ЛОШАТА РУСИЯ И БЪЛГАРСКА СОФИЯ ПРЕДИ 131 ГОДИНИ

януари 5th, 2009

Отношението на българите към Освобожденията е много странно – тълпи от хора посрещат с цветя новите освободители или съюзници – веднъж русофили, после германофили, после русофили, после само „фили на САЩ” защото има и други американски държави – Канада, Бразилия, Мексико, Аржентина, Венецуела, Колумбия, Перу и дори Куба.

Всички опити на българите да се освободят и обединят като нация преминават през помощта или враждебността на Русия, Англия, Франция, Германия.

Политическата върхушка у нас и нейните инфраструктури обаче разделиха българската история на русофилска и русофобска или казано с техния език „руският цар е комунист, защото говори руски”, а турско робство не е имало, тъй като руските селяни били по-зле от нашите. При това, подобна представа изключва дори логично възприемане на идеята, че щом е имало американско робство, може да има и турско. Турското робство, въпреки че за него и за най-големия в света пазар на бели роби пишат английски, френски и американски съвременни историци, се определя като комунистическа и руска измислица.

Наши историци оспорват наблюдения дори на турските си колеги за турско робство от „марксистко-ленински”, а сега от контра-марксистко-ленински позиции! Да не се говори за турско робство у нас, е директива от времето на тоталитарния режим, за да не се обиждат „братята турци” от бедни селски и пролетарски семейства, които са „класови врагове на феодалната султанска власт”.

В хода на тази политика и до днес в информационното пространство на България престана да се говори за малцинства като казълбаши, татари, за „турски цигани” и др. Всички се определят като турци. Очевиден е ефектът от произволната политика спрямо малцинствата на много български правителства от времето на българските въстания в Македония и Одринско в началото на ХХ в. до сега. На кого в България, обаче, е необходимо стимулирането на нов етногенетичен процес? Или просто е важно да има показна русофобия?

Напоследък отричането на турското робство, досущ в духа на всяко „ново мислене”, в духа на „Априлския пленум” и всички събития след него се подчертава като белег за антикомунизъм и русофобска извисеност. По същия начин се третира и Руско-турската война – тя била завоевателна за Русия и нейните империалистически стремежи към проливите, все едно че Франция, Великобритания, Австро-Унгария и Германия не са имали същите претенции към проливите, все едно че през 1833 г. Франция не стои зад Египет в похода му към Константинопол, все едно че Русия не изпраща експедиционен корпус в турската столица, за да окаже помощ на Турция срещу пореден завоевател, все едно че малко по-късно Англия и съюзниците й, ръководени от Чърчил, не търпят колосално поражение при Дарданелите тъкмо в опит да овладеят Проливите. В хода на антируската истерия въобще не се споменаваше, че Руско-турската война се води и в Мала Азия, където остава един поробен народ – арменският, който по-късно, по време на първата световна война, ще бъде подложен на един от най-големите геноциди в съвременната история.Срещат се изказвания, че било по-добре да сме колония на развити завоеватели – Албавия и Индия също са били, и дори Палестина, Етиопия, Либия и други.

Проблемът е в свободата, а не в мечтата за робство.

Подобна позиция на русофобия доведе до обявяване от наши историци на народния поет и писател Иван Вазов за руски агент, че английският политик У. Гладстон е писал за кланета в България, за да пребори за власт противника си Б. Дизраели, до идеята, че през Средновековието и в Западна Европа по време на селските въстания е имало жертви подобни на тези от Априлското въстание, въпреки че „българските ужаси”, както ги определя У. Гладстон, са явление от новото време на капитализма. Български неоисторички определят Хр. Ботев като краен, досущ като източнорумелийските неокапиталисти, за които той си остава вагабонт по спомени от чорбаджийското им минало под крилото на Високата порта.

Затова не се споменаваше Руско-турската война по време на годишнини, например в поздравленията на български президенти, затова не се почитат и въстания на собствения ни народ – той е очевидно третиран като изостанал политически, неосъзнал че е част от „османската нация”, като селски, като руски агент, който не разбира и това, че имуществените му интереси могат да бъдат защитавани само от богатите класи.

Подобна позиция е замислена от наши дълбокомислени прорицатели – историци и философи, повтарящи част от удобни за тях мнения на чужди политици, които превърнаха предходната класово-партийна политизация на историята у нас в класово-политическа.

Защо обаче с тази позиция трябваше да се съобразяват съвременни политици, та не уважиха празника посветен на 131 годишнината от освобождението на София от турска власт? Защо чужди дипломати могат да уважат празника, посветен на Освобождението на столицата ни, а политиците са замествани от Църквата ни и патриарха? Да не обидят част от избирателите, или съюзниците си или да не дадат поводи за критика на опонентите си, или просто от политическо високомерие, или защото не могат да оценят явление като освобождението на София?

Освобождението не е само помен или панихида, но временните интереси могат да превърнат някого в спомен!

Коментар