Защо Маркс не е бил марксист? Четвърта част.

май 9th, 2009

Последиците от действията на т.нар. „марксисти”, смъртни врагове на общината доведоха до колапс „лявата вълна” в света през втората половина на ХХ в.! Техните „теоретични постижения”, които били важни за световното революционно движение, всъщност са и причината за грандиозни провали на социалистическия модел от съветски тип с национализирано стопанство в редица африкански държави, отхвърлили колониалния гнет през 60-70 г. на ХХ в.
Противоречието на „марксистите” с К. Маркс е във въпроса за общината и свободния човек! И не случайно, тъкмо в периода на Развития социализъм водещи съветски учени като И. М. Дяконов в течение на една година – 1974-1975, парадоксално и изведнъж промениха мненията си за свободните селяни в древността – това посочва И. Д. Амусин. В стремежа си да не признават, да не назовават съществуващите в Развитото социалистическо общество класови различия, комунистическите ръководства на страните от Варшавския договор не ги признаваха, докато не настъпи катастрофата, предизвикана от самите тях. Те не искаха да видят основното противоречие на епохата – борбата на хората в глобализиращият се свят за защита на човешките права срещу политическите системи от всякакъв вид и строй! И докато „руските марксисти”, и българските им колеги не назоваваха това противоречие, то бе използвано от техните идеологически противници със съвършено предвидим успех.
Не всички съветски, български, полски, унгарски, и други учени от „Социалистическия свят” следваха идеологическите наставления на партийното и държавното си ръководство, и се придържаха към историзма.
Теорията за държавата на Развития социализъм обаче изискваше преход към комунизъм, и ускореното развитие на класите, включително и на етническа еднородност с правилно класово съзнание, и бе въведена в действие. На критики не се отговаря въобще, включително и досега.
Умозрителното преходно общество което от социализъм ще премине към комунизъм, очевидно е резултат от фалшификация, която има за цел да издигна Ласалианския принцип на еднородно общество на работническата класа, без съюзници на пролетариата в лицето на демократичната буржоазия и селяните, което на свой ред не може да стане без погазване на човешки права. Но какво е все пак това общество по своя социално-политически характер? Очевидно комунистическо, въпреки възраженията на Н. Чомски. Общество на удължена революция, т.е. на комунистически период. Революционната идеология е необходима за продължаването на революционната ситуация. Чрез нея се опростява и „редуцира” класовият състав на социалистическите страни. Тя обаче надценява „международното положение”, и въпреки че постига успехи чрез политиката на интернационална солидарност и огромни материални помощи за антиколониалното движение, му вреди чрез идеологическата помощ – модел на революция без демократична буржоазия като съюзник на пролетариата, модел на ликвидиране на общините заради национализация на земята, следователно и централно ръководство на икономиката и стопанството, дори при пагубната политика на монокултурни селски стопанства, въпреки съпротивата на селяните! Процес който е пряко наследство на ликвидирането на „Новата икономическа политика” в СССР, дошла след военния комунизъм – етапът който най-много напомня „енергетичният принцип на К. Маркс”, но на която се гледа като на временно допускане на капитализма, включително, за да се възстанови и стабилизира стопанството на съветската държава, по план на Вл. И. Ленин.
Революционната идеология обаче включва пролетариите докато има какво да се унищожава като класово-противоположно.
Същият процес е в сила и за ръководната партия и нейният вожд – Съдбите на Каменев, Зиновиев, Бухарин, Орджоникидзе, Киров, Тухачевски, Блюхер, Тр. Костов в България, и др. показват, че в ръководствата на революционните партии са извършени преврати. Следователно е коригиран партийният курс на който те са пречели, и колективното управление се е превърнало в еднолично управление на работнически диктатор. Отстранено е физически идеологическото, стопанското и военното ръководство на страната, пътят към еднолично управление на диктатор е осигурен, тъй като няма заместници на отстранените или като изменници или като жертви на заковори и самоубийства. Още К. Маркс в писмо до Ф. Енгелс, през 1863 г. предвижда появата на такива диктатори, като описва Ф. Ласал: „Той се държи съвсем като бъдещ работнически диктатор, като с важен вид разпръсква заимствани от нас фрази”.
Някои от критиките на Ф. Енгелс, , който редактира и събира критични материали, за „Готската програма” с мнения и на К. Маркс, и които не биха позволили на обществото да се развива като деспотия на работнически диктатор, или тоталитарна държава според съвременни определения, са:
1. Идеята за свободна държава, която е правителствена машина, свободна от народа, т.е . противопоставена на народа деспотия;
2. Еднакво за всички народно възпитание посредством държавата;
3. Отнасянето на занаятчиите, дребните индустриалци и селяните към реакционната маса!
Тази държава по Ласалиански модел трудно може да бъде различена от социалистическата, която бе обявявана за общонародна, но преходна към комунизъм след постигнато класово равенство едва през 70-те години на ХХ в.!
1. В областта на свободната държава – държава управляваща като свободна от народа, чрез партийни и вождистки решение и политика
2. В областта на образованието и науката „народно възпитание” означава учение- идеология-култура-поведение – това народно възпитание, деспотично по характера си, осъществявано от държавата бе потърсено като исконно българско историческо наследство още от времето на тракийските уж деспотични монархии, ръководени от царе-орфици.
3. В областта на социалната еднородност – класи и класови различия не се допускат.
Следователно комунистическата революция е подменена с управление на работнически диктатори, управляващи противопоставена на народа деспотия според К. Маркс и Ф Енгелс. Маркс пише на Енгелс, че Ф. Ласал знае наизуст Манифеста на комунистическата партия, за да го фалшифицира. Когато на власт идват обаче работническите диктатори, не остават следи за това, че Ленин и Сталин възприемат модела на Ласал, за да бъде устроена по него системата от социалистически държави през ХХ в. К. Маркс и Ф. Енгелс предупреждават в критични материали към Готската програма, че обединението на всички буржоазни партии срещу „Парижката комуна” е изключение, а не правило. И това е причината поради която които социалистически теоретици от ХХ-ХХІ в. във „Варшавския договор” и след него, с интелектуално пренебрежение говорят и пишат, че „остарелите марксисти” били изостанали от даденостите на ХХ в., а очевидно и на ХХІ!
Моделът на преходно общество бе осъществен и послужи като пример с универсални преходни закономерности, една от която е нарушаване на правата на личността законово, като „свободата – осъзната необходимост” – последиците му са с глобална значимост през ХХІ в..
В постсоциалистическия преход, както и по-рано, се нарушава принципа за равенство на всички пред закона, и се отлага приемане на закони които биха гарантирали това равенство по подобие на правната система на ЕС. Спрямо принципите на работническата диктатура – Ласал-Сталин, това всъщност не е никакво нарушение, защото засяга само политическата класа, която е обезпокоена, че след изборни места, няма да може да осъществява професионална дейност. Всъщност страхът е от друг принцип – конфликтът на интереси не би позволявал нарушаване на спорове от позицията на „господстващо положение”, и би върнал управлението на старата към „вишегласието” издигнато като принцип от В. Левски във времето на К. Маркс, и далеч от времето на бъдещите работнически диктатори!
Различието между капиталистическите и работническите диктатори не съществува никъде, освен в областта на идеологията, която узаконява деспотизма на властта като институция в името на бъдещ комунизъм. Различието между идеологиите на капиталистическите и работническите деспотии е в социално-класовият им състав. Капиталистическите диктатури обединяват партии които включват масово богаташи и пролетарии. Работническите диктатури са представени от еднородни социално класово пролетарии и пролетаризирани селяни. Капиталистическите диктатури отстояват принципите на вечен капитализъм. Комунистическите на бъдещ комунизъм.
При криза на тези диктатури по вътрешнополитически причини съществуват сериозни различия. След капиталистическите диктатури се установяват капиталистическо-демократични управления. След работническите диктатури се създава нова капиталистическа структура, от бедни и богати в единни партии със социалистически облик, с непризнат характер на класови противоречия в тях, които ги сближава с диктатурите от капиталистически тип.
След капиталистическите диктатури се запазват леви партии които са имали критично отношение към работническите диктатури.
След работническите диктатури такива партии не се допускат от превърналите се в социалистически, комунистически партийни елити. Последните от ръководители на антикапиталистически революции се превръщат в реставратори на капитализъм в който внедряват свои капиталисти. Партийните структури на такива партии без признаване на класови различия са пред разпадане, дори ако са структурирани чрез съсловни клубове, за да не се виждат различия между бедни и богати.
Различията в отношението към владетелите в републиките в които е имало монархии също са различни – в бившите фашистки и социалистически страни като Испания, Италия, Румъния, Сърбия, България, Грузия наследниците на монарсите се приемат отново като граждани с накърнени права. В Р. Гърция обаче е забранено връщането им в страната– въпреки че са прогонени от военна хунта през 1973 г., въпреки, че за разлика от българските монарси не са били съюзници на нацистка Германия и фашистка Италия. Аналогична е съдбата на наследниците на султанската фамилия на Османите в Турция, в Китай, в Иран, Албания и други страни с различен обществен строй..
При последни стадии на преходните периоди към реставрация на капиталистическото общество се проявяват признаците на отделената от народа свободна държава, които свидетелстват за управленски решения при загубена социалнополитическа и класова подкрепа, с често подменян вот на избирателите.
Тази загуба показва социалния характер на обществото на Развития социализъм – той е социалистически по характер, но не построен, тъй като обществото е поставено в изкуствено-удължена ситуация на революция, ръководена от работнически диктатори. Ж. Желев и съмишленици са на друго мнение, че това е бил държавен капитализъм. Вероятно обаче по-прав е К. Маркс, който пише за деспотия на работнически диктатор. Тази деспотия напомня за ранната гръцка тирания, същността на която е съюз на обеднял, или представящ се за такъв, аристократ и не-знатен народ срещу властта на аристократите и старите богаташи. Не случайно древногръцките тирании продължават не повече от три поколения! А обеднелите аристократи превърнали властта си в династийна или партократична твърде бързо започват демонстрират лукс, униформи и тоалети и да се въздигат почти до самообожествяване. Твърде дълго не може да се прикрива различието между идеология и социалнополитическа същност на публичната власт.
„Отърването от западното надмощие” придобива нови форми, включително и крайно религиозни в подложените на колониализъм от нов тип страни на Изтока и Юга на планетата, и България като страна на завършил преходен период (!?), в реставрирания капитализъм ръководена от политическия си елит, не смее да види тези нови форми, и да има собствена позиция в тяхна подкрепа или насочвате в посока на защита на общинските и човешките права с мирни средства.
Впрочем. след спор с френски „марксисти” К. Маркс с иронична тъга пише на К. Шмид, „Всичко което зная е, че не съм никакъв марксист”.

Коментар