Защо Маркс не е бил марксист? Първа част.

април 26th, 2009

Завърши ли преходът в България от края на ХХ и началото на ХХІ в. и каква е неговата същност? В края на мандата си през 2009 г. министър-председателят обяви кризата у нас за капиталистическа, което означава, че за правителството, страната ни е в капиталистически обществен строй. Явява ли се българският преход принос в общата теория за обществата от ХХ-ХХІ в., или просто е реставрация на капитализъм с ограничени човешки права? Какви са теоретичните основи на българската държавност? Особено на фона на разгорялата се хумористична война на „Защото сме социалисти” срещу „Защото не сме социалисти”. Борба украсена от присъствието на видни теоретици на модерното мислене, които се колебаеха в избора си между хегелианци и марксисти.
На 21 април т.г. Изпълнителното бюро на БСП призна неуспехите си в борбата с корупцията, усвояването на еврофондове срещу европейско поведение и здравеопазване.Това поставя под съмнение капиталистическите делници на Министър-председателя – в страните от ЕС, които са капиталистически, подобни слабости са невъзможни заедно, особено в борба с корупцията като национална задача на правителството. Тук Изпълнителното бюро очевидно е пропуснало превърналите се в национален проблем отвличания на хора и убийства в края на мандата им. Възможни са обаче други страни за сравнение– например от Латинска Америка. В тях обаче правителствата им водят въоръжена борба с корупцията и отвличанията на хора, у нас става всичко друго, но не и това.
В капиталистическата ни среда, освен ако не е друга, управлението на социалистическо правителство в коалиция е показателно – съучастващите в управлението са обществени групи, спрямо които през времето на „комунистическия” период са извършени преки политически действия или нарушения. Опитът да се заличат последиците от тези репресии са – мир с монархическото семейство и превъзродените носители на арабско-персийски и турски имена.
Тези политически действия се опират на икономиката на денационализирана и преразпределяна едра капиталистическа собственост и оправдават обществено-икономическо неравенство с идеология от командно-административен тип.
С малки изключения тази идеология е изградена на създадени през времето на Развития социализъм теоретични и практически основи и контрол над обществото при неспазване на съществуващи и тогава закони, правни норми и задължения. Основни сред тях са човешките права и равенството на всички пред закона. В тази стара посока са и изискванията на Европейския съюз за спазване на съществуващите закони, за борба с корупцията и конфликта на интереси които нарушават правата на личността, на гражданите на България.
1. Отлагането на Закона за конфликт на интереси в края на доминиран от БСП мандат показва нежелание да се промени действителността от преди 1989 г. на единодушните и единствено правилни решения от колективен тип – по политически, икономически и етнически въпроси и действия. При действия с репресивен характер от въстанието на Кронщадските моряци, от унищожаването на естествените съюзници на пролетариата като собственици, до насилствената промяна на имена и до създаването на нова едра буржоазия с неясни начални капитали, с посегателства върху частна и държавна собственост, несъмнено има конфликти на интереси. Затова отлагането на закон за конфликт на интереси е в полза и на продължаващото след 1989 г. преразпределение и заграбване на собственост и показва от кого се страхува присъединилата страната ни към ЕС политическа класа.
Отсъствието на закон за конфликт на интереси не позволява на живеещите с минимални доходи работници, селяни, дребни търговци, занаятчии, откриватели да бъдат конкурентно-способни на по-едрите си конкуренти с повече финансови и други възможности. Богаташите в случая са подкрепяни от държавата при съществуващи реално противоречия. Така се моделира икономическа и обществено-политическа структура на държавата при неравни правно възможности и съответна психология.
2. По отношението на асимилираните населения през ХХ в. – намесата в личните права и свободи на носителите на арабско-персийски и тюркски имена е заменена с противоположна намеса – всички носители на подобни имена се наричат „турци” в пресата или в коментари на представители на трайната коалиция, като с това се нарушават личните права и свободи на други етнически групи – например на казълбашите, татарите или турските цигани.
Намесата на държавата в споровете за религиозните символи трябва да зачита общностните, на общините права, като търси критерии в които се различава сливането на религиозното с етническото, защото вече е допуснала нарушаването му.
Не са случайни правните злополуки на държавата ни в „Съда за правата на човека” в Страсбург след намеса в делата веднъж на мюсюлманската, веднъж на християнската общност. Те са резултат от неразбиране на взаимоотношенията държава-община или макро-община, т.е. общност.
В същото време в тоталното си придържане към идеите за общности по религиозен признак, определяни централно от държава и медии, правителствата на прехода не само че нарушават правата на значителна част от гражданите на страната, които са атеисти, но и поддържат политологична политика, която води до характерно разпадане на държавност и разделение на държави по религиозен признак, твърде характерни не само за Индия и Пакистан, но и за Балканите в ХХ-ХХІ в.
Конституционният принцип на разделение на държавата от религията е в противоречие с принципа за принадлежност на страната към източно-православната религия, и правителствената политика не би трябвало да се свързва с решаване на тези противоречия, а да отстоява светски принципи срещу всички вероизповедания като основен критерии е свързването на религиозните символи с етно-разграничителна показност.
Един от тези принципи, които не се спазва конституционно е за равнопоставеност на половете в гражданското общество – при мюсюлманите в България мъжете не ходят с потури, чалми или фесове на работа или в училища и университети, но са склонни да приемат, че това е валидно за жените от тяхната общност, напук на светските принципи в Р. Турция, заложени от К. Ататюрк с ясното съзнание, че страната му е представител на модерност пред ислямския и християнския свят! При разделение на църквата от държавата, този принцип трябва да се спазва.
Недостатъчно е гарантирането на равнопоставеността на половете при домашно насилие, като утвърждаване на неравнопоставеност особено след групите, които се самоопределят като малцинствени. В тези случаи намесата на държавата не е в работите на общината, а на държавата, която по конституция гарантира равнопоставеност на половете и равни права и свободи. Тук обаче държавата не защитава правата на гражданите си!
Отношението на държавата към дискриминацията е друг нерешен проблем, който се свързва например с лични обиди и глоби на кметове, които не се различават по полемичността си от останалите – Б. Борисов нарича комунистите „глупаци”, но с какво е по-различно определянето на представителите на Герб като „циркаджии” от С. Станишев? Налице е очевидно пристрастие към неравнопоставеност пред правната система на страната ни. И това пристрастие не се проявява само при претенденти за политическа власт, но и в отношенията между вероизповеданията, етносите социално различните, неравнопоставените и др.!
Не се прави разлика и между религия и суеверие нито от църкавта нито от държавна страна и считани за свещенни числа се обявяват за религиозни признаци – например „666” „999”, „7”, „12” и др. Към тях могат да бъдат причислени кръгът, квадратът, пирамидата, яйцето и др. Това е последица и от особеностите на „цивилизационното” ни православно образование, в което Маркс беше заменен с Орфей и Христос, т.е. един култ против желанието на самия немски учен с една вяра също против желанието на певеца обявен за бог и предтеча на Христос.
Разделението на църквата от държавата изисква независима държавна политика в училищата и университетите, но е в зависимост от изоставането на държавата в провеждането на осигуряване на светски начин на живот сред отделните религиозни или етно-културни общности.
Твърде дълъг ще е пътят, които ще съумеят да извървят дори социалистите – атеисти, преди да осъзнаят, че именната им система и културна традиция не са нито християнски, или мюсюлмански, за да се обявяват публично за мюсюлмани или християни. Противопоставяне, което е очевидно етническо и е поощрявано от държавата и средствата за масова информация – евреите или будистите не се представят и в България с конфесионалната си принадлежност.
Подобна политика на поощрение на религиозно разделение е антинационална! Тук Г. Данаилов и сподвижници от страната на „Защо не сме социалисти” и компания са на позицията на управляващите, доминирани от социалистите, когато критикуват К. Маркс, че бил Евреин, който бил критикувал евреите, защото не се интегрирали например в Полското общество, а били нещо като „Държава в държавата”, по-късни внушения на политологията..
3. Отношението на правителствата на прехода към оказалите се нерешени проблеми с царското наследство има не само икономическо-правни аспекти, но и политически – наследникът на бившия цар на България е наричан „Царят” в медиите без републиканското ни правителство да се опита по някакъв начин да изрази собствено мнение позовавайки се поне на Конституцията.
4. Подчиняването на науката и образованието и на други сфери от обществения живот на остарелия „Закон за научните степени и научните звания”, в който е посочена целта му – създаване на кадри за социалистическото развитие на страната (чл. 5), които ако кандидатстват за старши научни сътрудници или професори, трябва да имат и „политически и морални качества”(чл. 17), естествено е по изискванията на закона от периода на Развития социализъм.
Отказът от изучаване на проблемите на общината и свободните хора, наличен в учебниците на всички образователни нива доведе и до формиране начини на мислене, според които щом няма свобода в досегашните общества, такива ще има в демокрациите. Този отказ от приемането на идеите за обществени строеве в които съществува свобода на личността, е и причина за масовото недоверие към социалистическите идеи пропагандирани без дискусии не само у нас, но и в „международното работническо и революционно движение”.
5. Забравеното на държавно ниво „информационно пространство на българския народ” извън границите на България, което дори в учебниците за средно образование се дистанцира от наследството на древните македонци и отвъддунавски тракийски народности, независимо от това че в тези географски измерения се създава средновековната българска народност, и в тези измерения достига Възраждането водените от България войни за църковна самостоятелност и национално освобождение.
Тази система на изисквано политическо-морално подчинение е съпроводена с нови намерения за включване в бъдещите закони на науката и образованието само на научно-приложни проблеми, като научното ръководство на страната ни се отказва от развитие на проблеми на световната наука, тъй като те не били в полза на научно-приложните нужди на страната ни. Този момент от Пленарен доклад на най-висш представител на ВАК пред международна конференция под егидата на фондация „Конрад Аденауер” и българският ИРИОН през юни 2008 г. в София, ще бъде отстъпление дори от Закона от 1972 г., в който е предвидено „решаването на научни и научно-приложни проблеми” (чл. 5). Очевидно е, че за повишаване на производителността на труда в страната ни, който е най-непроизводителен в страните от ЕС, не е намерен най-правилният начин. Идеите за спиране на „разрухата” ще бъдат теоретичните постижения от предходния период, а всичко следващо ще е само приложност. Тук правото на личността на избор на научна проблематика очевидно е ограничено от тези, които ще му казват какво е наука и какво не, кое е полезно и кое не!
6. Намесата на държавата в общинското самоуправление и дейност е проява на стара идеология от времето на „Развития социализъм”, която не признаваше никакво разделение на властите и автономия на общините или дори партийните „низови” организации, че Маркс е „остарял марксист” щом говори и пише за свободни общини, за общинно бъдеще, за права на личността и общината да противостоят на държавата! Антиобщинна позиция, която поставя управляващите в губещи позиции както по въпросите на правата на различните полове в общината, както в заличената разлика между светско и религиозно образование, така и в опитите за злепоставяне на кметове и узурпиране на функциите им, или подчиняването им на политиката на управляващите.
7. Представяне от доминиращата в управлението на Тройната коалиция социалистическа партия на идеи и позиции които не са социалистически или „марксистки”, а Ласалианско-Сталинистки – от социалната политика до религиозните, държавно-организационни, образователни и общински въпроси, отделена от народа държава, подмяна на вота на избиратели, разбирането за демократичност или за свобода, за единни законови изисквания при принадлежност към европейската общност, административно насочване само към общонародно държавно образование, като се подценяват правото на кръжочност, самообучение, на осигуряване на всеобщо основно образование, и други.
8. Учебно съдържание подчинено на представи от времето на Развития социализъм, които се различават само по това, че учебниците по история се представят като „История и цивилизация”, като никой не може да направи разлика между културна история и цивилизация, и да посочи какво се изучава точно по „цивилизация”, нито пък подобно нещо е отразено в „учебниците”. Противоречие което се дължи на безсмисленото заменяне и допълване на термини и понятия без съдържание в съответствие с „вълната” на „демократичното говорене” въобще. Нивото на образование осигурено с подобни учебници е с многопосочни последици за всички сфери на обществото ни.
9. В БСП-идеологията бе надценена ролята на личността – обявена от Ал. Лилов в „Дума” със заглавие „Историята не се прави от лилипути”, тя премина през олигархиризиране на отделената „свободна” от милионния си електорат партия, и както в априлско-пленумната партийна организация, личността бе поставена над партията, и в съчетанието партиен и държавен ръководител не се различава от априлското поколение и неговият вожд. Особено на фона на модерните противостояния с президента социалист към 2008/9 г.
10. И когато стоящата на Ласалиански позиции неосталинистка политическа върхушка на БСП изглежда теоретически безсилна дори пред съобразяващите се със съвременните европейски практики „монархисти” от НДСВ, се разбира, колко далеч е от желанията на демократичния си електорат БСП, и защо го губи постепенно но сигурно.
11. Отказът на преименуваните от комунисти в социалисти „марксисти-ленинци” се дължи на компрадорското убеждение, че те трябва да следват нечий модел в замяна на Марксовия. В това е и смисълът на широкото им убеждение, че „досега не е имало комунизъм, за да го правим”. Тук е изразено и собственото им теоретично безсилие и желанието да следват винаги някого, т.е. да се подчиняват и доброволно на по-силните и умните. А това на свой ред е показателно за характера на наследниците на революционери-комунисти. Перманентната революция и компрадорството са ги превърнали в „служебна буржоазия”. Затова и оценките им, че вече капиталистическата страна в криза била най-добре управлявана през последните 4 години от последните 20 вероятно са верни.

Коментар