24-ти май

май 24th, 2011

Подготовката за честването на националния празник бе в ход и в 11-тата годишнина от ХХІ век по нашите телeвизии се появиха коментари и разсъждения, които изискват пояснения.

Ст. Цанев преди дни каза, че: Българският народ трябвало да има като национален празник 24 май. Но той го има! И то още от ХІХ век. Същият автор говореше, че като честват 3 –ти март българите обиждали 1 000 000 свои съграждани. Те с друго гражданство ли са? И всички ли са така настроени. Да се обявяват всички мюсюлмани за въздишащи по султанската власт означава, че освен българската не се познава и турската история.   Орхан Памук говори пред българска аудитория, че в отношенията между българите, арменците, кюрдите и Турция е имало зверства. За тези зверства ли съжалява „1-я милион”?

Американците, като честват деня на независимостта си, обиждат ли англичаните и кралицата им? Или турците, като честват превземането Константинопол не обиждат ли някого? Американците съветват турците да избягват думата завоевание, но те си честват завладяването на Константинопол!  Пише го и О. Памук – това всъщност е и израз на независима политика на Р. Турция. Там не признават поне в този проблем пренаписвания на историята, за каквото мечтаят много наши автори, особено след идеите за „присъствия” вместо завоевания.

Цанев съобщи, че историята се правела от личности, а не от народ и това бил разбрал от бъргарските историци, които предавал в стихове. Това е много сериозна теза от 30 години  вече в българската история, но не е единствената!

Има и други историци, а и Вазов и Ботев, определят народа като движеща сила, а не монархичното и развито-социалистическо виждане за „царската актантност”-„царската действеност”. Защо ли двете виждания си съвпадат? Може би някои още се сещат за изолираните от народа и проведени изненадващо действия на „личности”, които още не са наказани, но предизвикаха масови изселвания от България? Демокрация не се прави само от личности без народ!

В Европа били познавали българската писменост като руска!  Но Петър І я нарекъл Кирилска. Русите тук нямат вина. И става дума не за ограбване на България, а за въвеждането на граждански шрифт или гражданска азбука след реформа от 1708 г.  Тази реформа помага много на българите през следващите векове, частично и на Паисий, който следва руски и сръбски автори, въпреки че пише на народен език, и дори диалектно – западно-български.

Министър Игнатов посочи, че българската писменост, както и египетската е за разпространението на свещенността божието учение. Писмеността е търсена, и не само за духовни нужди, но нейната хронология е със значителна динамика.

1.       Азбуката глаголица е създадена през 855 г.

2.       Още през 855 г. Кирил участва в покръстването на славяни по р. Брегалница и им дава да си служат с славянска азбука – това е обаче в границите на Византия, и отговаря на византийската политика срещу която ще води борба княз Борис І.

3.       Великоморавия е в съюз с Византия а България с Германия през 861-862 г.

4.       Византия изпраща във Великоморавия братята Кирил и Методий за да преподават християнското учение на славянски език – това е дипловатическа мисия срещу Германия и съюзника й България.

5.       Мисията на двамата братя е с цел да се спре влиянието на немското духовенство във Великоморавия и съпровождащата го колонизация, която заплашвала с политическо завоевание и понемчване славянската страна

6.       България се покръства през 864-865 г.след военни неуспехи и избор между Константинопол и Рим, в полза на Константинопол.

7.       След  като са прогонени от Великоморавия през 886 г. славянските ученици на Кирил и Методий се събират в България и с помощта на Византия.

8.       След 886 г. започва приложението на славянската писменост в богослужението, културния и адвимистративния живот на България.

9.       България развива славянската писменост и от нея, а по-късно и от Русия я възприемат част от славянските, ираноезичните, турско-монголските-езичните и романско-езичните народи.

Всяка писменост до средновековието е считана за божествено послание към хората, или за ерес! Триезичната догма проповядвана от Източните и от Римската патриаршия обявява делото на братята Кирил и Методий за ерес, а за свещени еврейската, гръцката и латинската писмености.

Първият народ обявил християнството за официална религия през 301 г. е арменският. Писмеността му не е поставена сред триезичните свещени азбуки към времето на мисията на Кирил и Методий, тъй като това отговаря на тогавашните планове на Византия и Немското кралство за духовно подчинение на завладяваните народи. Арменската писменост е създадена в началото на V век, след покръстването, както и при българите от един човек – Месроп Маштоц за нуждите на самостоятелната арменска църква и за обединение на арменците! По това време Армения е обект на териториални претенции между Иран и Византия. Кирил и Методий са познавали арменската история и култура, а и коптската – древноегипетска и очевидно са ползвали тези знания. А по това време в борбата си с католицизма Източно-римската империя – Византия предлага многокултурен модел на общество – който е далеч по-приемлив от западноевропейския. Дори Василий ІІ запазва българската културна идентичност в църковните дела, независимо от алчността на византийските свещеници през ХІв.

В съвременната историческа наука и науката за религиите, учени от бившите соц. страни вярват повече на религиозни текстове, а учени например от Франци, на светски, когато оценяват исторически, политически и културни събития и явления. Българската писменост служи и за светски цели. Пример за това са „Шестоднев” на Йоан Екзарх, Симеоновите сборници, поезията, историческите съчинения.

В българското общество напоследък е модерно антиславянството. Не се споменава нищо за народообразуването на съвременните българи като славянски народ. Сега е модно да се спекулира с иранския произход на прабългарите, както преди с турския. Модно е, и да се  отхвърля правото на славяните на самоопределение, да се настоява, че те не са се създали, и са били население с изкуствен език, създаден от аварския хаганат. Модно е, са се приема, че те не са станали славяни, защото са били такива, а защото са наречени така от византийските автори, и че тази инициатива е била развита първо от руснаците в, а след това от Сталин! Затова книгата на Флорин Курта „Създаването на славяните”/София, 2009 г./ се спонсорира от български институции като Националния исторически музей, дава се за пример ва модерност в университетите ни, и се пази от научна критика. Български учени съвсем сериозно приемат румънско-американските изводи че русите първи са казали „ние сме славяни” още през ХІІ век, и не се сещат например за написаното 2-3 века по рано от Черноризец Храбър и Константин Преславски! Как мислите, защо?

Преди  и по време на празника разбира се, тези модерности се премълчават заради реакциите на народа, и след това пак се повтарят в университети, научни общности, в медии… Дали целта пак ще оправдае средствата?

Националната култура е обща и за етнични групи и за културни ориентации. Честит 24 май!

Законът за научните степени и научните звания и квалифицираните работилници

ноември 26th, 2009

Законът за научните степени и научните звания стои в основата на всичко постигнато в областта на науката, образованието и научно-преподавателските кадри на страната ни. Очевидно е, че както Законът, така и образованието и науката са подчинени на концепция, която поражда противоречия. Но дали е виновен толкова законът в цялост, или онези негови части и „членове”, които позволяват концепцията да бъде в услуга на избрани ръководители, които по-рано без стеснение се свързваха с определена идеология.
Съществуващото мнение, че ЗНСНЗ от 1972 г. не е редактиран след 1989 г. е невярно. Но в него не са премахнати идеологизираните  членове – които показват основната му цел създаване на строители на социализма – например в редакцията му от 2000-та година (Държавен вестник, бр. 54, 4 юли, 2000).
ЗНСНЗ е създаден в епохата на „Развития социализъм”, известна и като „Период на застоя” и позволява развитие специалисти, но е така направен, че да спира по ненаучен път развитието на неудобни учени, които спорят, имат различни идеи, предлагат нови решения, тревожат самодоволния застой. Поне единадесет са основните направления, по които може да се осъществява контрол над свободомислещите чрез Закона за научните степени и научните звания,  от кадрите създадени чрез него, и вероятно от новият закон:
1. ЗНСНЗ и към 2009 г. според Член 5, „дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научно-приложни проблеми свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната ни”.
2. Според Чл. 17 те трябвало да имат и „политически и морални качества”.
3. Понятията „възражение”  и „потвърждаване на решение” са синонимни според Чл. 26 (1) и Чл. 27 (3), но се използват по различен начин, като в един случай се считат за еднакви по съдържание, а в друг за различни, в зависимост от това, дали кандидатстващия за научна степен или звание трябва бъде провален или не от управляващите науката и образованието, като цяло или в определени области, за да не се засенчи нечий ръководящ авторитет.
4. Различни тълкувания на един и същ текст изготвен във ВАК при Министерския съвет, в различните му институции – Специализиран научен съвет, Научна комисия и Президиум дори когато става дума за процедура, неспазване на сроковете на процедурата, или различия между Научна комисия и Президиум, дори когато става дума за това дали има или няма „върната процедура”.
5. Наказуемост на рецензенти, дали неверни преценки според Чл. 22, (3), но ненаказуемост на подменилите мнения на рецензентите пред Научни комисии докладващи.
6. Интерпретации на мненията на рецензентите в Научната комисия от докладващите до преиначаване в противоположен смисъл на препоръките, включително и с вмъкване на измислени цитати, уж принадлежащи на рецензентите, при това поставени в кавички за по-голяма убедителност!
7. Неспазване от ВАК на собствените му Указание и Решения за ясни и мотивирани предложения на рецензентите пред научния съвет.
8. Незачитане във ВАК на конфликт на интереси – опонентите на кандидатстващия за научна степен или звание могат в Научна комисия да тълкуват мненията на рецензентите, да променят предложенията им и да решават по този начин състоянието на цели раздели в науката, включително и съдбите на опонентите си.
9. Плагиатството не се преследва от ВАК, тъй като било в правомощията на Закона за авторското право според бившия Председател на ВАК П. Кендеров, пред международна българо-немска конференция под патронажа на ИРИОН и фондация „Конрад Аденауер” през 2008 г., въпреки че, според чл. 30 (2) от ЗНСНЗ се отнема научната степен или звание и „когато бъде установено, че трудовете въз основа на които е дадена, или значителни части от тях са написани или създадени от другиго”.
10. В ЗНСНЗ не е уточнено и как се извършва установяването за плагиатство, нито са предвидени действия по процедура.
11. Отсъства изцяло темата за учените, които не отговарят на критика с десетилетия, които растат в научната кариера със своеобразни научни идеи, представяни като политически верни и нравствени, и които определят развитието на науката, образованието и кадрите в тях.
Стремежът за превръщане на науката в единно цяло, без разделение на области, дялове и направления,  съответства на представяното за научно откритие в разцвета на „Развития социализъм” единство на идеология, учение, култура и поведение. А то стои в основата на извършваните колективни и не-колективни наукообразни политически насилия
При неспазването на законите са нарушавани човешки права, проваляни са човешки съдби, спирана е производителността на икономиката, формирани са аксиоматични идеологически представи във всички нива на образованието и науката. Приложни дисциплини са обявявани за фундаментални по конюнктурни позиции  и интереси  на ръководителите им. Предизвиквани са насилия над огромно, милионно множество от граждани на България по класови, религиозни или етническо-политически причини.
Процедурите, прекършили научни пориви, възможности за развитие, за реализация и човешки съдби, свързани със ЗНСНЗ, може и да са завършили, но са останали действия с престъпен характер в институция към Министерския съвет, които трябва да бъдат поставени пред обществото, научните институции и правната ни система. Останали са и хората, които са ги извършвали, вече готови да правят „нова политика”.
Без решаването на този проблем всяка структурна промяна ще остава с възможности за повторение на незаконни практики с най-широки обществени последствия. Всеки закон е несъвършен при бездействие и ненаказуемост от страна на овластените да го прилагат, и при създадените от тях практики и кадри, които често са титулувани като най-добри специалисти. А това е неприкрита форма за подчиняване на науката на само един свръх-специалист, който не е прието да се критикува.    Подобна политика провали социалистическото общество, и ще нанесе удари и на следващото го.
Предходния Председател на ВАК настоя на споменатата българо-немска конференция, че България не трябва да развива повече световната наука и да се насочи само към решаването на приложни проблеми, които били интердисциплинарни. Очевидно е, че това е стратегически курс, предприет още от предходното управление на страната ни към съкращаване на науката. Той има и своята „развито-социалистическа” логика. Големите учени и авторитети в България били решили основните проблеми в науките си на европейско и световно ниво, и сега остава само приложението на резултатите им. За широката публика мотивировката на новото направление е, че сме вече не в социалистическо, а в капиталистическо общество, и че напразно са давани пари за наука.  По времето на „Развития социализъм” не се даваха пари за изследване на световни науки, например в историята за обща история на света, а само за националната ни история, защото нямало пари. Пак по това време се посочваше, че за световните науки се грижели могъщи фондации и частни корпорации, а не държавата! Приликите не са случайни.
Що се отнася до учебниците – те са отражение на българските научни постижения и разбирането на чуждите. И това е злополучен пример за опитите за приложност без позиции в световните фундаментални науки. Който не знае, прави „неточности”, впрочем недопустими, ако авторите на учебници са учени! Приложността и плагиатството не случайно си симпатизират на всички нива.
За приложните „науки” трябва да има конструкторски бюра, лаборатории и центрове, а не научните институти да се превръщат в квалифицирани работилници!

Народните будители?

октомври 26th, 2008

Снимка: news.ibox.bg

Дирят новите будители – съобщава в. Експрес от 25. Х. 2008 г. Потресаващо! По-рано, преди тоталитарните времена, не са търсени. Сега са анкетно избрани с помощта на медиите и ще бъдат представяни чрез тях. Това са главно артисти и хора на изкуството. Те ли са будителите?

Кои са будителите? Може ли да бъде будител историк като Паисий? Защо сега няма будители историци? Били ли са будители националните герои В. Левски и Хр. Ботев? Или революционерите не могат да бъдат будители въпреки усилията на будители писатели като Ив. Вазов? Могат ли да се търсят будители революционери, след като от две десетилетия у нас революциите се определят като негативни явления, и български историци се страхуват да изкажат мнение пред широка публика дори за американската революция. Будител ли е самият Ботев, който наша модерна и прогресираща историчка определя в публични разговори като краен, очевидно следвайки традицията на нахлулите в парламентарния ни живот през ХІХ в. туркофили, които като български депутати, наричат националния герой на България вагабонтин!

Кое е крайното на революционерите – очевидно идеите и героиката. Будителството се осъществява и чрез примери за поведение. Сред тях са саможертвата, идеите, позициите, личния пример. Тези качества обаче не се признават – и будителството придобива олигархично-естраден характер.

Кои са будителите – само национални ли са те, или могат да бъдат и общи за човечеството? Не са ли обявявани за будители временни явления в обществено-политическия живот? Не са ли будители изявени български артисти, които прославят името на България по света и са пример за последователите си и учениците си и в родината си? Или будители са тези в България, които ги ненавиждат за световната им известност и могат да въздействат на обществото чрез административна принуда и самореклама?

Кои са областите, в които се проявява будителството – професионални и лични области, или само обществена дейност? Как стои проблемът например при актьорите? В този случай будителството на избирани по анкетен принцип будители може да бъде постановка – резултат от работата на писателя и сценариста, създали образ, който съвсем не отговаря на личните и обществени характеристики на артиста? Кои са критериите, по които се определя жанра на певците или артистите, които могат да бъдат номинирани като будители?

Коя е главната тема на будителите – собствена артистична кариера и възхита на феновете, или важни проблеми, по които заемането на собствена позиция е рисковано?

Коя е средата, в която се правят анкетите? Доколко тя е пропорционално разпределена по територията на страната ни и доколко представя цялата българска нация в политическия и етническия смисъл на понятието?

Будителите са били достатъчно скромни, за да понесат публични признания с кариерен характер – затова за разлика от съвременните номинанти са били национални герои. Проблемът е в това, че в затрудненото от политическите ни проблеми общество и през ХІХ и през ХХ-ХХІ в. дори не сме единни за това, какво е народен будител, и кои са те?

Проблемът не е само на създателите на енциклопедии и справочници.