Имат ли право българите на историческо образование?

август 19th, 2009

Към науката история претенции имат много от получилите образование в България. Много от тях – хора с различно обществено и политическо положение – пишат назидателни статии и слова за нетолерантните българи или техни политици, които обаче имали толерантна история. От медиите подобни мнения се пренасят в масовата култура, която често е нажежена политически.
Резултатът от подобни, допускани до печат и ефир, мнения е противоположен на очакванията, че „историята е учителка на живота”, но следва определена политическа линия. Посока на развитие, която противоречи на идеите на П. Хилендарски и Ив. Вазов, но точно затова е допускана като масова култура. В тази своя посока идеята за историята е ненационална и разрушителна за българското историческо минало.
Началата на превръщането на историята в ненаука възхождат към времето на борбите на българите за духовна и национална свобода. Те се делят на два периода:     Първият е от българското Възраждане до 1944 г. – това е времето на сръбските, югославските, румънските, гръцките и турските автори, които денационализират българската история и културно-историческо наследство. Началото на периода за българските автори започва Историята на П. Хилендарски, която е отговор на тази историческа асимилация. Краят му е към 1944-1945 и е свързан с разправа с българските историци, които заради защитата на националните идеали са обявявани за фашисти и националисти;
Вторият период е от 1944 г. до наши дни. Той започва със замяната на националните идеали с принципите на класовата борба и интернационализма, утвърждава се в идеите, че идеологията,  културата, учението и поведението са равностойни и са израз на български патриотизъм   и  се развива след края на развития социализъм като отказ от историческо наследство в полза на интелектуални енергии, пренасяни без етническа приемственост.
В резултат от традицията на този втори период България се отказа от своето търсено и желано информационно пространство, от духовна, интелектуална и правна защита на българите зад границите на страната ни.
Тоталитарните идеи за „единство на култура, учение, поведение и идеология”, приложени в политическа практика, известна като „възродителен процес” предизвикаха нарушаване на индивидуални човешки права и доведоха до тоталитарен колективизъм и стремеж към вторични нации в границите на България, със свое „единство от култура, учение, поведение и идеология” и  очертаваща се двуезична държава. Процес, който заличава културното наследство, езика и правата на множество малки народностни групи.
Пътят към превръщането на историята в слугиня на политиката трябва да бъде прекъснат. Историята е обективна наука и не търпи натиск за създаване на общи истории, отказ от историческо минало, от исторически явления и събития, нито трябва да търпи измислено историческо минало, което у нас е превърнато в критерий за научност. Всъщност, ако не беше тази действителност, едва ли би се стигнало до налагането на само „единствени правилни мнения”, провеждани от хора в науката и образованието, упражняващи плагиатство, отклонение от научни дискусии и критика, колкото и невероятно да изглежда това на българския читател с неговия стремеж към европейски практики към 2009 г. Провеждащите подобни верифицирани и идеологизирани монолози намират място в науката и образованието ни. Алтернативни мнения не се търпят, диалогичност и научни спорове също. Има и начини и системи за санкции на непокорните учени.
Тук е причината за ниското ниво на образование, за абсурдните знания, пренесени от науката в учебниците за висшето, средното и основното образование у нас. Проблемът не е в алтернативните учебници, а в това, че те не са алтернативни по идеи и съдържание, че са недостъпни  за логика, че не са съобразени с възрастовите особености на учениците, и че представляват ниво на знание, което не само, че не съответства на съвременното ниво на познание, но и на съвременните форма на преподаване. Затова например на ученици от VІІ клас е обяснено как се прави история като наука или че Египет е най-ранната държава, защото бил изолиран от пустини, или че с откриването на металите се създава и държавата, или че последователните етапи в човешката древна история, които преминавали от един в друг били първо град-държава ръководена от цар, последван от монархия, от империя и от царство и т.н.
Ако ученикът мисли, може да попита, дали и Австралия или Гренландия не са изолирани като Египет, за да имат и там държави, или имат ли държава чукчите през ХVІІ век щом познават металите, или защо градът държава не е царство, щом се ръководи от цар, или дали в Персия имало град-държава, или дали една монархия не може да бъде империя, или обратно една империя монархия, или „царство” не е ли славянски превод от латинското „империя” и т. н.?
При подобна необходимост от запомняне на логически непримирими сведения не е необходимо развитие на мислене в перспектива.
Във висшето образование и науката все още доминират безапелационно удобни тези, създадени в годините на сталинския Съветски съюз. При това българският читател не е запознат и със съществуващите дискусионни мнения. Подбраните тези, които уж представяли цялата съветска наука, са основани на „класовата” и „раннокласова антитеза”, на неприкрита неприязън към идеите за свободни хора, демократично минало и бъдеще, за демократични и общинни институции. Действията на неподсъдни гении на революции, автори на учения превърнати в политически религии и правилници, отстояващи колективни права в ущърб на индивидуалните личности остават неподсъдни. Намерени са само някои изкупителни жертви, осъществили „някои деформации”. След разпадането на страните на „развития социализъм” пренесените съветски постижения се представят в някои дялове на историята за световни или български приноси в „европейската наука” и за „европейско образование”.
Не е ли време за промени в образованието на всички нива не само поради разходите за алтернативни учебници? (За критика и рецензии за образованието по история срв. Н. Неделчев в списание „Образование”, 1998- 1999, 2007 и 2008, в сп. „Анали” 2008, в сп. „Любословие” 2008 и др.)

Коментар