Истината за „Истината за Орфей“

май 6th, 2009

„Истината за Орфей” е филм, представен на българския зрител след изяви и на чужди екрани. Разказът е с претенциозно название – „Истината за Орфей”. В древността много герои са били обожествявани, много богове са били забравяни, или отъждествявани с други, като са приемали и техни чудотворни свръхсили и са забравяли исконни свои. Следователно и истините са повече от една при всеки герой или бог. Особено убедително е това, когато древногръцки автор назовава с гръцки имена египетски богове, както това прави Херодот например за Зевс, когото сравнява с Амон в „История”, книга Втора, параграф 42: „В Египет Зевс го наричат Амон”. Амон обаче в египетската митология и религия е бог на слънцето, а Зевс в гръцката е „Светлото небе” и е различен от слънчевите божества Хелиос и Аполон. Следователно за тези две божества по разказа на Херодот не може да има една истина, а поне две.
По същият начин стои и въпросът с Орфей, и то не само при древногръцки или римски, но и при съвременни автори. За гърците Орфей е част от гръцката митология, а за българите, и напоследък за обитателите на Р. Македония, част от българската и македонската. Очевидно е, че този въпрос твърде много прилича на спорните въпроси за името Македония.
Гръцката версия е просто митологична. Склонността на гърците да приписват всички постижения на цивилизацията на собственото си творчество, обаче, е твърде народностно-субективна. Според гръцката митология Орфей не е бог, нито грък – той е част от гръцката митология, която отразява причините и последиците от колонизирането от гърците на средиземноморски земи, включително и тракийски. Затова в една от версиите за раждането му той син на Аполон, а в друга на тракийския речен бог Еагър. Този бог не се среща в по-късната тракийска митология и религия като обект на почитание. Майката на Орфей е музата Калиопа. Музите са гръцки митологични образи, създадени в гръцка среда – същата муза Калиопа е майка от Зевс на корибантите малоазийски митологични образи – спътници и прислужващи на Великата богиня-майка.
В гръцката митология е заложена религиозно-политологичната идея да се обясняват всички явления в света с деянията на техните богове – създатели, предвождани от плодовития Зевс. Той има син Дионис и от дъщерята на тиванския цар Кадм Семела. Детето се родило недоносено, тъй като ревнивата Хера изпепелила майката с хитрост, а Зевс спасил сина си и го износил зашит в бедрото му.
През VІ в. към времето на завършването на гръцката държавност от полисен тип Дионис бил народно божество на земеделието, лозарството и виното, което се противопоставяло на почитания от аристократите Аполон. С помирението между аристократите и демоса се обединили двете религиозни идеологии – селските и народни и на аристократичните. Тази идеология със създаването на завършения полис след мира, сключен между аристократите и демоса, се определя като аполоно-дионисиев синтез.
В общата гръко-римска култура Орфей става част от обща митология като обикновен човек и герой – и гражданин и аристократ, и само късни компилатори като Конон го обявяват за обожествен герой към І в. Не случайно изображенията на Орфей, които са достигнали до нас, са предимно от гръцки и италийски художници. Не случайно на нито един от паметниците на изкуството Орфей не е представен с безспорни черти на бог, подобен на Зевс, Атина или обожествения Херакъл.
Гръцкият и гръко-римският митологичен Орфей е обикновен земен човек, влюбен в красиво гръцко момиче, както се разбира от името му – Евридика.
Късноантичните сравнения на Орфей с Добрия пастир очевидно са повлияни от идеята за богочовека, защото представянето на Орфей като Добрия пастир не се появява след споровете за същността на месията – помазаник като бог.
Причината за широката популярност на Орфей е в същността на образа му като обикновен човек.
Българската версия се основава на противоположната идея, че Орфей е древно-тракийски персонаж не с митологично, а със значимо идеологически влияние върху цялостната народо-психология на траките. Според българските траколози той е бог, по късно цар-жрец-бог, след това цар-жрец, който се мисли за бог, след това прорицател на бог, след това прародител и шаман, който се мисли за бог и е бог за аристократите и поданиците си, но не бил теократ. Твърде противоречива представа.
За разлика от гръко-римските тракийски изображения на Орфей не съществуват, а двете изображения – едно на слънчев часовник и на вероятна статуетка съвсем не са с доказан тракийски произход. В Тракийските земи през годините на македонско и римско владичество не са живели само траки. Едновременно с това съществуват и противоречия – веднъж учението на Орфей се обявява за идеология, и в никакъв случай за религия, а в друг за религия. И в двата случая обаче целта е идеологическа – според нея тя се осъществява чрез „царската идеология”, която владетелят провежда с аристократите си, за да лиши от свобода и собственост екзалтираните си от това, че го почитат, поданици. Тази мечта на тоталитарните идеолози е приписана на нищо неподозиращите траки от дълбоката древност.
Въпреки представянето на Орфей като бог, за разлика от множеството изображения на тракийски божества, запазени на хиляди посветителни плочки и в надписи или статуи – на Дарзалас, Тракийския конник, Зевс, Аполон, Артемида и др. няма нито едно изображение на тракийски бог Орфей! И това се вижда от експозициите в българските и чуждите музеи!
При всичките противоречия в интерпретациите в българските трактовки се запазва идеята, че орфизмът е учение, в което цар-идеолог, който е и шаман и прародител и творец-демиург, поучава послушният колектив в монологични размисли чрез общи положения, смисълът на които е достъпен само за ограничен кръг от посветени аристократи. Обществото на орфиците и техните поданици е класово диференцирано. При това наследството на орфизма е завещано като непреходна интелектуална енергия, независимо че носителите й – траките, не са се били запазили като народ към времето на идването на славяните и българите. Като съдържание орфизмът е идеология, равна на учение, равно на култура, в което няма място за неподчинение и свободни хора. Те обаче могат непрекъснато да се самоусъвършенстват при това в спирално-възходящо като обществените строеве развитие, без да достигнат края на развитието, защото той е достъпен само на обществата от развит социалистически тип! Типът на рухналия заради нарушаване на човешките права на гражданите си социализъм на работнически диктатори със склонност към утвърждаване на аристократична династийност от ХХ в. в Европа и част от Азия.
В българската наука има и други представи за Орфей, които са напълно отхвърлени от съвременните траколози като наследство или като диалогичност, в които се оспорва теорията за божествения Бог-цар и в крайна сметка като основател на идеология за държане в покорство на несвободни хора Орфей.
Македонската версия се различава от гръцката и българската главно по това, че им противоречи и обявява Орфей за македонски, териториално с определено право, ако се видят съобщенията на древните за местата на обитаване на Орфей в Пиерия, в земите на киконите и др. Но народностно без право, тъй като между славянския български диалект, който говорят съвременните граждани на Р. Македония и езика на древните македонци, който е по-близък до албанския, италианския и гръцкия, но не и до българския, има съществена разлика. Това са просто различни езици на различни народи. Въпреки това македонската версия е главно етно-разграничителна.
+++
Създателите на българския филм са следвали собствена логика, като са съчетали елементи от гръцката представа за Орфей със само една хипотеза за орфизма – тази на бога-идеолог. От тук произлизат и впечатлението за недостоверност и съчинена приказка, въпреки съсредоточието на изявени специалисти траколози, египтолози и теолози.
В тази картина съществуват редица противоречия, които се дължат на непроверена в течение на почти четири десетилетия в дискусии с опоненти концепция за съществуването на тракийска идеология, която изисква подчинение на гражданина на идеолога. Идеология, която се обявява за универсална и предопределена като интелектуална вечна енергия за бъдещето на българите, а и другите народи.
Логичните противоречия на филмовата постановка са:
•    Отчаяния от смъртта на Евридика Орфей заминал за Египет. Като се върнал обучавал траките да се откажат от кървавите жертви. Личната драма е противопоставена на кървави жертви.
•    В същото време обаче е избегнат един от основните моменти в учението за Орфей, свързан със Салмоксис или Залмоксис, който се определя за орфически цар. Гетите изпращали при него в отвъдното, според Херодот, пратеници, които хвърляли на три копия. Жертвата очевидно е кървава!
•    Около тракийските светилища на най-популярният и общонароден бог – „Тракийският конник” се срещат в огромни количества кости на животни, заедно с посветителни плочки и надписи – тези жертви също не могат да се определят като безкръвни!
•    Ако траките, които почитали „бога Орфей” не са почитали Тракийския конник, то те вероятно съвсем не са били много, тъй като следите от кървави жертви са твърде много в цяла Тракия.
•    Траките орфици били вярвали в смъртта и възраждането, което било индоиранска практика, но Египет, където учил Орфей, не познават подобна.
•    Идеологията на поученията съществувала още от ІІІ хил. в Египет, но египетските поучения са към близки хора или деца, наследници и нямат характер на поучения за общество от несвободни послушници.
•    Египтяните мумифицират телата и вярват в съществуването на много души – практика твърде различна от идеите за прераждане.
•    Идеята за царя, който встъпва в свещен брак с майка си – Великата богиня, за да се преражда отново, сама по себе си е алогизъм във връзка с прераждането като безсмъртие.
•    Безсмъртието на душата не е само тракийска и орфическа представа.
•    Разчленяване на тяло на погребвани в миналото има не само в Египет, но и в скандинавските страни, без това да означава, че древните норвежци са били орфици!
•    Никой още не е доказал, че древните египтяни не са били свободни хора и Орфей едва ли е могъл да заеме от там идеята за колективното послушание.
•    Орфизмът е представен като религия на личен избор, което означава, че колективът от единици-хора доброволно се подчинява на царя си и не иска нито собственост, нито лична свобода.
•    Ако Орфей е бог, то защо умира убит от вакханки или менади?
•    Ако не е бог, защо е представен като господар на космоса – древните богове са били космически, небесни, подземни и земни, но никога небог, земен герой, или обожествен герой не е властвал нито над отделните светове, нито над космоса според религиозните представи на древните, а и по-късно! Дори и всемогъщият Херакъл/Херкулес.
•    Едва ли не е бог, ако властването му над света на живите и света на мъртвите означавало властване над космоса.
•    Ако Орфей носи венец на главата си, това не означава, че е посветен, както настояват в „Истината за Орфей”, бог, обожествен в отвъдното, в подземния свят като умрял преди това.
•    Тракийските царе-орфици били въздържатели. Никъде не са представени такива в известните изображения. А на сцените от гробницата в Александрово ловът на глигани, както и множеството други изображения на лов, осъществяван от владетеля, едва ли е за социални помощи за бедните несвободни поданици на ловуващите царе.
•    А и от фреските от Казанлъшката гробница не си личи владетелят или съпругата му да са били въздържатели, дори е представен и виночерпец, както отбелязва Л. Живкова в изследването си!
•    Всички открити папируси и амулети не са били орфически, за да се обявяват за такива без други доказателства. Дори слушатели на Орфей могат да вярват например в Зевс или Аполон!
•    Тракийският орфизъм е аристократично учение, което не се различава от гръцкия орфизъм преди аполоно-дионисиевия синтез към VІ в. пр. н. е.
•    Ако тракийският Орфей е последовател на бога на народа Дионис, то какъв е аристократичният смисъл на учението?
•    Как тракийските аристократи са възприели като свой елинския Дионис, който е независимо от божествеността си бог на селяните и на гражданите, които не са аристократи, е останало нерешен проблем за авторите на филма.
•    Недоказуеми са и поклонението и носенето на дарове на светилище на Татул още през ІІ хил. пр. н. е. – поне не са представени тези приношения или дарове.
•    Недоказуем е и египетско-средиземноморският синтез от вярвания, който формирал орфизма – всъщност авторите едва ли разбират, че обявяват учението, което представят като тракийско, за нетракийско.
•    Ще бъде интересно да се покаже поне една египетска заемка в Тракия, както такива има в Елада, и материални и идеологически.
•    Авторите, участващи в подготвянето на филма имат огромни възможности, и логически, и подчиняването на вижданията им на една теория показва определено лесна зя вярване и трудна за разбиране и доказване фабула. А ориентацията към вярата вече не е история и история на културата.
Истините за Орфей очевидно са много – дори в Атина между аристократите и народните проповедници-бедняци, между питагорейците и почитателите на Орфей като митологична личност, между ценителите на най-красивата любовна легенда и история на древността и тези, които си представят, че това е идеология, между тези, които считат това за идеология, и тези които настояват, че не е такава, а религия.
Истините се раждат в спор, но тук не е така и то от десетилетия, когато идеологията се бореше с идеологическата диверсия и за своеобразен патриотизъм в рамките на интернационализма, и затова истината за Орфей остава недостоверна и суеверна приказка, за съжаление.
Състезанието на народите в областта на културата, както настоява Г. Делчев, още е трудно достижимо. Причините очевидно са елитарни.

Коментар