеми колеги, учители, преподаватели и студенти по история, в средата на лятото на 2012 г. в българското образование възникна сериозен въпрос  свързан с темата, която се отбягва от български учени в течение на много десетилетия, и все по методологически съображения, за които не бих казал, че не си приличат през ХХ и ХХІ век. Това е проблемът за турското робство и името на държавата, която го е осъществила. Прозвучаха призиви историята да се пише с оглед на съвременните политически реалности, като се забравят предходните. Призивите са от бивши участници в сегашното, на ГЕРБ, политическо ръководство на образованието и вероятно от политическа партия ДПС, с отправена препоръка към сегашни Зам.-министър на образованието и методист в МОНМ да присъстват в един час по история, в който да видят как реагират на темата за турското робство небългарчета (по изказване на Мукаддес Налбант, бивш Зам. Министър на образованието, Т.В. Нова, 20. 08. 2012). Проблемът е толкова сериозно поставен, че самият министър на образованието публично защитава мястото на националните герои В. Левски и Хр. Ботев в учебниците и предизвика критики. Показателно е, че има и сведения и анализи, които предполагат, че проблемът е предизвикан с политическа цел, т. е. правителството е подведено да участва в дискусия с по-широки цели, без да осъзнава това[1]!

Всъщност проблемът е по-сложен, според В. Енчев в Доклад на Комисия за учебниците пише: „Османската полиция заловила Апостола и съдът го осъдил на смърт” – цитат от учебник. Препоръка на Комисията: „Левски е бил нарушител на реда. Такава е била политиката на империята”; Христо Ботев, „На прощаване…” ”Но кълни майко, проклинай таз турска черна принуда…” – цитат от учебник. Препоръка на Комисията: „При евентуално възприемане на текста извън историческия контекст съществува риск за пренасяне на отрицателното отношение към турците от страна на учениците върху техните съвременници”; „Иван Вазов” „Опълченците на Шипка”: „…И ордите тръгват с викове сърдити…”. Препоръка на Комисията: „Две страни в пряк сблъсък …”. „Авторите на учебника не са направили разграничение между  изобразените в художествена форма  исторически събития и съществуващите съвременни стереотипи, разглеждащи отношенията между турци и българи винаги като вражески”[2].

Възможно е, въпрос на такт да е пояснението към историческия контекст, въпреки, че тук става дума за революции и за Освободителна война, не за съвремие. Но как извън него да се тълкуват „съвременните стереотипи” и отношението към съвременните „турци”, като приемници на осъществяващите „турска прокуда”, или революционерите да не се представят като противници на „политиката на империята”! За кои съвременни турци става дума? Тези които в Турция определят като „външни турци”, или като „роднински народи”? Ако е така, различието е ясно определено, и се пита: Методически невъзможно ли е да се направи подобно разграничение без да се подменят историята и литературата на народа ни? Докъде е стигнало обаче безгрижието на държавата ни при приравняването на т.нар. „български турци” –  между които има турци, алиани, турчеещи се цигани, татари, турчеещи се мюсюлмани и други – с турците от Р. Турция! Проблемът е много сериозен! По-сериозен от „Смешен плач”[3] в който посегателството върху историята се третирало като посегателство върху националната сигурност!

По отношение на критиките към С. Игнатов[4] – в определени случаи обезличаването на национални герои, представянето им като криминални типове, и редактирането на творби е равно на „изхвърляне”. Примерите са исторически, от областта на литературата. Но как се е стигнало до тук? Защо медодически не е направено необходимото за исторически вярно обяснение на събитията и се налагат настоявания за откази, редакции, интерпретации, призиви на „Комисия по дискриминация” и на „Дружество на психолозите”, против „предрасъдаците в историята”. По каква логика например революционерите – борци за свобода в империята на турците могат да бъдат обявявани за законо-нарушители[5], а потисниците завоеватели да се обявяват за  „пазителите на реда”?

Според  мен основните причини и в миналото и сега за подобен натиск към историята и интелектуалните постижения на народа ни са:

  1. Замяна на обективността в историята с класови и политически внушения.
  2. Подмяна на изследването и приложенията му в образованието с моделиране.
  3. Неразбиране на общото и особеното в историческото развитие.
  4. Представянето на отрицанието на явлениетo робство като модерно мислене.
  5. Негативно отношение към революционните движения и революциите.

Според В. Мутафчиева от 1992 г.: „доскоро и задълго нашето минало бе изучавано изолирано, без оглед на историята на съседни и по-далечни земи и народи,  сякаш българите са съществували в безвъздушно пространство…. От такъв недостатък в образователния метод произтича не само някаква обща необразованост, но и пакостни убеждения, които изкривяват общественото съзнание. Най-редовно чуваме твърдения, кое по нас било първо в света….дето никъде го няма. Тези твърдения просто означават, че събеседникът ни познава изключително историята на България, та не му иде наум да потърси аналогия из нечие друго минало”[6]. Оставам с убеждението, че В. Мутафчиева прибързано е видяла настъпилата към края на ХХ век промяна[7]!

Първият период от историята ни със загуба на политическа народностна независимост, понякога широко известен като византийско робство, както и турското робство, е  свързан с завлядяването на България от Византия. При изследването му се проявяват две „геополитични направления” – Русия и Византия, които в условията на Царство България, като съюзник на нацистка Германия П. Мутафчиев е имал смелостта да определи:

  1. При първото – проруското – П. Мутафчиев преди и през 1943 г. посочва, че нападението на русите срещу България поради византийски подбуди преминава в съвместна борба на българи и руси срещу Византия, по известие на византийски автор[8].
  2. При второто – антируското – П. Мутафчиев пише за партизани привърженици на идеята за тясна дружба с Византия, които провалили руско-българските усилия[9].

В съвременната българска наука  определението на войната между руси, българи и византийци само като Руско-византийска, а българо-византийските отношения за властта на българския владетел като вътрешен и деликатен проблем за Византия[10], очевидно поддържат хипотезата „Партизани”. За променчивото отношение към темата през различните периоди от развитието ни свидетелства различното отношение към Русия според времето, в произведенията на Николай Райнов и Богомил Райнов. Сега отново е време на нови сложни отношения с Русия и естествено на поредна, за съжаление и научна безпринципност.

Извън вниманието на изследователите остават действията на византийските завоеватели – българите напускат земите си заедно с русите, преследвани от византийци, които ги пленяват, по сведения на византийски автор[11]! Времето на Византийското господство над България е и време на увеличаване на броя на робите, а самото ослепяване на цялата армия на цар Самуил е форма на геноцид. Прояви, които са твърде характерни за Византия и властовия й приемник – Турция на Османите.

Проблемът е най-сериозен. Защо съвременни български ученици, определящи се като „деца от разградски села”, или „турци”, се приемат за наследници на т. наречените „османци”, с които са се борили В. Левски и Хр. Ботев, Ив. Вазов, П. Яворов, Яне Сандански, П. Волов, Г. Бенковски и други наши национални герои-революционери и интелектуалци? Как се е стигнало до там, изучаващите история да не знаят становището на Кемал Ататюрк за съвършената разлика между Османската империя и Турската Република? Или становището на В. Левски, че в бъдещата българска демократична република ще има място за всичките й жители независимо от народностна принадлежност и вероизповедание, включително и за турците? Или становището на Хр. Ботев, че тиранска е властта на турския султан? Или че събирателното „турчин”, или „турска вяра” са символи на поробителската политика на Високата порта и Султана, или на излезлите извън контрола на централната власт сили на башибозуци, или военно-административни области? Не са ли тези понятия отражение на наблюденията на българите за същността на т.нар. „Османска държава” и провежданата от нея политика на турцизация още преди ХІХ-ХХ в? Трябва ли да променяме написаното слово и историческия опит на народа си?

Интересно е, че три съвременни общности свързвани с българската  и славянската история – на българските носители на арабско-персийски имена, на турците и на  татарите в Русия, не желаят името им да се използва в обидния смисъл, който е придобил поради извършените жестокости.

В средствата за масова информация, включително и в Интернет се посочва, че българите некоректно използвали за османската империя понятието „Турция”. Особено силно е това убеждение сред преподаватели, които не могат да посочат къде са чели принципите на тази модерност, но я внушават на студентите и обществеността като последна научна истина. И това е просто фалшификация! Естествено е, че за имената не се спори, а за действителностите, за същностите на обектите и явленията. Като оставим встрани практиката на българите и русите, които често са обвинявани в „емоционално” отклонение от историческите действителности, може да се ориентираме за името на югоизточната ни съседка и някогашна владетелка, преди времето на Ататюрк, например по публикациите на европейски и турски автори, писали през ХІХ в. или за ХІХ в.: Във Франция, в Париж през 1882 г. е издадена книгата на Engelhardt E. La Turquie et le Tanzimat; Във Великобритания, в Кеймбридж Temperly H. пише в The Cambrige Historical Journal, от 1932 г., т. 4, № 1 за British Policy in Turkey (1830-1914). Турските автори също определят страната си преди 1922 г. с името Турция – например Feroz Ahmad: The Yang Turks. The Committee of Union and Progress in Turkish Politics, 1908-1914. Oxford, 1969…, и други!

Къде е проблемът?  Само в промяната на имената ли, в преименуването на главните действащи исторически субекти и обекти ли, включително и в преименуването на цели нации? Как това намира отражение в българските наука и образования? Не показва ли сегашното състояние, че с преименувания и наши и чужди, проблемите не се решават, а се задълбочават? Според мен, в предходните до преди 20 години учебници, насилията на турците като представители на изостанала политически и обществено държава, спрямо новите капиталистически отношения в Европа и в развитите й поробени провинции,  се използваха несъобразени с възрастта на учащите се теми, изворови и нагледни материали за отвличания, изнасилвания, потурчвания и кланета.

Съществуваше определена разлика между утвърдената през периода на Развития социализъм хипотеза за отсъствието на робството, в учебниците за нуждите на висшето ни образование, и представянето на насилията на турските общество и държава като класови прояви на турско робство. Понятията за раннокласови отношения[12], за състоянието на България в под турска власт, което В. Мутафчиева определя като „робия”[13], и за различните от него поробвания в Турската империя, се използваха без пояснения, като последна дума на науката, която преодоляла старото класово-партийно мислене. Тази проблемна научна среда породи неверие в образователния материал – явление, широко подкрепяно от външни политически фактори. Ето една теза, представена от Б. Димитров пред БТВ на 3-ти март 2011 г. в ден на национален празник – българите не били под робство – това бил емоционален изказ, Англия помогнала на Русия в освободителната война, като завоювала Кипър, Турската империя била толерантна към всички народи, на фона на огромната империя В. Левски бил дребен смутител, и е осъден на смърт защото убил едно момче, попречило му да убие чорбаджия[14]. Детето за което става дума е на 16 г. Доколко са несъстоятелни подобни аргументи е видно от самата политика на турците, които вземат като войници според султанска заповед от 1601 г. непълнолетни по съвременните критерии в Р. България и дори Р. Турция: „да се повикват на военна служба и да се изпращат в еничарските оджаци младежи от неверниците от 15 до 20 годишни, снажни, здрави и годни за война…”[15]. По избраните от модернистите критерии султанът и целия му административен апарат също трябва да са престъпници, тъй като привикват за военна служба петнадесетгодишни момчета. Но този въпрос не се поставя, а В. Левски е пожертван втори път. Тук ще напомня и за антизаконните малолетни брачни връзки съпроводени с деца, например при циганите, включително и при турчеещите се цигани в съвременна България, които не се преследват от законите реално. Очевидно е, че критериите за оценка на събития са различни! Защо е така? Корените на двойните стандарти според мен са в хипотезите от развито-социалистическия етап на науката ни, когато конкретни явления се обличаха в иносказателни формулировки. Пример за това е  самодоволния период на българския политически елит, при намесата в личностните права на хората с арабско-перскийски имена, обявени за „наши сънародници със замъглено съзнание”! И няма осъдени за т.нар. възродителен процес[16]! Вината бе прехвърлена на Българската комунистическа партия – БКП и нейните приемници. Неспособността на науката да намери път към решаването на национални проблеми намери израз в политическо насилие. Още няма и официално научно становище, има отказ от политическото решение!

Напоследък бе потърсен изход в оправдания на турско-ислямските насилия от типологичен характер, като се представя идеята, че турските или мюсюлмански насилия са съизмерими числово с жертвите например от селските войни в Германия. Този подход е антиисторичен, защотго не отчита, че турската власт променя демографията на огромни райони, отделно от това, че и в Турция е имало класови войни и жертви. А оправдаването на насилията с брой на жертвите и сравнението им, или отхвърлянето на сведенията поради отсъствие на единни точни данни, често надхвърля не само разбирането за наука, но и съвременните, и по-старите представи за морал.

Оправданието на народи извършили насилия в миналото е смешно – представете си отношенията между съвременните афро-американци и европо-американци в Америка от Севера до Юга! Или между народите на Италия и Германия, като наследници на древните си страни, воювали в робовладелската епоха! Подобни изкористявания с измислени проблеми и предлаганите решения са ненаучни!

В по-новите български учебници травмиращите извори и коментарии за насилията са намалени, но остават нерешените стари научни и образователни проблеми, доколкото за това може да се съди по отсъствието на нови научни подходи, резултати от нови изследвания и широко ообсъждане. Основни сред тях са:

  1. Отбягването на определянието на Османската империя като държава на турци, или като Турция, въпреки безспорните документи – например Манифестът за обявяване на война на Турция на руския император Александър Втори[17], или много по-ранните Боженишки надпис, или Житието на Георги Нови Софийски[18].
  2. Отсъствие на теми за общата история на света, част от която е турската.
  3. Отбягване на темите за агресивния характер на турските завоевания.
  4. Отбяването на темите за унищожаване на огромни части от непокорните на турската власт народи.
  5. Отбягване поради неразбрани поводи за „остарялост” на изучаването на обществата като разделени по класови и политически признаци.
  6. Цялостно представяне   на мюсюлманските етноси Турция като „Османска империя”.
  7. Цялостно отсъствие на историята на бедните в мюсюлманските общества.
  8. Отсъствие на анализ на класово-политическия състав на участниците в свещенната война – джихад.
  9. Отсъствие на характеристиките на мюсюлманската свещена война и основанията за нея в Корана.
  10. Отсъствие на позиции за участието на българските мохамедани и на циганите в насилията над българското християнско население и срещу борбите му за освобождание.
  11. Отсъствие на исторически проучвания и позиции за времето на създаване на Библията и Корана, и за раличното им отношение към поробването на свободния човек, към жената, към друговерците.
  12. Отсъствие в учебниците на сведения за насилия на ислямското общество на турци, цигани, черкези, българомохамедани, арнаути и други башибозуци над християните, и за защитата на българи и други от централната власт на султана чрез армията и съдилищата.
  13. Отсъствие на изследвания за борбите на мюсюлманите в Османската империя срещу Централната турска власт в Истамбул.
  14. Отсъствие на позиции за различните течения в исляма и за тяхното противоборство като отглас на различни обществени и политически, включително и класови сили.
  15. Отсъствие на наблюдения за феодалния сепаратизъм, при който турските областни управители поддържат въоръжени български чети срещу централната власт, например по разкази на Евлия Челеби.
  16. Отсъства отношението към завоюваните, като към роби, според турския автор от ХVІ в. Хюсеин, от които могат да се вземат деца за роби на султана или еничари.
  17. Характеристика на турското робство като наказателно към непокорните.
  18. Геноцидните  характеристики на Средновековна и Нова Турция при прояви на непокорство и борба за свобода, не само за християнските но и за мюсюлманските по вероизповедание народности според Мехмед Нешри.
  19. Връзката на робството при турците и харемния начин на живот като негова основа, според Осман бей Фредерик[19].
  20. Изцяло отсъства мястото на жената в историята, и на жената в турско-ислямското харемно семейство.
  21. Отсъства и етнографската ситуация в Османската турска империя – преди и след покровителствана от държавата асимилация.
  22. Не се знае, че едва Турската конституция от 1876 г., е османска и втора след Туниската от 1861 г.
  23. Отказът от представянето на борбите на българския народ за свобода е безразличие към свободата, героиката и способността му да се управлява сам.
  24. Представянето на всяка тиранична власт, включително и турската като законен ред е антитеза на правото за борба за свобода.
  25. Отсъстват борбите на турци и българи против Централната власт.
  26. Отсъстват наблюдения на съвременни турски историци, познати на българския читател, като Халил Иналджък, че Османската империя е основана на робството – kul и на тимариотската система.
  27. Отсъства темата за насилственото преселение на непокорни на управляващите турци тюркски, малоазийски, арабски, персийски и други общности в чужда за тях езикова и верска среда в България.
  28. Отсъства обективно отношение към движещите сили в историята – не народите като цяло, а управляващите елити са представяни като ръководители на послушни народни маси.
  29. Отсъствието на разбиране за национално-освободителните движения и революции, характерно за турските образователни системи, прониква и в българската, и това не е нито методичен, нито методологичен принцип.
  30. Отсъства разбирането, че служилите на Турската империя, виновните за  злодеянията на официалната власт и опълчението-башибозук са избягали в Турция.
  31. Определенията „Турчин”, „Турска вяра”, се отнасят за Турция, ръководена от султана, който е и халиф, и който е определян от хронистите от средновековието като „Турчинът”[20].
  32. Не се забелязва, че не в материалистически идеологии, а в текстове, писани от средновековни европейски феодали, турското владичество над покорени чужди земи се определя като робство!
  33. Отсъства разумно обяснение за изчезващи в Турция народи и расови групи. Още Осман Бей Фредерик отбелязва, че огромното количество негри в Турция не оставят потомство, децата им „умирали още в ранна възраст” – формите на геноцид имат и мирна форма в Турция[21]!
  34. При подчертаване на развитието на капиталистически отношения в света, в Сърбия, Гърция, България не се посочва, че развилите капиталистически отношения напускат феодална Турция в която няма такива.
  35. При  представянето на капиталистическото развитие в света през ХІХ в.  отсъства темата за докапиталистическите феодални и робовладелски държави.
  36.  Отсъства оценката за Русия като световна сила, която спира формите на турските насилия, включително и на поробването и геноцида, не само в България, но и в Предна Азия.
  37. В широко пропагандираната теза, че Русия освободила България поради свои колониални итереси, се премълчава, че Турция, Великобритания и Франция не са борци против колониализма.
  38. Пропуска се, че „Руският колониализъм” планува да стои в България две години, и стои само 9 месеца, а например Великобритания напуска отнетия от Турция през 1878 г., и окупиран Кипър, едва в 1959-1960 г.!
  39. Допуска се политизация на историята, успоредна на промените в света и в България.
  40. Спекулира се с понятието народ от роби, за да се окаже натиск върху научни и образователни позиции – народи от роби няма, дори в Римската империя – поробват се военопленници, несъгласни с чуждата власт въстанници, престъпници на различни закони.
  41. Опитите понятийно или терминологично „Турско робство” да бъде заменено с „Феодални борби за надмощие на Балканите” са нелогични. До началото на ХVІІІ в. централната власт в Турция не допуска подобни борби на Балканите, а през ХІХ националноосвободителните борби на сърби, гърци и българи са буржоазни, не феодални.

 

Тези и други примери на обективно представяне на историята не накърняват никого, освен ако не е преднамерен. А за преднамереността има други механизми, заради които не трябва да се променя образованието и да се фалшифицира историята. Отсъствието на тези и други позиции подменя и турската история, и това е напълно неоправдано за България, която разполага с най-големия в света държавен архив на най-голямата средновековна империя до ХVІ в. – турската, след като Турция на К. Ататюрк се отказва от него! Отказът от показването на ролята на насилието в историята и на борбата за свобода на българите, включително на запазилите езика си българомохамедани, а и на преселените в българските земи врагове на турското завоевание от Азия или Африка – алиани, татари и други, има като следствие обществени процеси, които водят до турцизираща асимилация, ръководена от българската национална и образователна политика[22]!

И имат ли място посочените от мен най-съществени методологически и методични слабости в образованието ни във вероятна корекция на досегашното историческо образование?

Напоследък специфика на грижите към „външните турци”, или „роднинските народи” са представите за модерна Турция,  за историческия принос на Турция в развитието на световната цивилизация – Халил Иналджик дори определя турският средновековен модел като „източноевропейски”! На научни конференции – например в Смолян, през 2012, организирана от Нов български университет и фондация „Фридрих Науман” – обявяват самопровъзгласила се общност като „помашка”, със съответно „помашки език”[23]. Турския автор Ахмед Гюлшен настоява, че помаците са от турски – печенежко, хунско, аварско, кипчакски произход. Ислямизацията на населението на Балканите се представя като  ненасилствен, доброволен процес. Тезата е интересна с оглед на господстващото в българската наука, и все по-неубедително мнение, че и прабългарите били тюрки. Тук ще припомня, че в книга на друг, български автор, българите се представяха като жертви на славянско и на куманско робство, а бъдещето на България в Европа било заедно с огромната Турция, като при това  сегашният Европейски съюз ще бъде заменен от Евроазиатски[24]. В книги като  „Първият ден на света”. Част І – Империята, на Баязът Акман, преведена на български през 2012 г., се защитават позициите, че турската цивилизация е по-напредничава от европейската, че мюсюлманката е по-еманципирана от християнката, че християните са водили борба, за да запишат децата си като еничари, че този начин на писане отговарял на турската духовност, че книгата била предназначена за неемоционалния, а не за емоционалния читател[25], че последният византийски император Константин ХІ бягал пред победоносния Мехмед ІІ Завоевателят и е захвърлял като знак на отричане от властта дрехите, и след напомняне от турския му слуга и короната. Това във вестник. „Галерия”, се рекламира като „Дилема Изток-Запад”, като роман „издържан в духа на модерната в наши дни политкоректност” и представлява „блестящ епос”[26].

Историците знаят, че последният византийски император загива в сражение – определено „първият ден на света” не е изглеждал като безспорно турско начало на цивилизацията, и че това е откровена фалшификация на история в широкодостъпна литературна форма. Символът на непримиримост към настъпващите турски завоеватели, който император Константин ХІ дава след като се е простил завинаги с близките си и се хвърля с меч върху нашествениците, за да загине в битка за независимост, е превърнат във фалшифицирана антитеза в „Първият ден на света”. Тук става дума и за продължаващо формиране на широко обществено мнение, в огромна образователна пропаст, която не успяха да запълнят нито българските публицисти, нито учените и педагозите ни!

В широко рекламиран пореден за България турски телевизионен сериал „Великолепнят век”, излъчван от 12. 09. 2012, Европейските държави – Венеция, Франция, Свещенната римска империя на германската нация са представени като неспазващи законите налагани в Средиземноморския свят и Европа от турците от Османската империя и султан Сюлейман І Кануни. Харемното общество е представено като поучително за арогантните невъзпитани славянки християнки, отвлечени от татарски разбойници, които пък го превръщат в любовна игра, за да се издигнат в турското общество. Будоарният подход очевидно е предназначен за определена публика и в България, която едва ли ще има трудности с възприемането, които да определи като „дискриминационни”. Ето турският начин най – големият пазар на бели роби в света през ХV-ХVІ в. – турско-татарският, да бъде представен като начин за цивилизоване. Вероятно сега няма и дума да стане за дискриминационна пропаганда, поне в България! Ето я и идеята за въдворяването на законите от Сюлейман І Законодателят, известен като Великолепният. На този политически ред пречат борбите на европейските, африканските и азиатските, включително и на тюркски народи за свобода, а за нарушители на този ред у нас в България се представят революционери като В. Левски! И тук вече сме извън художествените измислици, в областта на общественото и историческо мислене у нас!

Българското образование и научна общественост имат сериозни задачи, и първата от тях е да не прикриват или премълчават историческото минало и опит на собствения си народ.  Мястото за това е пред  учащите аудитории и в учебниците на всички нива на образование. Вероятно трябва да се започне с причините, довели до негативно отношение към родната история, като се отчита и това, че в редица райони на страната ни образованието се води не на български език, по моя информация, и това отговаря както на нормите на патриархалната дисциплина, според която децата трябва да не напускат опеката на родителите и родните места, така и на интересите на външни сили.

Процесът е изключително сложен и като никога изисква авторови позиции при писането на учебници. Те обаче са дискусионни от сега, тъй като в самите среди на управляващите, заели се с политиката на образованието, съществуват ралични мнения. Освен това, авторите на модернистични тези за отсъствие на явления като турско робство, въпреки робовладелските стереотипи сред турското население от ХІХ в., на тезите за съизмеримост на жертвите от турското владичество с тези от селските войни в Германия, за ненавременността на Руско-турската война и други, отново ще бъдат с най-модернистични предложения и възможности поради т.нар. „ново мислене”. Проблемът наистина е травматичен за науката и образованието ни! Това са политически реалности, но те не са сбъднати и са само перспектива, която може и да не стане по две причини: Първата е несъвместимостта на научната подготовка и императивите на т. нар. „модерност”, а втората е в позицията, която ще имат учителите, преподавателите и учените при вероятно обсъждане на новите учебни програми и учебници.

Как се стигна до тук?  Според мен при бягството от критериите в историята към т.нар. цивилизационен подход. Една от проявите му е увлечението по биографиите на възрожденци, но и тук отклоненията са сериозни – биографиите на видни революционери отсъстват, или се обезценяват, заедно с авторите им  по нови „методологически” съображения.

И едно предупреждение, в българската наука, и литература също има позиции, които може и да са възрожденски, но не са исторични. Например за цар Симеон. При него е загубена огромната държава. Границата на България на север не е като при баща му Борис І, между Днестър, Карпатите и Тиса, а на р. Дунав! Наскоро критикувах един български автор, че историята не се състои от писане на панегерици[27]! Научната истина не се търси и с инициативи, като тази, учебниците ни да са писани от български и турски историци, за да бъдела обективна и толерантна – помните ли тази трудна и нереализирана идея? Тя също нанесе вреди на образованието ни и на нагласите към възприемане на историята като наука, тъй като е подчинена на идеи за съвременни политически внушения от чужда политическа и образователна система, адресирани към българските ученици и студенти, родители и читатели, администратори и политици.

От историците зависи, дали ще има история. Те са защитниците на историческата истина, независимо от политически внушения, реалности и „духовна същност” на един или друг народ. Пренаписването на историята в разрез с историческата истина е невъзможно[28]! И когато говорите за история гледайте тези на които говорите в очите! А като имате предвид непрекъснатите терминологични и понятийни бариери, които ще ви поставят новопризнати методолози, не забравяйте, че Османската империя е на династията основана от султан Осман І през 1299-1300 г. и продължила до 1922 г., когато е свалена от революционерите на Кемал Ататюрк.  Тук е несъстоятелността на неоосманизма – съвременните туркоезични хора извън турските граници не могат да са наследници на династията на Осман І като „външни турци” или „роднински общности”. Те най-често са наследници на насила депортирани в чужди земи, непокорни на турците, на Високата порта и султана, народи и религиозни общности. сред различно по етнически състав и религия население. Основният език налаган на тези народи е турски – турски е трябвало да учат и отвежданите в робство хора и вземаните като бъдещи еничари деца. Последователите на провежданата от турската поробителска династия на Осман І политика напускат освободените земи на Балканите и България. Усвоилите тюркски, тюркменски и турски говори или най-често не, но ислямизирани групи от население, остават извън пределите на Турция на османлиите – господстващия народ поддръжник на поробителската турска династия, и съвсем не са турци по произход.

Как е станало така, че тъкмо потомците на страдалите от властта на средновековна Турция и нейните управници са с променено съзнание на наследници на бившия господстващ народ? Това е най-сериозен проблем на българското образование и държавна политика!

Исторически погледнато, няма цели виновни народи, има виновни политически и религиозни управници и техни последователи като общности или колективи, подчинени на господстващия слой или народ. Останалите на територията на България, Гърция и Сърбия мюсюлмани са били в техните сфери на развитие на новите промишлени отношения, и са напълно различни от онези мюсюлмани, които са избягали от освобождаващите се земи поради привързаност към феодалните и по-древни форми на експлоатация. Те на свой преодоляват тези обществени отношения и робовладелските стереотипи[29] свързани с тях едва след Първата световна война и началото на 20-те години на ХХ в.

И накрая основният въпрос: Ако прикриването на историята на един народ заради преминаването му през естествен исторически стадий, свързан с поробвания е оправдано, какво трябва да се направи с историческата памет на народите, пострадали от политиката и религията на управителите и обществото му? Да променяме съзнанието им, народното им творчество, произведенията на класиците на литературата или историята им, да обезличаваме националните им герои…? Как мислите, какви ще са последствията за народа ни и неговите реакции на подобни фалшификации с оглед на модерната в света идея за равнопоставеност, на право на мнение и на научна позиция?  Според мен тези проблеми не биха съществували с подобна острота при научни изследвания, правилна национална политика, широко обсъждане и ясни критерии.

Методически, да не може да се противопостави на хипотеза за „борец за свобода-нарушител на реда” хипотеза за „пазители на реда-потисници на свобода” е  риторичен въпрос, нали? Освен ако не са му пречили в нашите образование и наука на всички нива в течение на десетилетия!

Бих искал да напомня научното прозрение на големият български историк П. Мутафчиев, който още в 1943 г. пише: „Преславска България бе принудена да очаква спасението си от сили, които сами се бореха за нейното унищожение. И в слепотата си сама се предаде тъкмо на тая от тях, която никога не бе преставала да бъде най- големият й неприятел”[30]. Дали не е имал предвид и тогавашната действителност по време на Втората Световна война? Позиция, достойна за учен!

Успех колеги!



[1] Вж. Стоянова В. Смешен плач: Министър Игнатов брани националната сигурност. Просветното министерство спретна патриотарска защита на Ботев и Левски и подмина глупостите в учебниците. В. Сега, 17.08.2012, с. 1, 3; Тодоров А. Доган поръчал доклада за Левски и Ботев. В. Галерия, 23-29, с. 3 с коментар на Енчев В. Ако Левски беше от  СИК, нямаше да е опасен. В. Галерия, 23-29. О8. 2012, с. 19: Според В. Енчев в доклад на назначена от ГЕРБ и контролирана от ДПС комисия пише: „Левски бил нарушител на реда, Ботев опасен радикал, Вазов труден за редактиране”; Марков Г. Днешните глобалисти са безродници като предишните интернационалисти. Докога „историци” с пазарно мислене ще фалшифицират историята писана от Ботев и Левски със саможертва. В. 24 часа, 23. 08. 2012, с. 13 и др.

[2] По Енчев В. Ако Левски беше от  СИК, нямаше да е опасен. В. Галерия, 23-29. О8. 2012, с. 19

[3] Стоянова В. Смешен плач: Министър Игнатов брани националната сигурност. Просветното министерство спретна патриотарска защита на Ботев и Левски и подмина глупостите в учебниците.  с. 1.

[4] Стоянова В. В просветата се подготвя не закон а катастрофа. В: в. Сега, 29 VІІІ, 2012, с. 9-10.

[5] Стоянова В. Смешен плач: Министър Игнатов брани националната сигурност. Просветното министерство спретна патриотарска защита на Ботев и Левски и подмина глупостите в учебниците. с. 1.

[6] Мутафчиева В. В сянката на Азия.  Завладяването на България от османците и българските земи в османската държавна система. София, 1992, с. 5-6.

[7] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. „Раннокласовата държава”. Критика на теорията за вътрешното насилие или завръщането на Свободния човек. София, 2010, с. 5 сл.

[8] Мутафчиев П. История на българския народ. Част първа. Първо българско царство. Второ издание под редакцията на Ив. Дуйчев. София, 1943, с. 275.

[9] Мутафчиев П. История на българския народ. Част първа. Първо българско царство. Второ издание под редакцията на Ив. Дуйчев. с. 275.

[10] Тодоров Т., Византийският титул магистър в историята на първото българско царство. В: Оттука започва България. Шумен, 2011, с. 330-336.

[11] Лев Диакон. История. Перевод М. М. Копиленко. Статья М. Я. Сюзюмова, коментарии М. Я. Сюзюмова, С. А. Иванова. Отв. Ред. член АН СССР Г. А. Литаврин. Москва, 1988, с. 125.

[12] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. „Раннокласовата държава”. Критика на теорията за вътрешното насилие или завръщането на Свободния човек. с. 51 сл.

[13] Мутафчиева В. В сянката на Азия. с. 95.

[14] Вж. nedelchev.org, 03.03. 2011 : Левски бил детеубиец?

[15] Вж. Султанска заповед от 1601 г., цит. по Тивчев П., Калудова И., Нови документи за еничарството в българските земи. Вж. Христоматия по история на България, том 3. Съставители Цв. Георгиева, Д. Цанев, София, 1982, с. 132-133.

[16] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. „Раннокласовата държава”. Критика на теорията за вътрешното насилие или завръщането на Свободния човек. с. 5 сл.

[17] Според Ст. Минков от Шуменския университет в интернет – дискусия с мен,  императорът на Русия се е престарал, като нарекъл Османската империя Турция! Това вероятно би трябвало да означава, че Александър ІІ не е знаел на кого обявява война в официален държавен документ? Подобни идеи би трябвало да са научно защитени някъде, в противен случай са демонстрация на моделиране или просто на фалшифициране на историята! – / Н. Георгиев, 01.09. 2012, Фейсбук, to N. Nedelcev Timeline „Искат да променят термина турско робство. Защо не? Нека бъде заменен с феодални борби за надмощие на Балканите”/. Характерният за български историци отказ от сравнително исторически методи позволява на С. Минков да ме укорява, че пиша извън периода, който вероятно мисли, че някой ми е наложил – античният – и не си задава въпроса, защо например световно известни автори като К. Нибур, А. Валон, Т. Момзен и други сравняват античните роби с тези от новото време на ХVІІ-ХІХ в. от Африка и Америка. Без да чакат някой да им разреши подобни „своеволия”. Очевидни са нагласите на български автори да не се позволява да правят сравнения, а ако ги правят, те да се обявяват за ненаучни. Интересен начин  за публичен контрол! Подобна позиция изисква обяснение, защото историците са и носители на огромна отговорност пред обществото, дори когато заемат позиции в социалните мрежи и бездействат в науката за която говорят. Очаквам  С. Минков да има някаква позиция!

[18] Александър Втори. Манифест за обявяването на война с Турция на руския император – фотокопие. В: Освобождението на Пловдивския край от Османско иго. 1877-1878, Пловдив, 1978: „Мы всегда принимали в судьбах угнетенного Християнского населения Турции…”;  Боженишки надпис (Края на ХІV в.): Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло патих. В това време турците воюваха…. Вж. Христоматия по история на България, том 2, София, 1978, с. 311, превод на Дуйчев Ив.; Житие на Георги Нови Софийски. Вж. Христоматия по история на България, том 3, с. 126-127, с. 126: „Това стана в царуването на нечестивия, безбожен и скверен турски цар Селим…”, по изданието на Яцимирский А. И., Из истории славянской проповеди в Молдавии. СПб. 1906, с. 100.

[19] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. с. 203.

[20] Дерншвам Ханс. „Дневник”, Вж. Христоматия по история на България, том 3. с. 127.

[21] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. с. 201. Интересно е, че в съвременна Турция последователно изчезват малцинствата на арменците, гърците, българите…

[22] Всъщност общността на татарите като че ли изчезна от обществено-политическия ни живот – национална политика за защита на малките етноси и етнически групи очевидно не съществува? Но защо се стимулира вливането им в големи етнически групи с претенции за нации?

 

[23] Държавата не реагира на продължаващия процес на създаване на „нови” нации и езици – нито преди няколко години, когато в Гърция бе създадена помашка граматика, нито сега, пред 2012, когато в България се стимулира създаването на помащки език и народностна група.

[24] Динков Ст.,  Османо-турската империя, София, 2011; Николов Д. Интервю със Ст. Динков. „Османската империя е спасила българския народ”.в. Новинар, 26 юли 2011.

[25] Тодоров П.  Гутенберг среща Мехмед ІІ в София. Как се прави литература в Турция – поучително във всички отношения. В: e-vestnik.bg, Петък, 24 август 2012.

[26] В. Галерия. 23-29. 08. 2012, с. 67: Книги. Дилемата Изток-Запад.

[27] Неделчев Н. В: Nedelchev. org. ”Критика на теориите по патриотични убеждения”. за работата на Тодоров Т., Византийският титул магистър в историята на първото българско царство, с. 330-336.  Позициите на автора, според когото не трябвало да се говори за териториални загуби на България през средновековието на север от р. Дунав, тъй като това било в полза на унгарски или румънски историци, са пълен пример за антиистория и ненаучност! Както и скандалното набедяване с  несъществуващи научни позиции на един от корифеите на науката за българското средновековие – В. Златарски: “Доминиращото становище в по-старата научна литература е … ликвидирането на българската държавност и възстановяване на статуквото от преди 680 г. Без да подценявам това схващане, то има своята по-основателна алтернатива”. Очаквам авторът на основателните алтернативи в науката ни най-после да отговори на въпроса ми, къде Златарски е писал, че свалянето на царските знаци  на Борис ІІ в Константинопол означавало ликвидиране на българската държавност въобще! И кои други автори споделят подобна позиция, която той не споделял напълно. Това е обикновенна фалшификация! Подобно отношение се прилага и към по-съвременни автори. Подобно измисляне на проблематика от Т. Тодоров, и предлагане на решения в българската медиавистика като че ли се случва за първи път, и е съпроводена със странно „мълчание” от колегиума!

[28] Неделчев Н., Спорът за турското робство и общество – действителност и мит. В: Понятия, ценности, промени. Историята: Време и реалности. Варна, 2012, с. 54-71.

[29] Неделчев Н., Спорът за турското робство и общество – действителност и мит. с. 69 :  по време на Априлското въстание „сред уязвените в своето господарско самочувствие мюсюлмани автоматически се задействали старите шериатски стереотипи, в които те от край време били възпитавани…” – пише О. Тодорова (Робската институция в България в периода на нейния залез. В: Сп. “Историческо бъдеще”, 2008, бр. 1-2, с. 85-141) – без да обясни какво означава това.

[30] Мутафчиев П. История на българския народ. Част първа. Първо българско царство. Второ издание под редакцията на Ив. Дуйчев. с. 277.