Национализмът като политика

май 19th, 2009

Противопоставянето на народностна основа в България е извънредно сериозно явление. То засяга не само проблема за разбирането за нация и народност, но и правото на гражданина, на личността, да защитава собствените си културни традиции, собственото си право на личност.
Две основни политически сили – „Атака” и „Движението за права и свободи” си оспорват правото да имат историческо присъствие в българските земи. Кои са причините, довели до това явление?
•    „Атака” представя заплашен от турцизъм или потурчване български народ и държава..
•    Аналогична е позицията на ГЕРБ като политическа партия и гражданско обединение.
•    Аналогична е позицията на ДСБ.
•    „ДПС” представя нарушените права и свободи на българските турци или на турците в България като счита все още възможни нови действия подобни на „Възродителния процес” и лидерите и говорят от името на турците в България и дори, въпреки противоречията с конституцията на страната и на турски език  в предизборните си кампании.
Кои са обаче „турците” в България, или българските турци? И защо българските медии и политици говорят само за турци, като забравят например татарите, помаците или българо-мохамеданите, казълбашите, гаджалите и други? Не нарушават ли те правата на не-споменаваните народностни групи? Или просто искат да ги асимилират? Или считат процеса на тяхното турцизиране завършен?
Ако проблемът е един от трите, очевидно има нарушаване на правата на цели народностно или диалектно обособени групи, някои от които са твърде големи, за да не бъдат забелязани, и са съставна част от българския народ. Това обаче означава, че по сила и безкомпромисно погазване на човешки права  подобна политика е отражение на целите на възродителния процес, провеждана при това не само от ръководството на ДПС.
Преди векове Турската средновековна държава на династията на Османите изселвала от Мала Азия и прилежащите й историческо-географски области несъгласните с турските завоевания и власт предшественици на значителна част от т.нар. „български турци”. Друга част от подразбиращото се като турско население било насилствено ислямизирано или потурчвано. Целта на турските завоеватели била да се ослаби съпротивата на покорените народи, като части от тях се изселят в друга народностна, езикова и културна среда, и там ще бъдат опора на османската власт като представители на завоевателите.
Продължителната българска политика на противопоставяне на всичко чуждо особено след годините на неуспешна национално-освободителна борба, бе подчинена на желание за възродителен процес и преименуване на носителите на арабско-персийски имена у нас. Понятие, само по себе си нескопосано и криминално, продукт на науката на развития социализъм, в който бяха приравнени идеология, учение и култура. Нескопосано, тъй като няма насилствени възраждания, нито еднородна култура, равна на учение или идеология.
Тази напълно погрешна политика успя да заличи исторически спомени и неприязън на по-старите генерации от българското тюркоезично население срещу репресивната система на т.нар. Османска империя. Изследователи, които изучаваха този процес бяха изолирани и преследвани, а научните им изследвания, например на Евгений Теодоров, означавани като „злощастни” от теоретиците на „възродителния процес” като единство на идеология и и култура.
Употребата на обединителното понятие „турците в България” е израз на тази стара политика и псевдо-научност, и обяснява защо науката и образованието ни дори в областта на историята, журналистиката, обществените науки съдействат за изкуствено формиране на народност „турци” в България. Политика която оценяват критично самите турци, които добре знаят кои се представят като тях, и която не могат да оценят много от радетелите на „българския национализъм”. Погрешната посока на развитие на науката и немислимите й намеси в правото на гражданите да избират народностната си принадлежност водят до създаване на националистични конфликти там, където не би трябвало да ги има, и на недопустими компромиси.
Тази политика на е в полза на България, но се интерпретира като антинационализъм или като национализъм в зависимост от политически интереси различни от националните.

Коментар