Защо Маркс не е бил марксист? Втора част.

май 9th, 2009

Тези единадесет обществено-политически области, характерни за последния етап от „Прехода” или дори „Завършването му като капитализъм”, според Министър-председателя ни докъм първата половина на 2009 г. са свързани и с редица други проблеми, основният сред които е незачитането на правата на личността. Като се надявам, че единадесетте принципа няма да бъдат сакрализирани, в полза духовенството или на мислещото се за социалистическо ръководство на страната, ще добавя и някои от техните проявления с оглед на честотата им:
– Законово безсилие при защитата на колективи и отделни граждани пред произвола на икономическо-политическите групировки и на отделни техни представители дори в институции към Министерския съвет.
– Законовото безсилие спрямо малолетните малцинствени бракове а също и практиката на „купуване на булки” и уговорени от по-възрастното поколение бракове на децата им е очевидно отстъпление на обществените закони пред обичайно право. Действието на две правни системи в едно общество е път към сепаратизъм, дискретно наричан вече в някои централно и западноевропейски страни „създаване на затворени емигрантски общности” Тези нарушения са с определени последици и за броя на безпризорните, неграмотните и безработните без квалификация, и в противоречие с политиката на „интегриране” на малцинствени общности.
– Законово безсилие срещу преподаване на общообразователни предмети на турски език в училища с турско или турчеещо се население от други етнически и малцинствени групи, както и срещу обществени прояви – събрания, митинги, срещи, и погрешно насочване на държавни усилия срещу религиозно образование към религиозни организации.
-Преди време, напук на английско-немско-турските навици за носене на мустаци при мъжете в Европа, и срещу собствените си ориенталски сънародници в М. Азия, М. К. Ататюрк обявява мустаците и феса за признак на миналото, и с виртуозна диалогичност обявява вездесъщия османо-турски фес за „гръцка шапка”! Това е по отношение на мъжете.
-При жените апелът на Ататюрк е нежният пол да се освободи от неравностойността си в традиционните турски представи за женско място в обществото, е насочен към традиционното облекло и закриването на лицето – емблемата на личността на всеки човек чрез израз, поглед, усмивка, държане, стойка, характер, женственост.
-Подобна практика се отразява на нивото на основно, средно и висше образование, а също и пречи на бъдещето на тези лошо говорещи официалния език н страната ни да бъдат конкурентно-способни извън своите общини, на националния пазар на труда. В социално-политически план това е път към създаване на „затворени вътрешно-емигрантски общности” с помощта на държавата.
– Законово безсилие и правно-политическа система, основана на неспазване на закони и в противоречие с общоприетите норми за защита в ЕС на човешките права. Това е и причина за огромния брой заведени дела в съдилища на ЕС. Откровените послания от представители на властта у нас да няма граждански оплаквания в чужбина, за да не дискредитираме страната си, да се създаде български европейски съд преди делата да бъдат разглеждани извън границите на страната ни, да няма разногласия между българските представители в Европейския парламент, всъщност са в защита на това безсилие, или преднамерена политика.
Показателно е, че напоследък подобно на изказаното от министър-председателя становище против оплакванията в Европа, към подобна идея се придържат и представителите на „Гвардия” – очевидно идеята не е чужда на леви и десни, и е заредена с противоположни политически намерения за бъдещето – на едните за безнаказаност, на другите за търсене на отговорност само вътре в страната. Този сходства не са резултат от размяна на местата на крайно-ляво и ляво-дясно, а неразбиране на общоевропейските и общочовешки принципи за защита на човешките права извън границите на отделните страни. Чрез тези принципи, които не искат да разберат, българските социалисти заедно с български националисти прикриват потискане на правата на човека в собствената си страна с обещания за решаване на този въпрос в някакво бъдеще.
– Неспособност на правителството да осигури работа на огромен брой български граждани, при проваляне на договорености с ЕС в редица области, включително и в земеделието поради съзнателно поддържана ниска производителност на труда, чрез провал в усвояването на европейски фондове, чрез контрол над конкуренцията чрез отсъствието на Закон за защита на интереси, и чрез официална правителствена политика в разрез с подобен закон на присъствие на представителите на Министерския съвет като „наблюдатели” в части фирми или „Бордове на директори”!
– Пълната неспособност на управляващите социалисти да определят характера на обществото за което се борят. Идеята за социалната държава не е нищо ново – и Римската робовладелска империя е била социална държава за гражданите си.
– Запазването на стари закони, изискващи определена система на подчинение чрез необходими за социалистически строители политически и морални качества.
– Невъзможност за социалистите от политическия елит да се обясни законността на доходите на богаташите в БСП и на тези от съюзните им партии, но ги използва в политическата си практика. Доходи свързани със сериозно посегателство върху държавна собственост, различна от приватизация, но в ситуация на конфликт на интереси – известна в края на мандата на Тройната коалиция най-вече с „заменки” осигуряване на сделки от позиция на „господстващо положение”, без конкурси.
-Отказът на БСП от масови партии, споменат преди почти две десетилетия от Ал. Лилов имаше като резултат превръщането на БСП от милионна в малобройна олигархична партия, доходите на която от членски внос са очевидно недостатъчни, за да предполагат и богати спонсори от новобогаташите. Намаляването на реалните членове обаче позволява да се преодолее демократичния натиск на бедните и изнемогващите, и партията по подобие на държавата да бъде отделена от някогашните си съидейници. Аналогична е и структурата на останалите съвременни партии на „прехода”.
– Мълчаливата „теоретична обосновка” за имуществените различия в партията на социалистите е отрицанието на класовата теория с нова. Същността й е, че и дори да няма класи в община или държава, противоречията между бедните и богатите в тях са класови, но при правилно идеологическо ръководство са преодолими, без да се създават класи в колектива.
Идеята е различна от гласуващите за различни партии в САЩ или Обединеното кралство, които не са били обект на политическо разделение в близката си история и нямат силни социалистически електорати и партии, независимо от това, че българските социалисти и социал-демократи се ревнуват, кой от тях е повече лейбърист.
– В действителност се създава нова класова структура на обществото, в която БСП се оказва срещу работническата класа, която счита за своя социално-политическа опора – стачките на работниците от Кремиковци, значителните по обхват стачки на българските учители показват широта на социално-политическо недоволство главно от управляващата БСП.
Следвайки видоизменената до антагонизъм „марксистка” теория за държавата и класите, в която Маркс е забравен, но която доказвала правотата на учението на Ленин за държавата, бившите комунистически и социалистически противници на световния империализъм и класово-ограничената буржоазна демокрация попадат в непрекъснати противоречия със световните демократични практики. Там обаче К. Маркс се цени , а неговата идея за диктатура на пролетариата според Б. Ръсел е по-демократична от Лениновата, защото се очаква тогава, когато пролетариите са мнозинство от гражданите на страните си. А съвременните социалисти не искат да си признаят, че редица принципи, които те считат за наложени от капиталистическите демокрации са общочовешки и са били принципи на самия Карл Маркс.
Очевидно подведени от оценки за К. Маркс в „западни” анкети и издания и от „лявата вълна в света” ,българските и други социалисти през ХХІ в., забравиха, че са го принесли в изкупителна „архаична” жертва от ХІХ в. за грешките си от ХХ в. и то на най-високо ниво, за до бъде включен сега в „Защото сме социалисти” Това явление е добре познато. Непрекъснатата преследваща временни цели промяна в настроенията и действията на Сталин е добре показана от Х. Аренд в „Тоталитаризмът”, за да не й бъде обръщано внимание в ХХІ в. Проблемът обаче е в това, че припомненият автор на „Капиталът” има съвършено различни виждания и от съвременните представи в БСП и от тези на БКП преди време и сега, и не е имал честта да познава предшествениците на руски или български марксисти, а теоретици и революционери, твърде различни от тях.
Но какъв е характерът на СССР и неговите съюзници по социално-политическа система? Н. Чомски, който въобще не може да се причисли към симпатизантите на американския империализъм и идеологическата диверсия, пише: „Идването на болшевиките на власт през октомври 1917 г., което смаза в зародиш социалистическите тенденции и разруши всяко подобие на работнически или народни обединения, освободи Съветския съюз от сферата на западното влияние и предизвика неизбежна реакция на Великобритания, Франция, Япония и Съединените щати“. Н. Чомски в „501-ва: Завоюването продължава”, привежда мнение на Мелвин Лефлер: „Беше една тоталитарна държава с революционна идеология, която имаше лудо очарование сред народите от третия свят, решени да се отърват от западното надмощие”. И това е доста по-точно от определението на Н. Чомски за СССР като „една огромна гнила ябълка”, ангажирана да овладее световното революционно движение. Това означава, че СССР продължава световната революция и след поражението в Полша като запазва революционната ситуация в Сталинистко-следсталинисткия период! Тъй като революционната ситуация е съставена от комплекс от изисквания към управляващите и към експлоатираните в единство, стават обясними и провалите на „износа на революция”.
Очевидно с Лениновото понятие „революционна ситуация” има определена провокация, основана на надценяване на световната криза на капитализма като невъзможност на управляващите да управляват. При обявяване на всички противоречия по земята ни за прояви на прехода от капитализъм към социализъм, разбира се и със съответните безсмислени политики.
Но как стои въпросът с Марксовото теоретично наследство. Възможно ли е да са подменени основни виждания на обявения за основоположник на учението немски изследовател и революционер? И революционният период да е насилствено удължен от практикуващите го комунисти? И не се ли прикриват действителни факти от историята с общи политизирани представи от „ляво” и „дясно”?
Някои от „десните” си спомнят, че К. Маркс бил евреин, с откровен расизъм, други, че е доброволно понемчен евреин, т.е. родоотстъпник и неофит, че бил критикувал еврейството, че бил антируски настроен докато в Русия не възприели идеите му и други подобни „истини” на хора, които също като комунистическия елит познават ограничен брой цитати от „класиците”. За съжаление с такава характеристика е и един от публикуваните във в. „Сега” материали от сборник „Защо не сме социалисти”.
Очевидно българското „дясно”, от коректив на недъзите на тоталитарната държава, като Клуб или движение за гласност и демокрация, се е развило в практикум по капитализъм от отдавна изживян поне в Европа командно-административен тип. В тази подмяна е и причината за катастрофалните политически загуби.
„Лявото” също „не си спомня” историята и „грешките”, довели до рухването на цял обществен строй, в облика му на „Варшавски договор”, нито ги е подложило на научен анализ, нито пък някой е поел отговорност за невижданата политическа катастрофа. Темите не подобен анализ и научно изследване, толкова модерни в търсещия истината останал свят се премълчават „героично” у нас, в страните от СНГ, и дори в Полша, Чехия, Словакия, Сърбия и балтийските страни. Но изкупителна жертва е намерена в „Класиците”, все едно, че те са автори на религиозен култ.
Спорът между „десни” и „леви” за комунизма се дължи на общоизвестно убеждение, представено след Вл. И. Ленин като „марксистко”, според което след преходния период на социализъм следвал комунизъм. К. Маркс обаче пише за друго бъдеще още в Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.: „Атеизмът като отричане на тази несъщественост /на несъществеността на природата и човека спрямо бога – б. м. Н. Н./ няма вече никакъв смисъл. Защото атеизмът е отрицание на бога, и с това отрицание полага битието на човека. Но социализмът като социализъм не се нуждае повече от това посредничество… Комунизмът е необходимата форма и енергетичният принцип на най-близкото бъдеще, но комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие – формата на човешкото общество…”. В „Анти-Дюринг”, последното голямо изследване на Ф. Енгелс, редактирано от него през 1893 г., две години преди смъртта му, непрекъснато се говори за социалистически строй, и само когато авторът припомня времето, когато с Маркс са били революционери, пише че са били комунисти, т.е. за участие в енергетичният принцип на революцията. Във всички издания на тази книга в „Съветския блок” споменаванията на тези цитати са поставени в справочна рубрика „Комунистическа обществено-икономическа формация”. К. Маркс и Фр. Енгелс виждат в социалистическия строй, в всички са равни пред законите, а принципът за равенството според материалите към „Критика на Готската програма” от 1875 г. е „остаряла френска представа”. От този текст се вижда и това, че за укрепването на социализма не е необходима война с религиозните убеждения на хората, тъкмо противно на съветската и друга практика.
Комунистическият период на революцията според Ф. Енгелс, при разглеждането на аграрния въпрос, не трябва в никакъв случай да бъде насилствен, което означава, че перманентната, продължителна революция е недопустима, т.е. „енергетичният принцип” е с ограничен период, за да не се превърне в деспотия на работнически диктатор! Насилието над историята, или ускоряването на развитието на ранните класи обаче е въведено от Сталин, който казва, че Енгелс е прав, но за разлика от централно и западноевропейските, руските селяни са преживели няколко революции и са готови за подобна жертва.
В „Социалистическия лагер” замениха дори „Научния социализъм” на „класиците” от ХІХ в. с „научен комунизъм”. В партийните конгреси в СССР и Н Р България се говореше за исторически път през пет обществено-икономически формации, последната от които е комунистическа, а не социалистическа. Също и в „марксистките дискусии” в световен мащаб.
Приемането на мнението на водещите за всемогъща истина доведе до надценяване на ролята на личността – вожд и генератор на идеи при несъобразяване дори с мнения на опоненти от същата политическа система и до магическа вяра в „словото” на учителите, противопоставено на интересите на малките колективи, на личността като гражданин и свободен човек като член на община и като гражданин на държава. Проявите на тази вяра достигнаха до суеверните представи, че колективното съзнание организирано от идеолози, притежава материалистическа сила, и в моментите й на проявление е достатъчно да бъде назована, за да стане единствена истина. Тази проява на мислене е субективно-идеалистична, и е в противоречие с интересите на нежелаещото да бъде подчинено на наложени „от горе” идеи общество. В идеите от „горе” различни на идеите от „долу” всъщност е конфликтът на интереси при всяка отделена от народа държава, и наличието на конфликт на интереси. Конфликт който и „развитите” и „реформираните” български социалисти прехвърлят все в бъдещето, дори и в края на мандата на правителството на Тройната коалиция през 2009 г. Този проблем обаче не е измислица на „демокрацията” която много у нас си представят за обществен строй, не е и чужда на социализма като идея. Защото:
В кореспонденция с руски социалдемократи за съдбата на руската община К. Маркс се позовава и на „конфликт на интереси” – още през ХІХ в., в „Първа черновка на писмо до В. Засулич”. Така по проблема за конфликта на интереси К. Маркс се оказва изпреварил с векове българските социалисти и коалиция, руските комунисти и социалисти и други, които си мислят, че това е капиталистическа приумица на американски и европейски демократи от времето на „идеологическата диверсия”. Кои са причините за подобна убеденост: „цитатничеството” – преди време всеки, който посочваше цитати от К. Маркс, неудобни за управляващите комунистически партии от развит социалистически тип, беше определян като „цитатник”.

Коментар