На кого ще служи новият закон за академичния състав?

януари 31st, 2010

Проектът за нов Закон за академичния състав в Р. България, и премахването на стария, заедно с премахването на Висшата атестационна комисия, създава определени напрежения в обществото ни.
Новият закон и свързаните с него промени засягат много интереси. От една страна се поставя въпросът за пенсиониране на възрастните учени на щатна заплата – очевидно такива, които са надхвърлили приетия срок от 65  плюс 2 или 3 години удължение. От друга страна е въпросът за научното израстване на хората без научна степен „доктор”, за да останат в науката и образованието.
Тези два въпроса свързани с новия Закон са очевидна корекция на съществуващи позиции и практики в стария, от 1972 г. и досега действащ Закон за научните степени и научните звания.  Въпреки неудачните му поправки до 2000-та година.
Предложеният нов Закон обаче има и друга страна – не отговаря на редица въпроси за съответствията между старите и новите научни степени, звания и длъжности. Неизяснено остава, дали новите научни степени „доктор” и „хабилитиран доктор”  ще бъдат с национално и международно признание? Дали  определените според чл. 3, ал. 1 и ал. 2. академични длъжности “асистент”, “доцент” и “професор” – във висшите училища; и “изследовател”, “старши изследовател” и “главен изследовател” в институтите и академиите също ще бъдат с национално и международно признание?
Неясен е и въпросът, на кои от новите степени или звания съответства съществуващата в стария Закон научна степен „доктор на науките”? Ако няма такова съответствие, с какво е оправдано подобно отстъпление от позиции на републиката ни спрямо  други страни от Европейския съюз, където тази научна степен съществува, и я получават и наши специалисти и досега? Ще бъде ли научната степен „хабилитиран доктор” равностойна на „доктор на науките” или не?
Ще има ли и различия в статута, възнаграждението и развитието между носителите на старата научна степен „доктор на науките” и носителите на новите научни степени и звания, които няма да имат подобна научна степен? Ако има, как ще бъдат оправдани те? Оправдано ли ще бъде нов Закон да създава различия и да утвърждава несправедливостите от приложението на стария?
Не е аргументирано добре правото на работещите в университети и институти да кандидатстват за научна степен, която може да се добива чрез защита на дисертация, но и чрез учебни и практико-приложни публикации (например университетски учебници,
речници и др.) или творчески произведения с научна обосновка във вид на резюме  (чл. 7, 2). „Научната степен “хабилитиран доктор” се придобива едновременно със заемането на академичната длъжност “доцент” или “доцент-изследовател” и при условията и по реда за заемането на тази длъжност”.   Тя може да се получи и независимо от заемането на академична длъжност  (Чл. 15. 1-2). Не е ясно формулирано изискването за хабилитационен труд (Чл. 29, 2).  Получаването на научната степен „хабилитиран доктор” заедно с академичната длъжност “доцент” в едновременен конкурс е спорно. То напомня съдържанието на „научната и образователна степен доктор” получавана по стария Закон.
Съществува и друг въпрос – в новия Закон отсъстват въпросите за плагиатството, за конфликт на интереси,     за отношение към наследството на стария Закон към ощетените от неспазването му, и към извършвалите нарушения. Отсъства и въпросът за възможна злоупотреба с монополизация на научни области и направления и злоупотреби с „господстващо положение”. А този въпрос стои в основата на злоупотреби и придобити научни и научно-административни монополи от времето на „Развития социализъм” до сега. Все още се практикува провалянето на учени във  ВАК поради това, че искат да защитават собствени, и противоречащи на съществуващи у нас мнения! И ВАК разбира се не реагира на сигнали за злоупотреба с положение, подмяна на мнения на рецензенти до превръщането им в документи с невярно съдържание. Не реагира и  на сигнали за плагиатство. Въпреки че това е предвидено по стария Закон.
В новият Закон за академичния състав отсъства въпроса за подсъдност  при нарушения от участващите в приложението му лица и институции към съответното министерство. Отсъстват и гаранции срещу политизацията на науката при промяна на управлението на страната. Няма и предвидена отговорност за изпълнението на Закона.    При позоваването на международната практика в защита на новия Закон не се посочват примери с всички страни в Европа с университетско образование – например страната с най-стара действаща и досега университетска традиция – Италия. Надявам се, че в  новия Закон ще бъдат внесени корекции, които да го направят демократичен, с национална и международна значимост, в защита на правата на учените като личности и професионалисти, и в защита на националните интереси на страната ни.
А съществуващият досега ВАК чрез Председателя на Президиума и членовете му може да изиска от Специализираните съвети и Научни комисии проверка на всички сигнали за нарушения, включително и възражения на участващите в процедури и дали има отговори на тези сигнали. Също може да направи проверка, съобщавано ли е на провалените кандидати навреме, за да могат да защитават правата си в определени от Закона срокове. И ако Президиумът с Председателя му не може да се намеси в „приключили процедури”, поне да потърси отговорност от нарушилите хода им с: документи с невярно съдържание; с превишаване на права на докладващите в Научните комисии. Знакови могат да бъдат: Сравняването на рецензиите, на носещи отговорност пред Закона рецензенти, пред Научните съвети и докладите по тях пред Научните комисии от не носещите отговорност пред Закона докладчици; Знакови са и процедурите с по три положителни рецензии в процедури за „доктор на науките”, които са провалени в научни комисии след преоценка на мнения на рецензентите, включително и чрез фалшификация на мнения и превръщане на докладите в документи с невярно съдържание! Знакови са и процедури, при които въпреки всички отрицателни рецензии кандидатстващите получават исканите степени или звания!
Многозначително звучат изказванията на бивш ректор на Софийския университет и на министър на просветата и образованието, че те са се обаждали многократно във ВАК, за да предотвратят една или друга несправедливост, или, че БАН се ръководи от „далавераджии” като „лична губерния”.
Как е допуснал това ВАК? Нямат ли подобни „ръководители” и „учени” и във висшите училища и в институтите, намеса в развитието на кадровия потенциал на страната ни? Били ли са досега техните действия в съответствие със стария Закон?
Вижда се, че са възможни и лични внушения при вземането на решения и издаване на дипломи!
След като е допуснато подобно състояние, ВАК поне трябва да потърси истината със задна дата, ако иска да запази определено уважение въпреки тези, неизвестни на широката общественост действия! За да защити правото си на съществуване досега ВАК е задължена да коментира допускането на практика на проваляне на научни кариери по административен начин! Да потърси път към отмяна на несправедливостите. Или да ги отрече ако са неоснователни?
В новия Закон трябва да се добавят проблемите за „конфликт на интереси”, „злоупотреба с господстващо положение”, „плагиатство”, „равенство между старите и нови научни степени”, „национално признаване на научните степени”, „международно признаване на научните степени”, „отказ от узаконяване на несправедливостите на Стария закон”, „отговорност за неизпълнение на Стария закон”, „отговорност за документи с невярно съдържание” към Висшата атестационна комисия, „право на работа в не повече от два университета” с общо работно време според кодекса на труда не повече от 12 часа на денонощие ( = 8+4 часа), „изключване на принудата за работа в само в един университет, най често частен, с по-високо заплащане, отколкото в друг”, „ново заплащане на учените”. Новото заплащане не трябва да се основава на идеи за съкращения на една четвърт от университетския състав от преподаватели под формата тригодишно обучение за степен бакалавър.
Законът има и друга страна – ако съществува разлика в заплащането на докторите на науките, спрямо това на тези които вече няма да могат да стават, и ако съществува разлика в статута между докторите на науките и тези, които не са,  и ако съществува и неравен старт към професура, се пита в чия полза е подобно узаконяване на състоянието от времето на извършените във ВАК несправедливости, поради които се премахва Стария закон?  Съществува и друг въпрос – предлага се, един преподавател да работи в един университет. Това положение не само ще спре опитите на висши училища да създават нови специалности, като временно привличат подготвени специалисти за определени дисциплини, но и ще насочи колебаещите се между по-висока и по-ниска заплата към по-щедрите работодатели. Така университетите с по-високи финансови възможности, без да са имали градивен период, ще получат наготово подготвяни с десетилетия специалисти.  Подобна алтернатива е твърде самоубийствена за автономността на българското образование в цялост! При очакване за тригодишен бакалавърски курс тя става и належаща опасност от загуба и на преподавателски и научен потенциал! Последиците са ясни.

Коментар