Критика на теориите по „патриотични“ убеждения

февруари 4th, 2012

За „дискусията” досега.

Не мислех да се спирам и на поредния въпрос при същия автор – оправдаването на всяка цена на трагични моменти в българската история. Още повече, че всеки може да допуска грешки. Включително и аз! Мислех, че казаното от мен е достатъчно, за да се разбере проблематиката. Но се появи  анонимен съюзник „баба” на Тодоров. А и отношение на професионално превъзходство. А то си заслужава отговор. Трябва да се знае как  се „хвърля ръкавица“!

Поради отношението си към научните въпроси и заради студентите, на които българската история и историци се представят с неверни мнения, реших да посоча още един въпрос, важен за патриотичното възпитание – отношението към историята и към историците на България! Да се приписва на В. Н. Златарски мнение, което той не е изказвал, и да се определя то като господстващо в българската наука, е недопустимо!

Онова, което не исках да казвам, като се надявах, че бележките ми ще насочат вниманието на изследващия този проблем към трудни според мен позиции в теориите му:

Първо: Стана ясно, че според Т. Тодоров българите не трябва да пишат за загубата на отвъддунавските си територии. И като се пише за това, се обслужват унгарски и румънски интереси. Интересен подход при защита на националното културно-историческо наследство! Авторът вероятно е забравил, че и според българските автори, на север от Дунав съществуват големи български области, васални на унгарците. Теза, която е защитена и с неясните изрази за „разклащане” на българската власт по онези земи[1] Единият от болярите наместници  на българския цар – Салан, владеещ земи между реките Тиса и Марош, според „Анонимна унгарска хроника” от ХІІІ в., бил принуден да предаде на византийците „част от собствените си земи заедно с живеещите там хора”. Темата е разгърната и от Хр. Димитров. Несъмнено става дума за настаняването на унгарците в българските земи около р. Тиса. За тези събития през 896 г. Ив. Божилов пише като за  съвместни българо-печенежки действия: „изтласкали на запад  маджарските орди”[2]. Не са били малко маджарите!

Не е новост в науката ни, че сведенията от  тази унгарска хроника са трудни за персонализиране.

Моята теза е, че българската държавност е разрушена на значителни територии на север от р. Дунав. А е и интересно, как един от тримата феодали на север от Дунав отстъпва част от земите си, за да се настани там целият унгарски народ, при това без да се изселват българските граждани.

Второ: От „Отговорите към” мен стана също ясно, че Т. Тодоров. не бил защитавал теза за абсолютизиране на Симеоновото наследство като добро за приемника му. И тъй като е забравил, че е писал тъкмо противоположното, му напомням, че би трябвало да знае каква цел си е поставил в желанието си за коригира Успенски, Златарски и Рънсиман в специална статия! Т. Тодоров оспорва критиката ми, че според него цар Симеон оставил на сина си „едно царство със стабилни демографски и икономически ресурси”[3], като настоява, че не съм привел първата част на изречението му, в което казва, че това мнение не трябвало да се абсолютизира, и че при подобен мой подход коментарът бил излишен. Само че, на същата страница, на която се намира неправилно цитираното от мен изречение, само няколко реда по-долу самият Т. Тодоров е обобщил размишленията си за балансирана абсолютизация така: “В конкретен план човешките загуби и икономическите затруднения нямало как да доведат до сериозна демографска и стопанска криза…”[4].  Коментарът? Всъщност каква е стойността и целта на в статия от която авторът й се отказва?

А, в очаквана от този тип полемика е важно да накараш опонента да каже онова, което стремглаво прикрива и налага като последно научно виждане, че и модерно, не остаряло!

Трето: Т. Тодоров не може да разбере, критиката на неразбираните от него, но помпозно използвани думи и понятия. Досега със случая „спонтанно”. Тук има добавяне, и развитие на логиката на казаното, а не изваждане от контекст. Очевидно е различието между думи и намерения!

И неразбрана е не само тази чуждица, както ще се види от по-следващите редове.

Четвърто: Било показано, пише Т. Тодоров с цитиране на Ст. Рънсиман, че войната срещу сърбите е последвана веднага от война срещу хърватите. Но следват призиви към „напредубедените читатели” без позоваване на английски автор и датиране на военната кампания в различни години – но по-късно. Затова би било редно да се посочат предубедените! А, така се наслагва и идеята, че Симеон e починал в резултат от събитията непряко свързани с поражението в Хърватска.. Т. Тодоров така и не отговаря на въпроса ми, дали спонното решение на Симеон все пак не е война, и не може да обясни как по спонтанно според него цар Симеон с малък отряд нападнал могъща държава? Симеон е представен като владетел незачитащ международното право и търсещ нови врагове без причина! Или както писах като груб войскар.

А Скилица-Кедрин пише за поражения на войската на Симеон в планински теснини! Начинът на пренебрегване на част от изворите в полза на други, които се струват правилни на авторите е показателен за липса на научност.

Но „патриотичното” тълкуване на историята продължава. В събития, резултат от политиката на Симеон І и Петър І. Оказва се, че Източна България е завоювана от Византия, без българите да са воювали, нищо че византийците са поробвали жени и деца и са избивали мъжете. Бягството на жените и децата показва повече доверие на русите отколото на „освободителите“ на Й. Цимисхий.  Въпреки това цар Борис ІІ е бил непобеден на бойното поле, а и войната била руско-византийска! Тук няма да коментирам „патриотичното” отношение към по-силните, вдъхновявано от автора. А и то, „коментарът е излишен”!

Или:

ІІ. ПРЕДСТАВЯНЕТО НА  БЪЛГАРСКАТА НАУКА КАТО ПО СТАРИ  „ДОМИНИРАЩИ”, НО НЕ НАПЪЛНО ИЗОСТАВЕНИ СТАНОВИЩА

(Българите -завоювани но непобедени, индикирани, десигнирани, деградирани и интимно и роднински промоцирани!)

В българското публично пространство се създава представа, че трябва да се преосмисля всяко поражение – военно и дипломатическо и творците на това „направление” стават все по-уверени. В ход са въведени присъствия, роднинства, бракове между държави, интимни отношения и други които повече подхождат за политиките на управляващите и по-малко на народа като цялост. И кръгът на посветените в само царското „правене” на историята се разширява.

За съжаление такава е и идеята, че Борис ІІ не е побеждаван от византийци: „синът на цар Петър не е бил победен на бойното поле…”[5].  Войната на русите с българите от Х в., и последвалата война на руси и българи срещу Византия се представя само като „руско-византийска”. Покоряващите и ограбващи градовете, населението и църквите в Източна България византийци се свързват само със съдбата на царската династия и титла. При това самата династийност се разглежда в някакви семейни вътрешни отношения в областта на византийската теория за устройството на вселената и земята – „икономията”. Извън вниманието на представителя на тази твърде специфична дори за средновековието тема остава отказът на княза ва Рус Светослав, да направи българските земи център на империята си и свързаните с това действия на византийския император Йоан Цимисхий. Тук са противопоставени две могъщи сили на Европейския изток и две концепции за устройството на света. Руската е по-близо до българската, и не случайно първоначално в плановете на Киевския княз след завоеванието в областта на Балканите и р. Дунав, България не съществува. Следва промяна в политиката на руси и българи, които според П. Мутафчиев сключват споразумение при което Борис ІІ царувал в Преслав, а „Светослав, истински, макар и некоронуван господар на България, се установил в Дръстър… А и сами българите вярвали, че в негово лице са намерили вожда, който ще доосъществи делото на Крума и Симеона”[6]. Оставянето на Борис ІІ в Преслав с част от руските сили срещо превъзхождаща армия  на Византия, водена от императора й, обяснява участието на бъллгарите.

Цар и княз, независима Западна България и Византийски император! Тук могат да се търсят и взаимозависимости и намерения за бъдещето на двамата владетели и на държавите им! Има достатъчно основания да се търсят искания за династично наследство на Киевските князе от цар Петър поради династични бракове[7]. Или по-широко съперничество между „Византия” и България за покръстването на Рус. България се е превърнала при управлението на Петър пример за вяра, и това заедно с наблюденията на ромеите, че е спаднала войнствеността й, ги хвърля в широко-междудържавни интриги. Сред тях български историци като П. Мутафчиев долавят и идеята, че България е византинизирана духовно и административно политически. И може би затова и различията между Източна и Западна България са толкова сложни по това време, и чак до злодеянията на византийския пратеник Алусиан във въстанала България, извършени с пълководческа неграмотност или злонамереност, с кухненски нож и завършили с византийска титла.

През далечния Х век България преживява жестока криза. Тя и предшествана от въоръжени династични разпри сред синовете на Симеон І. Източната Римска /ромейска/ империя – Византия с интриги, дипломация и военна сила покорява Източна България и прогонва русите, станали съюзници на българите. Княз Светослав се отказва от детронирането на българския владетел. Доскорошните врагове – българите и русите стават съюзници на бойното поле срещу византийците. Българското общество е разделено на про-ромейски и на българско-руски партии. Западна България е българска и непокорена!

В. Златарски отбелязва, че с принудата Борис ІІ да свали царските знаци  по заповед на Йоан Цимисхий на Августейона в Константинопол, България била поставена в позорно положение, а с това и Крумовата династия[8]. П. Павлов пише за злощастието на Борис ІІ „да представя края на българската държава”[9], но впоследствие уточнява,  че според византийските представи, това е било унищожаване на българската държавност[10].

В тези и други официални мнения в Българската наука за собствената ни история няма и следа от представяните в „най-новата ни наука” идеи за връщане на българската история през 971 г. към състоянието на българите преди 680 г. Според Т. Тодоров „Доминиращото становище в по-старата научна литература е, че този акт (свалянето на царските знаци – б. м. Н. Н.) символизирал ликвидирането на българската държавност и възстановяването на статуквото от преди 680 г. Без да подценявам това схващане, според мен то има своята по-основателна алтернатива”[11].

На В. Н. Златарски е приписан фатализъм и виждане, което очевидно е не негово. В. Златарски просто пише за крах на Крумовата идея за имперска, царска власт[12], не за връщане преди 680 г.! А в българската наука т. нар. по-стари схващания всъщност не съществеуват. Според В. Тъпкова-Заимова: „Покоряването на североизточните области не означавало, че българската държава е унищожена…”[13]. П. Петров продължава на същата страница: „Запазването и продължаването на държавния живот  в България е свързано с дейността на четиримата брата Давид …”[14].

Надявам се някога Т. Тодоров да открие с точни позовавания становището на българската наука, което не бил споделял на пълно, и да обясни, как точно и в какво открива по-правилна насока!

Българите от Запада не приемат поражението от Византия през 971 г., нито поведението на царя си. Съществуват предположения за неопитност, за разделен на групи и партии политически елит в Преслав и др. Те само показват сложността на историческата действителност, която стои пред съвременните историци и техните последователи. По-късно Самуил приема оцелелия син на цар Петър Роман като цар, а  след плена и смъртта му се обявява за цар през 997 г.[15],  т.е. за независим от санкцията на Константинополските император, патриарх и oikonomia. Затова и Скилица-Кедрин пише за Самуил като за независим монарх! Налице са две теории на наследници на римската идея за властта като римско имперско наследство – византийска и българска! Едната е отхвърлила другата! Не малък принос в борба с наследената при ромеите представа за „Римски мир” в християнско-автократична интерпретация за небесно и земно царство, за непререкаема воля на бога,  и волята на земното му съответствие – господаря василевс. Идея, която се възприема и от бъдещата Източно-православна Русия!

Пазенето на правото на царски сан за Борис ІІ и Роман І от комитопула Самуил показва непризната византийска икономия и от него и от синовете на цар Петър 7-8 години след отвеждането им в плен. А това никак не прилича на домашен, вътрешен, че интимен проблем и  конфликт, и на доброволно снемане на царските знаци, въпреки положените усилия пряко фактите. Затова и смайващата оценка за връщането на България преди 680 г. никак не се свързва с постижението на автора хванал по-вярната насока!

В. Златарски пише  точно обратното  на приписаното му от Т. Тодоров: „С завоюването на източната половина от царството…”[16]. А преди това пише: „И наистина източната половина на царството падна, но падна позорно. Неговият цар Борис ІІ, последният от потомците на Крум, принуден бил вай-унизително да снеме от себе си царските знакове в подножието на оня, същия престол, на който неговия дядо … се домогваше да седне”[17].

Напълно неразбираемо е, от къде на български автор, медиевист, познаващ историята на българите, може да му хрумне, че преди 680 г. българите не са имали владетел и съответна военно-политическа организация! И преди коронацията на Симеон българите са имали държавни институции утвърдени и на Балканите – „кана”, „архон”. Имали са и държавата на Кубрат и разклоненията й! Не е ясно какво  трябва да означава „възстановяването на статуквото от преди 680 г.”[18]. Може би думата „статукво” е неразбрана? Тя не означава унищожаване на институциите на власт след Аспарух, нито властта на българския патриарх! „Statu quo” е възможно преди Петър, но не преди Аспарух! И нали целта на византийската намеса в България уж била свързана с 927, а не с 680 г.?

Като представя напълно невярно българската наука Т. Тодоров вижда по-основателна алтернатива”: „В някои от по-новите изследвания, макар и съвсем бегло, в акта на десигнация на Борис ІІ и удостояването му с титула магистър се търси връзката със събитията от октомври 927 г. и т.нар. признание на царската титла на Борисовия баща, Петър І. Според мен това е вярната насока, в която се търси обяснение на събитията от 971 г.”[19].  Тук е останало  незабелязано мнението на В. Златарски за връзката между същите събития от 927 и 971 г.: „С унищожаването на политическата независимост Иван Цимисхий унищожил и църковната. След признаването на патриаршеското достойнство на българския първосвещеник от цариградския синклит … в 927 г….”[20].   Разширеният преразказ на „по-новите виждания” едва ли може да постави В. Златарски в „неправилната насока” и впрочем не става ясно какво иска да каже Т. Тодоров, като пише за мнението на В. Златарски: „без да подценявам това схващане”, но го разширява с преразказ на С. Пириватрич, който не се различава от приетото от българските историци „връщане на короната”[21].

И не това е вярната насока! Жителите на Константинопол, акламиращи Й. Цимисхий за връщането на Мизия към империята са очертали вярната насока преди векове! В тази насока е и смисълът на борбата на империята със Западна България до 1018 г.

За съвместна борба на българи и руси пишат много автори. Е, и много напоследък си „затварят очите” в гонене на антируската „модерност”! Идеята за руско-български съюз е популярна за П. Мутафчиев през 1943 г., по време на присъствието на България в пронацистки пакт: „В тази отчаяна но безнадежна битка, завършва разказа си един съвременен ней византийски писател „погинали много българи”. И обяснява по нататък: „те помагали на русите поради ненавистта си към ромеите, които смятали за виновни за руското нашествие в земята им. В. Златарски пише за съюз между българите и русите”[22] Идеята за съвместни борби на българи и руси присъства и в многотомната История на България, т. ІІ от 1981 г По-късно Д. Ангелов и Б. Чолпанов пишат също за съвместна борба на българи и руси против Византия, и за съжаление не са оценили вярно позицията на големия български историк П. Мутафчиев[23]. На свой ред и П. Павлов отбелязва участието на българите в защитата на Преслав заедно с русите.

Спрямо български историци винаги е имало политически натиск, да променят позициите си, или позициите им са представяни недобросъвестно. За съжаление това явление се наблюдава и в съвремието ни.

В предаване то историческите събития от Скилица-Кедрин, се посочва, че ромеите като догонвали бягащите скити, ги убивали,  а „жените и децата поробвали”. Основателен е коментарът на М. А Сюзюмов и С. А. Иванов: „Отсюда явствует, что массы защитников города были из местных жителей”[24]. Сведението е свидетелство и за война и за поробване на българите. Скилица-Кедрин съобщава за общ поход на руси, българи, турки /унгарци/ и печенеги срещу Византия под предводителството на Светослав и това е отдавна христоматиен текст[25]. За търсещия изява български автор това обаче е руско-византийска война. Нищо че е на територия на България.

Завладяването на български крепости от византийците и ограбването на свещени, на църковни богатства също е било свързано с военни сблъсъци с характер на война в която български вожд е бил не руски воевода, а Борис Втори. Едва ли в крепостите в Източна България, неподвластни на византийците, са признавали руския княз за върховен главнокомандващ. В Западна България също! Византийското завоевание е действително, докато руското е спряло и се е превърнало в съюз с българите. Войната вече не е руско-византийска!

Отвеждането на пленените Борис ІІ и Роман в Константинопол е представено почти като отвеждане на вироглави роднини, като „деликатен вътрешен проблем” в империята, за „доброволно” отричане от институция и от роднинство[26]. Т. Тодоров е отхвърлил закономерния извод на Н. Кънев от дисертацията му с думите: На първо място, публичното сваляне на царските знаци от страна на Борис ІІ и деградирането му в сан магистър е доста близко не толкова до ритуалната компенсация на победен чужд владетел /бел. 18/, а по скоро до „доброволното” отричане от царско достоинство”[27]. Остава Т. Тодоров да обясни по какво се различава „ритуална компенсация” от поставено в кавички „доброволно” отричане от царско достоинство!

В подобна хипотеза не се коментира осакатяването на Роман, за да няма деца, и това показва цялата „вътрешна” „деликатност”, но се настоява, че Борис ІІ не бил замонашен[28], защото щял да бъде полезен като владетел!

Идеите за „свещени” бракове между държави изискват преосмисляне от позициите на ромейската „икономия”! Очевидно е, че тя остава неразбрана, и поради това си позволих да я представя чрез преразказа на сръбски учен. Тази теория отдавна е отбелязвана и от български учени, и всъщност е и тяхно отражение.

Второ: Титлата „koiranos ton Boulgaron” с която бил наречен месеци преди детронирането му Борис ІІ, е архаичен синоним на „басилеус”, и може да подчертава иерархично подчинение пред Константинополския василевс. Понятието не е изключение за ромейските автори.Те наричат и цар Симеон архон или хегемон, но разбира се това още не е станало „индикация” и дано да не стане в критикувания тук смисъл!

В този смисъл „койранос”[29] не е „индикация” за намерения на Йоан Цимисхий за лишаване на българския владетел от имперска титла, нито титлата е толкова „интересна”, както пише Т. Тодоров[30]. Koiranos e със значение „военачалник”, „главнокомандващ”, „господар”, „повелител”, „цар”, „владетел”. Самото определение „койранос” от Л. Дякон повече е в стила на византийската „икономия”, която очевидно зачита един василевс, подобен на бога и други владетели, които не могат да бъдат василевси. „Койранос” е и титла, която показва българите като участвали под властта на предводителя си народ в изминалите военни събития, и признание за царя им като главнокомандващ. Скилица-Kедрин нарича Борис ІІ василевс на българите – „basileos ton boulgaron”. Още В. Златарски пише, че Й. Цимисхий наричал Борис ІІ „цар български”[31]. П. Мутафчиев  представя княз Светослав като пълновластен господар в Българи, но отчита, че българският владетел разполагал с инсигниите, знаците, на властта си като цар. П. Павлов посочва, че Борис ІІ е наречен български господар…

Обръщението на Й. Цимисхий в писаното от Л. Дякон може вероятно е и дипломатически ход, за да неутрализира западните българи под водителството на комитопулите, и източните, докато реши проблема с могъщата Рус.

В. Златарски пише, че патриархът единствен действал правилно и избягал от вече византийска в Западна, българска България.

Трето: Според Т. Тодоров: „зад десигнацията и последвалата деградация на Борис ІІ Йоан І Цимисхий целял публично да реши един деликатен проблем, който имал вътрешен характер за империята”[32]. Проблемът никак не е вътрешен, а междудържавен! Без да забележи противоречие Т. Тодоров пише за лишения от корона, но незамонашен Борис ІІ: „…все пак той бил български владетел и като такъв все още бил нужен с оглед целите на византийската политика … установяването на византийска власт в Североизточна България все още не означавало фактически край на българското царство”.

Свалени правомощия на владетел … и все още владетел!

Четвърто: Опитът за обединение на сведенията за „Григорий магистър на българите” при Симеон І и понижаването на Борис ІІ от цар в магистър очевидно са безцелни за изследването на проблематиката, събрана по чужди информации и останала анонимна! Но за Т. Тодоров това е „пътешествие”, почти като на Симеонови командоси в Хърватска: „Темата на настоящата работа е свързана с мотото на научния форум в два аспекта….Пътуването в неговия преносен смисъл …на византийското влияние” и „пътуването в неговия буквален смисъл…злощастното и унизително пътуване  на българския цар Борис ІІ до Константинопол…”[33]. Т. Тодоров прави изводи по чужда дисертация без да спомене мнението на ползвания автор в конкретния случай. Авторът й е представен като събирател: „Според мен в тази категория би следвало да се поставят и магистърските промоции на Пресиан, (1118 г.)” и Алусиан (1041 г.) – синовете на цар Иван Владислав. За всички тези случаи вж. Кънев, Н. Цит. съч. с. 230-233”[34].  Подобна справка е трудна преди публикуването на дисертацията!

В начина на проблематизиране на идеята дали Григорий е византийски или български магистър и дали печатът е от по-ранния или по-късен Х век, отново се наблюдава „като цяло” „приета интерпретация”[35], която се доуточнява, без се привеждат аргументите й! А би било редно авторът Т. Тодоров, пишещ за история да има собствени позиции и да отчита мненията на тези, с които спори или ги доуточнява!

Магистратурите на Симеоновия служител и на Борис ІІ са твърде различни – едната е в рамките на българската държава, а другата на Византия, но с друго място в пространството на „икономията”  й спрямо василевса като божи наместник! Иначе от времето на Тервел, Крум и Омуртаг византийски титли стават и български, тъй като сарактът е Източно-римска провинция под българско управление.

Ето отново мнението на В. Златарски: „В завоюването на източната половина от царството от руския цар Светослав, на когото трябва да се гледа като на случайно оръдие на византийската политика, отколкото като на завоевател, народът като че ли виждал отмъщение на своето правителство и цялата тогавашна интелигенция за тяхното своеволие, за тяхното нежелание да турят народните и държавните интереси по-горе ”[36].

Светослав е княз на Рус, съкрушил хазарите, част от източните българи на границите с фино-угрите и мечтае за българските земи като за център на огромната си държава. Възползва се от борбите за власт във Византия и от кризата в българското общество. Руският княз напада България, и след това заедно с българите води борба срещу византийците и българските им привърженици. Светослав не отнема владетелската титла на Борис ІІ, нито знаците на властта му. Това ще направи византийският император! Това означава, че Светослав вечев България разчита на българите, и че е променил отношението си към земите около устието на Дунав като столица на държавата му. Едва след прогонването на русите от император Й. Цимисхий настъпва разправа с българския цар Борис ІІ. До прогонването на русите страховете на византийската дипломация са били, че българският цар може да призове на борба народа си докато русите са на Балканите. Затова след превземането на Преслав към българския владетел се обръщат с титлата койранос – титла равностойна на василевс, но и различна от нея. Но само в текста на един автор. Друг пише за титлата „базилевс”! „Индикациите” не са вярно наблюдение!

Бягството на двамата братя –Борис и Роман към Самуил 7-8 години по-късно, но след патриарха, показва, че  и последният владетел от династията на кана Крум не е бил съгласен с ромейската „икономия”, като вътрешен ромейски въпрос. Различното поведение на патриарха на българите и синовете на Петър І  е съвършено разнопосочни и противоположно! Наследниците на цар Петър І След бягството си Борис и Роман защитават българска политическа теория.

С. А. Иванов е коментира превода на Лъв Дякон от 1988 г. И в него текстът е: „И Борис, царь болгар, был схвачен вместе с супругой и детьми. Император человеколюбиво повелел, называя его царем болгар, опустить всех пленных болгар…”[37]. Въпреки „интересното” в титлата, преводът е цар. Проблемът „Койранос” е и начин за разбирането на състоянието в което е поставен българския владетел Борис ІІ във византийската „Икономия”, преди да бъде ясен изхода от битката с могъщата Рус на Светослав! А и Лъв Дякон е под въздействие на автори, писали в бляскавите за империята  V и VІ в.

За византийските представи за световно господство и зависимостта на византийските титли с които са определяни българите пишат много български историци. В. Бешевлиев посочва, че българските царе са наричани с много различни синоними на държавен глава или предводител не на държава, а на племенен съюз. Насочването на вниманието съм „интересните индикаци” е виждане, определени от собствени представи.

Й. Цимисхи е от източните земи на империята, от Армения, и това е известно на княз Светослав,  който призовава византийците да си вървят в Азия. Това показва и основанието на български историци като П. Мутафчиев да се спират на този проблем.

Очакванията на византийската страна са неприкрити, но правенето на индикации „indicatio” – „определяне”, „показател” от страна на византийски император, при незавършен военно-дипломатически конфликт поставя и Й. Цимисхи в качеството на груб войскар! Е, Симеон не е самотен в тези интерпретации! Тук е подценена и голямата опитност на византийските императори в интригите, а Цимисхи е особено опитен!

Г. Скилица – Кедрин, описвайки човеколюбивото отношение на византийския император, нарича българският цар „василевс на българите”, но отбелязва, че когато завели пленения българин при Й. Цимисхи, той още бил със знаците на вазилевс.

Историята е реална наука с категории и понятия и някога живели хора, които трябва да се знаят.

В заключение за термините: Използваните от българските автори понятия, преди превода на историята на сръбски историк и преди въвеждането на понятийния сръбски апарат са по-съдържателни, не само за студентите. Т. Тодоров вместо понятието „детронирам” използва „деградирам”. Деградирам е с по-широк смисъл в българския, и затова едва ли е уместно приемането му по сръбски превод. Degradatio означава „постепенно влошаване”, „упадък”, „израждане”, „загуба на ценности” и едва след това „разжалване”, или „сваляне от длъжност”. В този смисъл понятието „dethronatio” eсваляне от трон”, от  царски престол, и само условно се използва като „сваляне от пост”. Трябва да се внимава с понятията и термините, иначе интерпретациите, че „деградацията” на Борис ІІ приличала не на такава на победен на бойното поле владетел, не може да има други логично-терминологични резултати.

Второто използвано понятие  „десигнация”  от латинското  designatio – „определение”,,, „назначение” доста неправилно е преведено от латинско-сръбски, вместо вероятното на български ”деинсигниране”: „…смятам, че зад десигнацията и последвалата деградация на Борис ІІ…”[38]. От представения текст очевидно възникват въпроси за смисъла на първото действие.

А е безспорна истина, че не русите, а византийците отнасят царските инсигнии от Преслав, чиито стени се защитават и от българи, заедно с русите. Въпреки, че Т. Тодоров не разбира, защо българският цар е бил победен на бойното поле. В борбата с абстракциите и крепостните стени са бойно поле, нали? Както и ограбването и поробването на бегълци на действителното поле, не като руски граждани, поне жените и децата!

Трето използвано понятие отново от Т. Тодоров е „промоция”: „Според мен в тази категория би следвало да се поставят и магистърските промоции на Пресиан, (1118 г.)” и Алусиан (1041 г.)…”. Това понятие не подхожда на детронирането на цар! Понятието произлиза от латинското promotio и означава само „повишаване” или „повишаване в звание”! Независимо от днешната му „гражданственост”, свързана с пазарно обезценяване. Освен ако „десигнация” не е със смисъл на „определяне като никой”. Но това би могло да се поясни.

Четвъртото – „индикация” е повече от ясно като „определяне”, поне за широкия български читател, само не за разбиращите коварностите в историята! Византийците очевидно не са били развили теорията си за „икономията” както трябва.

А зад помпозните и заключени с неразбирано значение на българските и чужди думи, понятия и „деликатни вътрешни проблеми”, стоят неизследвани теми, които очакват изследователите си, и се надявам, между тях да бъдат и студентите от днешното, както виждате „промоцирано” време!

Българската история не трябва да се крие от българите. Естествено е, нали?  П. Мутафчиев пише великолепно за това, че времето на Самуил не било най-бляскавото, но било най хероичното в дотогавашната ни история. Историята е такава каквато е била, независимо от политическите внушения или представите за „модерност”. И тук е отговорността на учения, не само пред народа към който принадлежи!


[1] Ваклинов С. Бит, строителство, изкуство. В: История на България, София, 1981, с. 181-198, с. 193.

[2] Божилов Ив. Цар Симеон Велики (896-927). Златният век на средновековна България. София, 1983, с. 123

[3] Тодоров Т. Военните кампании на цар Симеон (823-927) и проблемът за изтощаването на България (опит за историко-статистически анализ). В: Историкии, Шумен, 2011, с. 317-325, с. 323.

[4] Пак там. с. 321.

[5] Тодоров Т. Византийският титул магистър в историята на първото българско царство. В: Оттука започва България. Шумен, 2011, с. 330-336, с. 334.

[6] Мутафчиев П. История на българския народ.  Част първа. Първо българско царство. София, 1943, с. 273 сл.

[7] Срв. Чилингиров А. Монетите на киевските князе  и монетите на българския цар Петър І.  София, 2011, с. 35 и др.

[8] Златарски В. История на българската държава през средните векове. Т. І, ч. 2, София, 1971, с. 598,с. 600.

[9] Павлов П. Борис ІІ (Опит за ново тълкуване на семейно-династичните проблеми в Преславския двор при цар Петър). В: Сб. Преслав, № 5, София, 1993, с. 46-51, с. 48

[10] Павлов П. Забравени и незабравени. Събития и личности от българското средновековие. София, 2010, с. 64-65.

[11] Тодоров Т. Византийският титул… с. 333.

[12] Златарски В. История на българската държава през средните векове. София, 1971, т. 1, ч. 2. с. 600.

[13] Тъпкова-Заимова В. Падане на Североизточна България под византийска власт. В: История на България, София, 1981, с. 389-397, с. 397.

[14] Петров П. Давид, Мойсей, Арон и Самуил начело на българската държава. В: История на България, София, 1981, с. 389-397, с. 397-402, с. 397.

[15] Златарски В. Цит. съч.  с. 665 сл. Наследство, което е посочено още от цар Калоян – с. 667.

[16] Златарски В. Цит. съч. с. 601.

[17] Пак там, с. 601.

[18] Тодоров Т. Византийският титул магистър в историята на първото българско царство. с. 333.

[19] Тодоров Т. Цит. съч. с. 333.

[20] Златарски В. Цит. съч. с. 601.

[21] Пириватрич С. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000.  с. 58: „Принуден от обстоятелствата и действайки съгласно принципите на икономията (oikonomia), навремето патриархът дал царска корона на българския владетел. След това българската царска корона – със значително променено съдържание, е призната и официално, а сега царят, отново действайки съгласно принципа на икономията, десигнира българския владетел и му отнема короната/72/. Даването на дворцова титла на бившия български владетел означава промяна на положението му в устройството на вселената. От царския престол, където не му е било мястото, той е поставен в положение което може да заема според теорията – положение на дворцов сановник , подчинен на единствения законен император.  …”, с. 81-82, бел. 72: „ …  и незаконното коронясване на Симеон през 913 г. е спасителна икономия на патриарх Николай Мистик.

Икономията обаче предполага не само компромис….икономията е „подражание на Божията милост” от страна на императора като наместник на Христос на земята с цел : „приближаването на несъвършения земен ред към съвършения небесен порядък” (taxis)”.

[22] Мутафчиев П. История на българския народ. София,  1943, с. 275; Срв. Златарски В. Цит. съч. 1.2, с. 586 сл.

[23] Ангелов Д., Чолпанов Б. Българска военна история през средновековието /Х-ХV в/. София,1994, с. 23-25.

[24] Лев Диакон. История. Перевод М. М. Копиленко, статья М. Я. Сюзюмова, Коментарии М. Я. Сюзюмова, С. А. Иванова. Отв. Ред. член.-кор. АН СССР Г. Г. Литаврин. Москва, 1988, с. 206, бел. 29.

[25] Вж. Скилица-Кедрин в превод на В. тъпкова-Заимова – ГИБИ VІ, 260-261; Срв. Христоматия по история на България. София, 1978, с. 251, съст. П. Петров и В. Гюзелев.

[26] Тодоров Т. с. 333-334.

[27] Пак там, с. 333.

[28] Пак там, с. 334.

[29] Лев Диакон. История. с. 206, бел. 30.

[30] Тадаров Т. Цит. съч. с. 334, след теза на С. А. Иванов от 1982 г.

[31] Златарски В. Цит. съч.т. 1,2.  с. 601.

[32] Пак там, с. 333.

[33] Пак там, с. 330.

[34] Пак там, с. 330, бел. 18.

[35] Пак там. с. 331.

[36] Златарски В. Цит. съч.т. 1, ч. 2, с. 601-602.

[37] Лев Диакон. История. Перевод М. М. Копиленко, статья М. Я. Сюзюмова, Коментарии М. Я. Сюзюмова, С. А. Иванова. Отв. Ред. член.-кор. АН СССР Г. Г. Литаврин. Москва, 1988, с. 125.

[38] Тодоров Т. Византийският титул… с. 333.

Критика на теориите по „патриотични“ убеждения

декември 10th, 2011

І. Къде е отвъддунавска България при цар Симеон І?

Изследователите на българската средновековна история и любителите, предлагащи „опити” за изследването й, пропускат точното определение на Ст. Рънсиман, че цар Симеон бил принуден от маджарското завоевание на българския запад да се примири с идеята, че държавата му може да бъде не централноевропейска, а само балканска[1].  А това е наблюдение за военно-политическа, дипломатическа и икономическо-демографска катастрофа. И когато съвременни български автори пишат върху този проблем, още повече като оспорват мненията на Ф. И. Успенски, В. Златарски, Ст. Рънсиман и др. за попадане на България в криза в следствие на Симеоновите войни,  би трябвало да си служат с научни аргументи.  Вместо това, както това прави Т. Тодоров, вече се поставя ударение върху непрекъснатите интензивни военни кампании, които се представят като феномен и израз на могъщество[2]. Твърде тежка задача при отсъствие на научни аргументи! В „статистическото” си проучване авторът – Т. Тодоров съзнателно пропуска неудобните мнения – например идеята на Ст. Рънсиман за принудителния балкански избор на Симеон, или моята, че България губи огромна част от отвъдунавските си територии и там рухва българската държавност[3].

Според Т. Тодоров цар Симеон оставил на сина си „едно царство със стабилни демографски и икономически ресурси”[4]. За съжаление, авторът, вместо да коментира например тържествуващите от заграбването на българските земи в Централна Европа унгарски средновековни хроники, представя цар Симеон като гениален психолог и икономист, който при първите белези на криза я е избегнал и при това, заедно с печенегите, нанесъл тотален разгром на маджарите[5].

Унгарските хроники представят, обаче, твърде неприятна действителност, при която славяни и българи, дотогава граждани на България, живеещи в Панония, са принудени да се подчинят на неславянските си завоеватели. Но страховитата военно-политическа загуба на земи и население няма никакво значение за Т. Тодоров. Вероятно защото помпозните определения за загуби и възмездие, които използва – „тотален разгром”; „тотална мобилизация”; „избиване до крак”; „наказателна експедиция”, „спонтанно продължение на наказателна експедиция” и др. са му попречили да направи историческо изследване. Особено забавно е желанието да се представи осакатената с повече от половината си територия и огромно население държава като стабилна в стопанско-демографско и във военно отношение.

За разлика от редица историци, които внимателно отбягват проблема за загубеното наследство на Крумовата династия между реките Днестър, Тиса и Дунав и северозападните части на планинската верига на Карпатите на север, Т. Тодоров е решил да го изследва, без да може да разбере защо той остава неразработен от сериозните автори, мненията на които е решил да поправи с балансиране между крайни идеи.

А предпоставки за критично мнение има, макар и внимателно поставени. В „История на България” Ив. Божилов отбелязва, че унгарците били принудени  от българите и печенегите да напуснат поречието на реките Буг и Днепър и да се отправят към Централна Европа. На приложена карта на България от края на ІХ и началото на Х в. се вижда, че унгарците са на българска територия в Панония, а печенегите на запад от Днестър[6].

Интересно е, че в българската наука не се поставя въпросът за населението на тези земи! Ст. Рънсиман допуска, че Симеон е запазил контрол над влашката низина, но не привежда доказателства. Проблемът е действително сериозен – унгарците се преселват през българските земи на север от р. Дунав и завладяват северозападна България, а уж българските съюзници на Симеон – печенегите – завладяват останалите земи на българския североизток. След опустошението от унгарците Влашката низина е останала дълго време ничия и слабо населена.

От твърде отдавна изборът на печенегите като съюзник на българите се представя като дипломатически успех. Въпреки че скоро след този „успех” част от печенегите стават византийски съюзници.

Проблемът за България при цар Симеон може да бъде неизследван или премълчаван, но представянето му като антикризисен успех от Т. Тодоров е в противоречие с изворовите данни и научните теории. Място за емоционално-патриотично обяснение в историята може да има, но трябва да се казват и истините, такива каквито са!

За разлика от Византия, България при Симеон няма дипломация, насочена и към Русия, а още при неговия наследник ще последва инфарктна драма заради тази недалновидна политика. Русия разгромява традиционните врагове  на българите – хазарите и проявява имперски амбиции, свързани и с българските земи. А българите ще се съюзят с русите на княз Светослав срещу византийците след първоначалната война. И този съюз е против политиката на управниците им – починалият от инфаркт заради руското настъпление цар Петър и синовете му. П. Мутафчиев пише, че българите разбирали, че походът на русите срещу тях е организиран от Византия, и затова, заедно с русите, започнали война срещу гърците. Подобни съюзявания няма между сърби и българи, или българи и хървати! Очевидно конфликтът между народ и политически елит в Средновековна България включва и проблемите на външната политика на управляващите, която съвременни автори се стремят да оправдаят с цената на неисторически средства. Позицията на изследователя, обаче, трябва да бъде критична, а не панегирична!

Българските царе Симеон, Петър и Самуил гинат от сърдечни удари. Не се оценява, че демографският потенциал на Византия включва Мала Азия и Южните Балкани, а този на България при Симеон реално включва земите на изток от Сърбия до Черно море и от р. Дунав при Видин до Южните Балкани. При намаления потенциал на страната всяка загуба е чувствителна и предизвиква различни последствия. Отделно от това, за разлика от готи, вандали, руси, турци, араби и други степно-пустинни народи, Средновековна България няма стопански и финансов потенциал да построи флот, застрашаващ византийския, може би и поради рязкото намаляване на територията и населението си при Симеон Първи. Затова оценката за възможностите и действията на българските владетели не подлежи само на патриотични вживявания в „наказателни операции”, „тотални разгроми”, „секторни” или психологични дилеми и други модернистични определения и оценки без историческо съдържание.

Загубата на отвъддунавските земи при цар Симеон е с най-значими последици за българската история. Предприетия компенсаторен военен конфликт с хърватите е напълно неуспешен. И е несериозен опитът да се прикрива подобна военно-политическа катастрофа с омаловажаване на историята. Т. Тодоров пише за разгром в Хърватска на някакъв си български отряд в статистически план[7], без голямо значение за разглежданите от него събития и състоянието на България. Подобно гримиране на историята поставя цар Симеон в деликатната позиция на държавник, който въпреки че не води други войни по това време лековато изпраща някаква незначителна воинска единица да преследва сръбски бегълци в силна държава[8]. Дори когато се цитират чужди учени, писали по подобни проблеми, е необходима и собствена позиция. Представянето на чуждо мнение като последна дума на науката, само защото е по-късно от други, е несериозно прикриване зад научни авторитети.

Сведението на Константин Багренородни съобщава, че българите преселвали част от сърбите в България, а част от тях избягали в Хърватска. Тук спекулациите с мащабно мислене са изиграли лоша шега на Т. Тодоров, който представя българския владетел с възможности на твърде ограничен неграмотен войскар. Преследваните знатни бегълци на Сърбия трябва да имат място в хърватската столица, а не в планинските покрайнините на Хърватска. А ако войската, предвождана от българския военачалник Алоботур, е целяла връщането на бегълци и от народа, то военните сили за това би трябвало да са значителни, а и българите да имат представа за отбранителната и гранична система на Хърватска. Основателно Ст. Рънсиман отбелязва, че Хърватска е могъща държава, а Ив. Божилов посочва, че по това време тя и във възход.

Изглежда само за Т. Тодоров това е безгрижна държавническа разходка на командоси, която завършва трагично, но без последствия за България. Според Т. Тодоров „българското нахлуване в Хърватия, така както го описва Константин Багренородни, е спонтанно  продължение на наказателната експедиция в Сърбия…”[9].  За съжаление Т. Тодоров е игнорирал писаното от Ст. Рънсиман: „Войната с Хърватско се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година…”[10]. Възможно е Т. Тодоров и да не е забелязал, че и други пишат по този проблем, но след като оспорва мнение на Ст. Рънсиман е учудващо, че не го цитира. Идеята на Т. Тодоров за много близките по време войни срещу Сърбия и Хърватска е представена така: „Всеки непредубеден читател ще се съгласи, че това нахлуване е продължение на сръбската експедиция …  сякаш по-реалистично изглежда това събитие да е станало по-рано от 926 г., т.е. ако не още през същата 924 г. то не по-късно от първата половина на 925 г.”[11]. Остава да бъдат посочени предубедените читатели и нецитираните автори!

Очевидно е, че за Т. Тодоров цар Симеон не си е давал сметка, че нарушава суверенитета на държава, различна от Сърбия! А Константин Багренородни пише, че по онова време българите отишли на поход в Хърватска и съобщението никак не се свързва със „спонтанно продължение на наказателната експедиция в Сърбия”[12]. Тогава и разгромът на българската войска в Хърватска също би трябвало да е част от „наказателната експедиция”.

И защо завладяването на чужда страна е наказателна експедиция, очевидно не е загадка само за автора на подобно откритие? Загубените и спечелени битки са много и не са задължително свързвани с възмездие.

Цар Симеон добре би трябвало да си представя какво рискува с подобна „спонтанна експедиция”. Понятието „спонтанен” в българския език означава в превод от латинското spontaneus „самопроизволен”, „предизвикан от вътрешни подбуди…независими от външни въздействия”. Това означава, че цар Симеон е съзнавал какво върши с незначителен според Т. Тодоров отряд, независимо от силната държава на хърватите. Това би трябвало да означава, обаче, че царят не мисли разумно. А също и че Т. Тодоров подобно на останалия анонимен и в този случай Ст. Рънсиман счита, че царят е бил необуздан грандоман[13]. Трябва да се внимава с грамотността и тук не става дума за спонтанна или техническа грешка, а за хипотеза!

Очевидни са противоречията в хипотезата, замаскираща военно-политическата катастрофа при цар Симеон и е впечатляващо, че толкова явни противоречия не могат да бъдат разбрани! Ето какво пише Ст. Рънсиман: „Поражението било страшен удар за Симеон….”[14]. Според Ив. Божилов: „Поражението произвело силно впечатление в България, а българският владетел получил сърдечна криза, в резултат на която на 27 май 927 г. починал”[15]. При толкова категорични становища и не единствени – преди това за подобна ситуация пише Ив. Дуйчев – би трябвало Т. Тодоров, който се придържа към друго мнение да предложи аргументи и критичен анализ на извори и теории, а не балансиране между абсолютизации.

Като се има предвид загубата на почти две трети от територията на България на север от река Дунав тъкмо при Симеон Велики, става ясно, че изводът на Т. Тодоров – „със сигурност е пресилено да се твърди, че в резултат на Симеоновите войни България била тотално изтощена”[16] – е тотално несериозен.


[1] Ст. Рънсиман. История на Първото българско царство. София, 1993, с. 124 сл.

[2] Т. Тодоров. Военните кампании на цар Симеон (893-927). В Историкии, Шумен. 2011, кн. 4, с. 317-326.

[3] Неделчев Н. Античното наследство на България. Шумен, 2004, с. 148.

[4] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 321.

[5] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 323.

[6] Ив.  Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения. В: История на България.  София,  1981, т. 2, с. 282, с. 292.

[7] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 325

[8] Т. Тодоров. Северозападния сектор на българската външна политикапрез Втората и Третата четвърт на Х в. В: Съвременната история. Времена, реалности, промени. Варна, 2008,  т. 5, с. 111-127, с. 117.

[9] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[10] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 250, бел. 117.

[11] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116;-117;  Тодоров Т. Военните кампании….с. 325.

[12] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[13] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[14] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[15] Ив. Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения, с. 292.

[16] Т. Тодоров. Военните кампании… с. 320.

Турците ни били освободили от куманско-антско робство в ХІV в., а после руснаците ни настроили против тях!

юли 28th, 2011

Модерните антиробски тези се потвърдиха с още една, отново в България! Страна на творци! В интервю пред в. Новинар от 27. 07.2011, с. 6, авторът на „Османо-римската империя, българи и тюрки” Стоян Динков развива по-нататъшната системно градена представа за българите като неразбиращи какво им се случва продукти на руската имперска политика. Интелвюто взема Д. Николов. Темата е хубава, но изводите на автора противоречат на изворите, които са писани не само от русофили и далеч преди времето, за което авторът си мисли. Ето ги:

1.       „Откъде идва негативната представа за османския период като „робство”? – Това се случва заради интересите на Русия. По времето на Екатерина Велика там се появяват идеите на панславизма. Русия се опитва на базата на език, а не на база етнос, да обедини славяните.  Руснаците смятат, че ние сме славяни и започват една културна експанзия. Идеята е да овладеят тези земи и евентуално да се достигне до Цариград.  Започва масова пропаганда, че българите са славяни и страдат много… ”.

Авторът е събрал всичко, което модерни автори и преподаватели писаха и преподаваха, пренаписвайки историята, в едно кратко цяло. Но да го разгледаме на части:

1а. Идеята за османското робство се появило по времето на Екатерина Велика! Но видни полски, немски, австрийски, унгарски и други благородници и крале, определят господството на турците като робство 4-5 века преди Екатерина Велика, която впрочем е германка! Ето какво пише викария на миноритския монашески орден от Константинопол Бартоломео де Яно до ръководиделя на Йоантийския орден в Ерусалим: „От пет-шест години насам турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 християни, заробили всички…клетите християни и християнки отвеждани в робство с въжета, железни вериги…И християнските търговци ги оплакваха….Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар…” /Христоматия по история на България, т. 3, София, 1982, с. 11/. В посланието на полския крал Владислав Ягело ІІІ до турците, през 1944 г. господството им се определя като иго и робство: „и държите под иго и в робство християни – гърци и българи…” /Христоватия …т. 3. С. 191/.

Авторът Стоян Динков очевидно не харесва изворите и истината, но си измисля толкова модерно звучащи!

1б. Вторият извод е, че българите по език били славяни, но по етнос не, и че руснаците започнали една културна експанзия.

Очевидно е, че авторът не знае, че народ и език са различни категории. Етнос означава и племе и народ. Основна характеристика на народа е езикът.

1в. Започнала масова пропаганда, че българите страдат много.

Още преди тази пропаганда българите са поробвани, насилвани и са вдигали въстания, или са участвали във войните на власи, австрийци, поляци, унгарци срещу турците.

1г. Българите очевидно за автора дори не се осъзнавали, и чакали руската култура да ги направи славяни.

Тук не е признато и правото на българите да се представят като учители на цялото славянско племе след Константин Преславски.

Авторът достига и до втори „фундаментален” извод:

2.       Плод ли е българското възраждане на тази руската( – б.м. Н. Н.) пропаганда? – Да, то е плод точно на руска пропаганда и на идеите на Мацини…революционните идеи на Мацини се сливат с руския панславизъм и се получава един малък хаос”.

2а. Българският народ нямал собствени идеи и се поддавал на еклектизъм, т.е. живеел в собствен хаос. Очевидно не е признат и П. Хилендарски, който припомня на българите великото им минало, а не че са славяни като руснаците.

Трети фундаментален извод на автора е, че:

3. „Г-н Динков, във вашата книга вие твърдите, че присъединяването на България към Османската империя е спасило българския народ”.

3а.  Въстанията преди и след „руската културна експанзия” против турците не са коментирани от автора в интервюто, но очевидно са израз на неразбиране пак от страна на народа, кое е полезно за него.

Четвърти извод на автора обаче е в противоречие с руската културна експанзия:

4.       „По времето на Борис І в България се завръщат антите – славянски племена изгонени от нашите ханове. Те налагат славянски език.

”И така започват да говорят на славянски…Това е добър ход на Източната римска империя да унищожи България”

4а. И великият владетел на българите Борис І е обявен за марионетка на антите и на Византия. Не е ясно обаче, какви анти са съществували към времето на Борис І, и къде ги е чел тия неща авторът Стоян Динков!

Авторът се придържа към идеята, че българите са турци, и че са имали обща история с турците от времето на Атила, и не мисля да посочвам разликите между хуни и тюркюти, но ще насоча вниманието Ви върху още един зашеметяващ извод на Стоян Динков:

5. – А как оцеляват българите?

-Ами реално ни няма. Второто българско царство си е кумански. Масово прабългарите които живеят тук са поставени в много тежки условия – като крепостни селяни, кооито нямат право да ходят никъде. Плащат данъци, работят като роби. А останалото са кумани, които се заселват тук, както и антите, които се завръщат. Всички династии от второто българско царство са кумански”.

5а. Робство няма, но под господството на антите и куманите българите крепостни работели като роби! Тия славяни! Де видят турчин и го поробват….

5б. Данъци плащат свободните хора г-н Динков!

5в. Ще бъде интересно да се посочи антското население на България, и крепостните по исторически извори!

5г. А това, че нас ни нямало, тъй като царете били кумани – още един абсурден извод, напук примерно на титлата на Иван Асен ІІ „Император на българи и власи”, показва и „турското робство” в нова светлина – турците пристигнали и ни освободили от робството на антите и куманите!

5д. И други български царе носят титла цар на българите, но авторът не е чел, за да пише!

6.       Турция ни спасила от Унгария, Сърбия и Влашко, защото сме били разпокъсани.

6а. Авторът очевидно не знае, че например и Италия и не само тя е разпокъсана  и че това е особеност на късния феодализъм преди периода на абсолютните монархии.

Очаквам българските историци медиависти да имат отношение поне към това доразвитие на налаганите ни абсурдни исторически представи – антиробските, антиславянските и антибългарските.

Или да подкрепят автора, ако го считат за прав. Не е хубаво само да мълчат, защото имат право на мнение.  Надявам се да съм им дал повод поне за размисъл. Макар че… Е, книгата вече е в ръцете на читателите и поне ще им задават въпроси. Наистина „малък хаос”.

Отправна точка е, че управляващите определяли дори народностната принадлежност – теза която представя като творци на историята само царете – царската актантност. Ето я тезата и за раннокласовата държавност, която оспорвам от много отдавна. Успех!