Спорът за турското робство и общество – действителност и мит[1]

юли 23rd, 2011

Темата е избрана неслучайно и няма нищо общо с немислимата практика за обвързване на етническо  насилие и наука, която ни бе демонстрирана от оня социалистически политически елит. Елит, който доведе до фалит собствения си обществен строй, като подчиняваше „малцинства” на „болшинства”, без да ги пита. Темата е свързана с характера на обществените строеве. Въпросът, на който обръщам внимание е, в кризисни периоди обществата се връщат към първоначалните си ценности с надежда, да спасят съществуването си. В Рим мечтаят за добродетелите от ранната древност, в християнските страни считат завоеванията на турците като наказание за извършени грехове В централна и източна Европа, включително и в Германия през ХVІ в. се появява „Втора редакция на крепостното право”. Турция от ХVІІІ -ХХ в. изпада в криза, и белег за това са не само загубеното господство над европейски, азиатски и африкански народи, но и възстановената практика на поробването. В Германия след Първата световна война се появява нацизмът, като реставрация и на първобитни „арийски” ценности. В редица ислямски, африкански и латиноамерикански страни след Втората световна война избиват комунистите. Подобна политика провеждат и демократичните САЩ, които не искат от демократизация да се възползват социалисти и комунисти[2]. В социалистическия свят реагираха с антиимпериалистически действия. В бившия СССР Л. Горбачов започна престрояване – очевидно с цел отказ от погрешно постигнато. В България осъзнатия крах на вековна национална политика спрямо останките от турското господство, доведе до „възстановяване на замъгленото съзнание на гражданите” с мюсюлмански имена и до „възродителен процес” . Проблемът с променящия се свят е сложен, но трябва да се изследва и от собствени позиции на участващите в него страни. Конкретно за робството, дори в „западни университети” мислят, че то е идея на К. Маркс, и забравят за определенията на К. Нибур, Т. Момзен, Л. Х. Морган, Дж. Грот, Ф. де Куланж и други автори със съвсем не „марксистки възгледи”.

Определено, твърде много са понятията, които не изглеждат завършени в нашето време. Сред тях е и проблематиката за турското робство,  не само в българската наука. Но ето как стои въпросът с понятията. Нашето време очевидно няма единно определение. Аз предложих едно в книга за тоталитарните идеологии в историята. То е „борбата на свободния човек срещу обществените системи” в съвремието ни[3]. От това противоречие се възползва капиталистическата, докато в социалистическата с научен инструментариум от понятия, моделираха ново общество, и определяха научния си потенциал по това, дали  спазва въведения нов понятиен апарат. Научният метод е превърнат в своя противоположност – не се изследват обществата, а се „моделират”[4].

Една част от българското общество определя господството на турците като робство,  втора по-скоро отхвърля самото му споменаване, а трета считат, че това е фантазия на К. Маркс и на комунисти; Други признават че е имало робство, но считат че това е институция, а не обществен строй; Особено категорични в отхвърлянето на самото понятие робство са някои среди, които бяха ангажирани по-рано с интелектуалното му обезценяване и с провеждането на политиката известна като „възродителен процес” в хода на „развития социализъм”. Всичко това показва, че важна тема от световната история е идеологически повредена до степен на отрицание – по общо или регионално.

След „преекспонирането” на класово-партийния подход в България от времето на „Развития социализъм” и досега, настъпи “преекспониране” на т. нар. „цивилизационен”. Придържащите се към  различни мнения са обявявани за „остарели марксисти” или „буржоазни автори”, със сериозни последици от това[5].

Тук ще напомня, че понятието „остарели марксисти” се появи през периода на „Развития социализъм” и е насочено към имащите различни мнения от тези на управляващите, с продължаващи и до сега последствия включително административни и научни! Тези управляващи учени приложиха „постиженията” си в обществено-политическата практика на България, и един от резултатите бе потискането и грубото нарушаване на човешките права. Достатъчно е да напомня, че 1/10 от работната сила на България бе подложена на етническо насилие през 80-те години на ХХ в., и че това не беше социалистическо действие[6]. Какъв е обществения строй по това време?

В съветската и постсъветска наука водещи историци, строители на комунизма, обвиниха К. Маркс, че бил писал не за „Обществено-икономически формации”, а само за „обществени формации”, и че законът за запазване на енергията противоречи на вечния прогрес[7]. Очевидно е както непознаването на писаното от К. Маркс, така и стремежът да се оправдае непостигнатото чрез съветския модел на развитие към комунизъм. Тук е вярно точно обратното – ограничаването на правата на човека като личност в полза на колектива ръководен от вожд-идеолог, намалява неизмеримо много пъти енергията която човечеството използва в развитието си и води до неприемливо отрицание на бъдещото развитие. .

При определянето на обществените строеве в „социалистическата наука” бе въведен критерия на преходните периоди. Той е добре познат и схематичен. Например: Как индианския свят ще е в епохата на феодализма или капитализма, преди в Америка да стъпят европейските завоеватели?

В опит да намерят отговор на въпроса за обществения строй на монголите в съветската наука предложиха теза, че Монголия от началото на ХVІІІ в. и в следващите два века била в епохата на капитализма, защото в литературата й намерили отражение модерни тенденции[8]. Така стои проблемът не само с феодалното, но и с робовладелското общество. Много историци приемат, че няма робовладелски обществен строй, а епоха на феодализма, след като вождът на херулите Одоакър сваля последния император в Рим в 476 г. и изпраща короната му в Константинопол.

Аз съм един от „виновниците”, в България да се пише за робство  като обществен строй напоследък и непрекъснато слушам за разни несъгласия, но за разлика от лаконичната Олга Тодорова в „Историческо бъдеще”, от никого в научно изследване.

Ето какво пише О. Тодорова: „Някои наши историци съвсем сериозно защитават легитимността на робството като събирателно име за епохата на османското владичество, без изобщо да се притесняват да поместят в прокрустовото ложе на този термин цялата пъстра и сложна мозайка на взаимоотношения между османската власт и българските поданици”[9]. Това е единственото й посочване на моя работа за робството. Убеден съм, че авторката съвсем добронамерено се противопоставя на схематизациите в историята. Но доколко те не търпят дискусионност и право на различно мнение? Не е ли възможен и друг поглед. И не съм толкова сам! Ще отбележа, че Н. Генчев определя времето на турците в България след ХV в. като „ранни робски векове”[10], а обществения им строй като азиатски или източен начин на производство[11]. С. Георгиева пише за османски завоеватели и за „петвековното турско робство”[12]. Цв. Георгиева  пише за „османско владичество” и за „поробени народи”[13] В. Мутафчиева пише за робия и за склонността на монголите и турците да съсипват, унищожават и поробват[14].

Турският историк, Х. Иналджък дългогодишен преподавател в САЩ, пише по повод превземането на Константинопол: „…съгласно законите на шериата движимото имущество било законна плячка на войниците и населението можело да бъде законно заробено”[15]. Според Х. Иналджък, класическата турска държава между 1300-1600 г. се основава на две фундаментални институции: „робската и системата тимар”[16]. В. Н. Никифоров напомня, че Ф. Енгелс е наричал турското общество „полуфеодализъм”, и пише за турската империя, че тя : „представляла собой империю, построенную на систематическом ограблении  завоеванных турками многочисленных народов. Подобная структура типична скорее для социальных отношении до начала нашей эры”[17]. Еничарите, както и другите роби на султана от артилерийските и конни части са набирани от ленните владения, от хас, вакъф, зиамет, тимар, и от чифлиците : „бащите следва да заведат всичките си деца … и от бащите които имат много синове да избере по едно момче … на възраст от петнадесет до двадесет години, да го вземе за еничарство…”[18]. Тук не са включени мюлковете – частна собственост, но и в тях, както и в „ленните” или „феодални турски владения” живеят свободни хора, които при съ- протива, неплащане на данъци и неспазване на повинности могат да бъдат поробвани.

Осман бей пише в „В Турция европейците са доволни от факта, че е забранена публичната продажба на роби и по принцип не допускат прояви на робството, но на практика гледат през пръсти на него и мюсюлманите са извънредно доволни, че гяурите (европейските съюзници на Турция – б.м. Н. Н.) не им пречат да уреждат игрите с робите и робините”[19].

Тази картина като че ли е доста успоредна на игрите с „турското робство” в българската наука и образование – пак същият стремеж за показна модерност без аргументи. Тези „игри” са доста неприятни, тъй като обезличават и написаното от редица наши историци, както и поставените от тях проблеми за характера на турския обществен строй. Проблемът има и друга страна. Турското и мюсюлманско население на България също има исторически интереси, и е антиисторично да се представят турците само като героичен спасител на Европа от разпадащия се феодализъм, да се представят всички хора с персийско-арабски и турски имена като турци, или да се оценява империята като „най-важния принос на турците на Балканския полуостров”[20]. Ами че те биха могли да „спасят” от феодален сепаратизъм и Италия на Брунелески, Данте, Мазачо, Микеланджело, Тициан и други! Ето какво пише виждащият приноса на турците в Европа Ж. Кюизьоние в „огромното влияние”, което Османската империя оказвала на „европейските общества”: „при най-малкото надигане или при най-малкия опит за промяна армията прибягва просто до истребление. По този начин системата държи народите в империята извън движенията  които пробуждат Ренесансова Европа, Европа на монархиите и Просвещението”[21]. Интересно виждане за принос!

Турците се появяват в Мала Азия и Европа и подлагат завоюваните земи и населението им на разрушение, унищожение и насилие. Ето наблюденията на В. Мутафчиева: „Своята примитивност османците доказват още със завоемателните си методи, така откровено изложени от Нешри. Резюмирано: унищожение”[22].  Има ли обаче Турция принос в Европа и източните земи на т.нар. Византия? Има  след ХVІ в. Като най-западна част на мюсюлманска Азия на север от Иран и на юг от Сибир, тя въвежда нещо подобно на феодализъм на помещици[23]. Това дава основание на Ф. Енгелс до причислява Турция към феодалните общество. Помещиците обаче са били феодални собственици на земя, а спахиите и други – служебни ползватели на държавна земя! И когато възникне недоволство на покореното свободно население, то се поробва – практика немислима за помешчиците от феодалните страни в Европа. Същата практика обаче спрямо свободните хора използват робовладелските общества. В Римска Тракия например живеят свободни хора, не роби и зависими общинници, но когато въстанат – следва насилие, депортиране, геноцид и поробване.

В резултат от развитието на стоково-паричните отношения се създават предпоставки за дългово робство. Според сведение на П. Джоржевич за лихварството упражнявано от спахиите и еничарите над българското население: „всички са погребани без надежда да могат да се освободят от него даже и ако продадат всичкото си имане заедно с децата си”[24]. Има и сведения за цигани, неплатили данъците си и поради това поробени

Историята е по-сложна и е наше задължение да бъде наука. За съжаление отсъстват обстойни български изследвания за произхода и миналото на мюсюлманските общности у нас и за политиката на турците спрямо покорените мюсюлмански народи.

Аз  приемам, че съвсем сериозно пиша за турско робство – проблемът трябва да се изследва, не да се обявява за несъществуващ!

Тук няма да се спирам на това, че в съвременната „западна наука” робството се признава, и дори, че например в „История на Черно море“, преведена и на български език, Ч. Кинг посочва, че Турция е най-големия пазар за бели роби в света през средновековието[25].  Естествено и обществено-политическата организация на миниатюрното спрямо огромната турска империя Кримското татарско ханство е робовладелска. В съветската наука подобни образувания са определяни като „паразитични”. Между тях съветските и руски историци поставят и България на Кубрат: Болгарский союз Кубрата был типичным кочевым паразитическим образованием…”[26]! Българските историци медиевисти дори не се опитаха да оспорят подобна квалификация! „Паразитичността” обаче не показва същността на обществения строй. По подобен начин са оценявани и Асирия и други страни от древността и средновековието.  Тъй като смятам една част от тези общества за робовладелски, независимо от това, че едни от тях са в древността, а други в средновековието, тук ще посоча основни принципи на индивидуалното и колективно робство след:

1.                       А. Валон и Л.  Х. Морган – робът е обезличен;

2.                      След Аристотел и Варон – „робът е говорящо оръдие”;

3.                      Според турския историк от ХVІ-ХVІІ в. Хюсейн –поробен народ, от

който може да се вземат действителни роби като „кръвен данък”[27].

В старовавилонското право, параграф 129 от Законите на Хамурапи, в мой превод[28], е посочено, че престъпникът е в състояние на роб, обявен извън закона и заслужаващ смърт. Такава е и практиката на неподвластните на светски закони башибозуци, които са и нередовна турска войска, и на черкезите, които поробват въстаналите гърци, българи, арменци, а също и турци в по-редки случаи. Робството няма алтернатива освен смъртта. Такива са нормите и на старокитайското и средновековното китайско право например за каторжниците. Така е в древна и средновековна Европа, Африка, Азия и в българските земи според султанска заповед: „Раите Димитър Стале….са разбойници и под тяхно подстрекателство раите са въстанали… заповядвам, когато пристигне моя свещена заповед да накажеш със смърт някои … а други да изпратиш до моята Височайша Порта, за да бъдат поставени на галери”[29].

Затова не мога да се съглася, че О. Тодорова поставя въпроса правилно като отношение между османската власт и българските й поданици. Въстаналият поданик за турците и башибозуците – включително и черкези и българо-езични помаци – по силата на шериата в турския му вариант е престъпник, роб, или труп. Също и онзи, който се отрече от исляма след като го е приел. След забраната за търговия през 1864 г. с черкезските аграрни роби в Турция[30], тези 150-200 000 роби се оказали потенциални поробители на българско и на турско население. Забранена е търговията с тях, не състоянието им на роби! Турция знаела кои изисквания на съюзниците си от Великобритания и Франция да приема!

И правоверните потушители на мирни и немирни български или арменски села не се съобразяват с конституцията си от 1876 г., дори и когато са на редовна военна служба в турската армия. Предупреждения за отвличане в робство на хора в турската армия има, има и заплахи, включително и за смъртно наказание за подобни деяния, но няма редовни правни действия срещу поробванията[31].

В. Колев посочи, че и в края на ХІХ в. робството не е забранено в Турция, и че освободените от властта на Турция, Княжество България и Източна Румелия, законодателно между 1879 и 1883 г. забраняват робството[32].

Това е необходимо, тъй като наследството на Турция е откровено робовладелско. В. Колев в нашата историография, посочва, че Държавния съвет на Турция предлага през 1882 г. законопроект за забрана на правните основание за робовладение, който султан Абдул Хамид ІІ отхвърля[33].

Състоянията в които изпада общество, което криминализира част от жителите си и ги превръща в престъпници и роби, поставят и Турция с Османската й конституция в дебрите на робовладението.

Тук ще напомня, че тази конституция е приета едва през 1876 г., и че за българите дотогавашното т. нар. „османско” общество никога не е било различно от турци – така са определени те и в надписа от Боженци на Кефалията на цар Иван Шишман – „в това време турците воюваха”[34].

О. Тодорова поставя въпроса за ковергенция на  две робства – буквално и метафорично[35]. Авторката открива, че това е станало след Кримската война, по време на Априлското въстание: „Сред уязвените в своето господарско самочувствие мюсюлмани  автоматически се задействали стари шериатски стереотипи в които те от край време били възпитавани – стереотипите оправдаващи поробването на разбунтувалата се рая”[36].

Този цитат е достатъчен пример за това, че не единици от мюсюлманите, а множество от башибозука до армията пряко подчинена на правителството, са били възпитавани, в робовладелски стереотипи и след Хат-и хумаюна от 1856 г., който  отменил „зимийския статус на немюсюлманските поданици”[37].  Статут, който не е бил спазван и преди това[38].

Това означава, че когато се почустват застрашени в господството си турските мюсюлмани стават робовладелци, а и държавата им, която е съставена от тях!

При оценката на робството от българската авторка са посочени принципи които го показват като добро и патриархално[39]. Тук ще посоча само, че патриархарното робство е познато още в древността и понятията „домашни роби”, „робски колегии” и динамиката на развитие на робството от забрани за убийство до извънредно жестоки наказания познава по-меки и по-жестоки форми. Митът за доброто робство е използван и в древността и в новото и най-ново време. Заради този мит А. Валон прави и фундаменталното си изследване. Ето го и предупреждението на А. Валон: „може би не трябва да се създават илюзии за мекостта на това робство… Нали при абсолютната и съвършено произволна власт на господаря преходът от доброто към злото се извършва по безкрайна линия на отенъци…”[40].  Френският автор се изразява изискано, но казва онази истина, която разкрива и Т. Момзен, който не открива различия между лова на хора за роби в древността и в капиталистическата епоха[41].

За това доколко е човечно турското робство, аз вече обърнах внимание в България – турското робство е расистко, и тъй като целта му е създаването на правоверни мюсюлмани чрез поробване, многобройните роби негри нямат потомство[42], а българите още използват думата „потурчване” и като безвъзвратно загубване.

Изследвайки робството посочих, три принципа:

1-ви.  Определянето на робите в общество което ги използва по процентен признак не е научно обосновано и е сериозен схематизъм. Робовладелските общества имат своя динамика – време на зародиш, разцвет и упадък.

2-ри. Робството на победени народи може да е в скрита форма, и да се задейства при тяхна съпротива срещу победителите им.

3-ти. Алтернатива на робството е геноцидът. В Америка през ХV-ХІХ век се избива местното население и се внасят роби – черни за по-дълго, бели за определен срок на каторга, или до откупуване на разходите по транспорта им през океана. В Турция се освобождава място за турско и мюсюлманско население, като се използват геноцид, ислямизиране и поробване – доживотно и временно, до приемане на исляма[43].

4. Ще добавя и четвърти – модерните форми на робство не се отличават от старите – условието за робско използване се основава на заплаха за унищожаване на личността[44], била тя политическо-насилническа, или верско-магическа.

Затова отричането на турското робство, като явление и временните му състояния, може да бъде позиция, но не и единствена. Проявите на геноцид – другата форма на робството показват цялото турско общество в робовладелския стереотип, както модерно се изразяват модерни автори.

Сведенията за отвличане в робство осигурени от консулствата на Франция, САЩ, Великобритания и Русия показват целия спектър на турското общество.

Аз ще го покажа от „мозайката” в която не съм се бил ориентирал според О. Тодорова. Мозайка, съдържаща се в нейната студия, към която ще прибавя само някои допълнения, но ще я подредя като система:

1.                      Според Х. П. Лазаро от американското консулство в Солун, войници завръщащи се от България към Скопие, карали пред себе си „стадо” млади девойки, и ги продавали по десет пиастъра „парчето”;

2.                      Според френския представител в София Леандър льо Ге никога преди 1876 г. отвличанията на български момичета от турците не били достигали такъв голям размах;

3.                      Според британския вицеконсул в Одрин, Х. Дюпуи след въстанието снабдяването на турските хареми с български момичета е факт[45];

4.                      Според английския консул в Бургас: „търговията с черкезски роби, продадени навремето от техните господари, черкези, е твърде значителна сред турските земевладелци”[46]

5.                      Според английския консул в Солун Блънт по сведения на неговия гръцки колега башибозуците въртели търговия с християнски момичета и момчета в Драма.

6. О. Тодорова посочва, че държавата забранявала търговията с черкезски аграрни роби, но не и „черкезското харемно робство”, което било двоен стандарт на султанския дворец, министрите на портата и областните османски функционери[47].

7.                      В българско донесение до руското консулство в Пловдив се посочва, че в Лозенградско „черкезите алащисаха да зимат робе и да искат сетне откуп”[48].

8.                      В прочутото въстание против освобождението на българите, предвождано от Сент Клер участват турци, помаци и цигани. Циганите имат твърде жестоки  прояви и по-рано, след унищожаването на четата на Поп Харитон в град Дряново например.

9.                      В търговията с роби активно участват представители на Вселенската гръцка патриаршия: „от Батак през 1876 г.  бил отвлечен „много свят” като само неврокопския владика „изпратил около 120 моми робинки“[49]

10.                  О. Тодорова пише за конвергенция между „фолклорно робство” и робство с незначителни размери, като се основава на това, че липсвали „точни бройки”[50]. Интересно е, как биха се получили тогава тези „точни бройки”. Авторите на подобни идеи очакват, че консулите ще се намесят в броенето на плячката примерно на башибозука и черкезите, или войниците, които са знаели, че престъпват конституцията си от 1876 г.?

11.                  Но ако мюсюлманското общество е възпитавано в робовладелски стереотипи, кое е фолклорното на т.нар. „фолклорното робство”, уж познато главно по митовете за  „синджирите роби” и Крали Марко. Не се ли отрича тъкмо на българския народ правото на разумна преценка за робовладелския потенциал на турското „мозаично общество” от ХІХ –ХХ век?.

12.                  Какво мащабно робство очакват опонентите му в България, след като въстават незначителни по територия и население райони? И за тях малко ли са продадените в робство и избитите хора? Или нахлулите в териториите им поробители?

В науката от съветските автори бе въведено понятието „уклад” – т.е. в общество като робовладелското може да има феодални отношения, в общество като капиталистическото – робовладелски, но се изключваше в капиталистическото общество да има социалистически уклади[51]. В българската наука уклади не се признават, но ги има. Броенето на това, дали робите от Батак са били няколко или много, не е наука, но че Високата порта така е осъществила политиката си на сплашване и чрез алтернативата на робството – смъртта, е несъмнено.

Статистиката е обидна като търсене на точни бройки, а не на същността на явлението. Ето цитат от работата на О. Тодорова: „Нека да вземем данните от Батак само за четири отвлечени от градчето девойки докладвал споменатия вече Блънт… американският генерален консул в Цариград получил списък с имената на 87 отвлечени от селището момичета и момчета… Не по-малко фрапантни са и разминаванията в оценките на европейската преса… От всичко извлечено дотук може да се заключи, че дори по време на Априлското въстание и Освободителната война … „синджирите” български роби не са били чак толкова многобройни, че да дадат основание да се говори за пълно съответствие с останалото на битово и фолклорно ниво турско робство”[52].

Проблемът има и друга страна – част от несъгласните с промяна на робовладелския си стереотип мюсюлмани си заминават, а в българската наука се впускат да пазят от обида като насилници, тези които са останали в България, и масово ги обявяват за турци. Тук национализмът преминава в откровена служба на чужда политика, известна като теория за „външните турци”. Добре, че самите български турци правят разлика между различните етноси в ислямското вероизповедание и различават цигани и българо-мохамедани. Татарите вече не! В резултат от националната ни политика те вече са с ориентация на турци, а не са били малко[53].

Можем да вярваме повече на народа си, както и на кефалията севаст Огнян от Боженишкия надпис, който съобщава „в това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман”[54]. Историята е наука за търсене на истината и не може да бъде идеология на никого! Надписът показва че воюват турците, и че войната е и верска.

Аз ще използвам обаче принципите за статистика на традиционалистите в изчисляването на робството според които ако броят на робите е по-голям от този на свободните хора – обществото е робовладелско:

1.                      Каква трябваше да е съдбата на сърбите и гърците, ако техните масови въстания бяха неуспешни? В рамките на Елада и Сърбия като „уклади” сред „морето” от щастливи поданици на падишаха?

2.                      Русия била прогонила черкезите, от които според О. Тодорова след В. Колев[55] 150 000 били роби – 20 % от общата маса и които трябвало да воюват за господарите си, иначе казано и да поробват[56].  По други данни преселилите се черкези били до 1 000 000[57]. Но тогава 20% ще са равни на 200 000. Поставени заедно с господарите си в земи, които изисквали укрепване на султанската централна власт, тези хора ще са доста и по процентни критерии. А турците през ХІХ в. не са чак толкова спрямо населението на покорените от тях земи на потенциални роби.

Когато към тях се добавят и турците, които продават и купуват роби, и помаците – български или анадолски, включително и снабдяващите се с робини за харемите, числото на реалните робовладелци ще стане по-високо. Най-общо броят им може да се измери с напусналите освободените области мюсюлмани – около 2  000 000 човека.

Напоследък в България се появиха изследвания като това на Ч. Кинг: „История на Черно море”. Те показват съвсем друга картина на икономическата зона около средновековна и нова Турция: „Не е преувеличено да се каже, че до ХVІІІ век цялата икономика на Крим, голяма част от тази на северните степи и кавказските планини се базирала на търговията с хора”[58]. Тази робовладелска икономика е насочена според Ч. Кинг към най-големия пазар за бели роби в света – турския! Икономическото измерение е следното – търговията с роби осигурявала 29 % от всички приходи от кримските пристанища[59].

Много общества могат да се връщат към своите начални състояния при невъзможност да се развиват или при политически кризи. Социалистическото изпадна в казармен комунизъм, напомням, че терминът е на К. Маркс и Ви обръщам внимание на това вече няколко години[60].  Капиталистическите могат да достигнат до фашистко-нацистки режими, и до подкрепа на военни диктатури и хунти, или на крайни ислямисти – муджахидините в Афганистан например, както това правят САЩ. Турското пред-капиталистическо общество от ХІХ-ХХ век също е династично и превръща военното си състояние в робовладелски периоди между Гръцкото национално-освободително движение и Арменския геноцид.

Проблемът е усложнен от обясненията на Турция, че арменските жертви били много по-малко от милион в Мала Азия и били неизбежни жертви на войната. И нито един историк не попита да не би да е имало вътрешен арменски фронт на Турция и арменско национално-освободително движение, за да има толкова жертви. Нито, защо при толкова жертви арменците не са намерили място между победителите на Турция по време на Първата световна война и продълженията й между Гърция и Турция, в която на геноцид е подложено и гръцкото малоазийско и островно население. Истината е, че международната общност в САЩ, Франция, Русия и други страни се интересува от съдбата на арменците, и Турция решава да ги ликвидира като народ в границите си.

Но как да наричам обществото, в което сред мюсюлманите до изтреблението на арменците в годините на Първата световна война, през второто десетиление на ХХ век  господстват робовладелски стереотипи?  Очаквам моите опоненти да предложат и периодизация на турската история, като отчитат и мнението на Халил Иналджък, за който за Турция през средновековието са характерни робската и тимариотската система[61]. За самия Х. Иналджък това бил източноевропейския модел на развитие.  Тук би било интересно мнението на български медиевисти, но те не вземат отношение по подобни въпроси. Примерно, дали робската и тимариотската системи са характерни за държавите на българите, сърбите, русите и други!

Може Осман бей Фредерик да е бил авантюрист, както пише О. Тодорова[62], но той е и автор, който съобщава, че турците не се колебаят да поробват и перси мюсюлмани и кюрди. Ето какво съобщава този „авантюрист”: „когато турците намислят да нападнат някое независимо кюрдско племе, те предварително го заклеймяват с прякора „Иезиклъ”  /дяволски неверници/ очевидно в този случай турците нарушават закона, или по-точно лъжат своя пророк, като лицемерничат пред собствената си съвест…”[63].

За да утвърди тезата си, че Турция не е робовладелска страна, О. Тодорова се позовава на канцлера на Русия Горчаков и на граф Игнатиев пред Цариградската конференция. „Наред с основните въпроси ” на Игнатиев били поставени и „два „второстепенни”,  – за прекратяването на заселването на бежанци от Кавказ  в Европейска Турция и  за „унищожаването на робството съществуващо в още в Турция във втората половина на ХІХ в.”. Като се позовава на следния цитат на граф Игнатиев: „Аз мислех, че подобно искане, непородено от преките интереси на Русия, нито от условията за развитие на нашите единоверци, засягащо целия мюсюлмански свят, би могло да бъде предявено само при разрив, или в окончанелна декларация за прекратяване на преговорите”[64].

От този цитат авторката прави следния извод: „фактът, че руския посланник не приемал заробванията като значима заплаха … е достатъчно красноречив”[65].  Смисълът на цитата обаче е друг – при разрив във преговорите и в окончателна декларация за прекратяването на преговорите, руската страна ще постави въпроса за цялостния начин на живот на мюсюлманите. Иначе казано за руския посланик в Турция второстепенните въпроси са допълнителни, ако българите не получат автономия, и ще бъдат предупреждение за започване на война.

Оказва се, не, че Н. П. Игнатиев имал резерви за съществуването на робството в Турция, а тъкмо обратното нямал е резерви и е знаел за това робство. Бележките му означават, че ако Турция не се съгласи с исканията за българите, ще последва война и разбиване на цялостния начин на живот на мюсюлманите, който познава робството, и който заселва черкези в Европа в услуга на тази своя политика. Русия не възразява срещу заселването на черкези в Мала Азия, а в Европа, и по този начин пази българските земи от нова подмяна на населението със стари методи.

Ще повторя определението-извод на О. Тодорова: „От всичко извлечено дотук може да се заключи, че дори по време на Априлското въстание и Освободителната война … „синджирите” български роби не са били чак толкова многобройни, че да дадат основание да се говори за пълно съответствие с останалото на битово и фолклорно ниво турско робство”[66]. Вероятно и оценката за Руско-турската война с ролята на капиталистическа Европа може да бъде друга, не само борба за наследство?

Тук оставям неизследван въпроса за „битовото робство”. Ако едно робство е прието в бита, то е признак за робовладелски характер на обществото.  Но нека пак да си представим „модерното” турско общество от ХVІІ-ХІХ в. чрез традиционна статистика на робовладелските класицисти. Въпросите ми са:

1. Къде са промишлените и капиталистическите предприятия на Турция през ХІХ в.? В гръцките, сръбски, български и арменски области, чието развитие турците се опитват да унищожат! Тогава къде е ”модерна Турция” през ХІХ в.?

2. Колко са турските капиталистически предприятия спрямо тези на българската, арменската и гръцка буржуазия в Турция от ХІХ в.?

3. Ако има турски промишлени предприятия, не са ли свързани те с висши държавни интереси и не са ли обслужвани по системата „кул” или робство?

4. Кои богати етнически турци са повече в Танзиматска Турция – промишлениците ли, ако ги има, или феодалите?

5. Има ли турска промишлено-работническа класа от турци извън арменска Мала Азия, извън Сърбия, Гърция и България с македонската си област? Кой и къде е писал за тях?

6. Какви са феодалите, ако поданиците на султана били свободни хора, за разлика от руските крепостни и американските бели и черни роби?

7. Феодалите в Турция при наличието на свободен народ, феодали ли са или не?

8. Свободните поданици могат ли да бъдат превърнати в роби или не, независимо от това дали са мюсюлмани-нетурци или не?

9. Могат ли превърнатите в роби да бъдат собственост на знатни турци на черкези и на техни подчинени.

10.                    Защо на буржоазна Европа й трябва Турция срещу Русия, която върви по капиталистически път на развитие и спира робовладелските амбиции на турците от Мала Азия и Балканите в Азия?

11.                    Ето какво пише необремененият от „марксизъм” немски историк Т. Момзен след битката при Пидна, тогава, когато Рим се превръща в световна сила: „Новата система на робовладелско стопанство точно така, както и в Америка се основавала на систематичен лов на хора. При новата система на използване на робски труд  господарите малко се грижили за живота на робите…Тогавашна страна на негри била Предна Азия”[67].

12.                    Какво трябва да е обществото, което използва  „стереотипите оправдаващи поробването на разбунтувалата се рая”[68] според О. Тодорова?  И след отказа на султана, който е и халиф, да забрани правното основание на робството според В. Колев[69]?

Турското общество е робовладелско! За древността определят  подобен тип робовладение като „скрито”, „латентно”. Моето определение е: Наказателно-обезличаващо и асимилационно турско робство. Щом има американско робство, защо да няма и турско?

Крепостничеството и робството са отменени законово в Русия и в повечето щати на САЩ в средата на ХІХ в., но в Турция това става, също законово, едва след 1923 г. Ситуацията на непризнаване на конституционни права и закони е в сила и за други общества, като „развитите социалистически” и някои от капиталистическите и некапиталистическите.

По отношение на понятията и тяхното съдържание – напоследък се развихри истинско състезание за употреба на „развито-социалистически” термини. Културолози-историци и литератори говорят за модерно робство, което не отговаряло на остарелите вече представи за робите гладиатори. Надявам се, темата за „остарялото робство” някога да бъде научно защитена[70]! Пред научната общественост, студентите и учениците трябва да се представят резултатите на конкретна наука, поне като различна от личното мнение на лектора!  В науката това е задължително! Тук ще напомня, че освен частните, в Рим съществуват и държавни роби-гладиатори, лекари, пастири, които могат да са с по-голяма свобода на движение и дори известна стопанска свобода, но си остават роби[71].

Особена неприязън и боязън сред българските историци среща понятието „Турция” през средните векове. Абсолютизираното в епохата на развития социализъм понятие „османска империя”, противоречи на писаното от У. Гладстон за „турското правителство” и неговите „уроци по клане”, или на писаното от Осман бей Фридерик за „Турците и техните жени”[72].  Оставам с убеждението, че съществува негласна надпревара българите да се поучават защото не били разбирали какво го е сполетяло, и че средновековни автори, включително и аристократи и крале, поети и писатели дори от ранга на И. Вазов, Хр. Ботев и други споменали робството без да знаят защо!

Противниците на понятието „турско робство” би трябвало да имат сериозни теоретични позиции и системност. Ето три противоречащи си цитата от една и съща работа:

1. „двадесет години по-късно, в дните на Априлското въстание, след уязвените в своето господарско самочуствие мюсюлмани автоматически се задействали старите шериатски стереотипи, в които те от край време били възпитавани – стереотипи оправдаващи поробването на разбунтувалата се иноверна рая”[73];

2. „според шериата обаче, когато тези територии попаднели в света на исляма, (дар-юл ислям), поробването на местното население ставало недопустимо, стига това население да изповядвало някоя монотеистична, макар и различна от исляма религия”[74];

3.  „принципната шериатска забрана за поробване на поданици не важала тогава, когато те се вдигнели на бунт”[75].

В споменатата моя студия и в следваща монография[76] посочвам и отношението на исляма към жените като потенциални или действителни роби, като се позовавам на корана и за написаното от Осман бей Фредерик: „Щом Мохамед започва да говори за съществата от женски пол, той ги споменава с презрителен и надменен тон, характерен за всички хора на изток … и казва направо, че жената не е нищо повече от едно поле, т.е. недвижимо имущество, бездушна вещ…”[77].  Робите възможни и действителни са доста в държавата, която когато си поиска, става робовладелска по стереотип и според изискванията на привържениците на идеята, че робите са повече от свободните – харемното робство, жените, неверниците, борците за свобода, неплатилите данъците. Проблемът е значим и би било полезно български автори да имат своя позиция по общото ни минало с Турция.

Основната теза на О. Тодорова за шериатските стериотипи е, че те са били възпитавани на битово ниво. В опитите за реформи на Турция реформаторите, дори когато са от „Държавния съвет”- Диван, попадат между нежеланието на народа и султана да отменят робството. Единството между тиран и народ е познато още от историята на древна Гърция. Тогава, какво е турското общество?  Тиранично- робовладелско разбира се!  Хр. Ботев, и не само той,  не случайно определя турските султани като тирани! Кой не е разбрал „мозайката” в отношенията между султан и поданици[78]? Когато турците се появяват в Мала Азия и на Балканите и започват да “робят”, средновековните политици и политически наблюдатели, безспорно добри познавачи на феодализма,  определят властта им като робство[79].

Сигурен съм, че аристократите от ХV век не са били остарели марксисти!

Проблемът за робство е актуален и „модернистичният отказ” от него намери неприятни отражения в българската наука, политика и образование. Тържествените заклинания за края на робството като институция в Европа заобикалят например белите и черни сексуално експлоатирани робини също в Европа. Само от една нигерийска три и половина милионна провинция, сексробините обслужващи европейските граждани – „традиционни борци за човешки права и антикомунизъм” са 100 000[80]! И  съвсем не са печеливши представители на робите, независимо от доброволно подписаните договори! Задълженията им са тежки и неизпълними финансово. Заклинанията не са решение, но в България са се превърнали в отказ от изучаване на историята[81]!

Робството на турците е постоянно възстановляемо защото е наказателно.

Когато султаните се опитват да въведат ред в държавата в по-мирни периоди чрез узаконена икономическа принуда, им пречи собственото им ислямско общество, което предпочита неикономическото насилие над християните и нетурците! И се учудвам, как съвременни автори и борци за човешки права приемат освобождението от робство чрез ислямизиране и потурчване за хуманно, и не виждат неговата обезличаваща, асимилационна същност на границите на Ренесансова Европа.  Историята на робството е част от човешката история, и не може да бъде заменена с нищо, нито е цивилизационен принос през ІІ хилядолетие от нашата ера в Европа, нито да е повод за укори.

Историята не може да бъде повод за общо бъдеще, ако се използва за отмъщение или за укриване на миналото. А „учителката на живота” трябва да е търпима и към различни мнения, нали? Едно от изискванията й е, да се вгледаме и в себе си, когато сме в най-тежки състояния. В такива състояния са били и гражданите на обществата, чиито идеи са рухвали пред очите им, и те за търсили възстановяването на своите „златни” или „героични” векове. Турците и мюсюлманите  не правят изключение – в това е и смисълът на включванията на башибозука като възстановено опълчение в делата на загиващата империя. Подобни реставрации никога не са спирали историята.


[1] Проблема о рабстве была сугубо дискуссионная 20-30 лет тому назад. Я отстаиваю свое мнение, что рабство не было забыто и, несмотря на все усилия представить Турцию до 1923 г. модерным обществом на пути капиталистического развития, она таковым не была. Кроме того, в периодах потрясения общественной системы турок восстаниями нетурок, они снова становились рабовладельцами по специфическим для турок шариатским стереотипам. На самом деле, в Турции рабство не было запрещено до 1923 г. и каждый раз, когда в многонациональной империи султанов какой-то народ начинал борьбу за свое освобождение, среди мусульман возрождались рабовладельческие стереотипы и „новые турки” превращались в древних охотников на рабов. И это признают даже противники турецкого рабства! Как надо называть такое общество, учитывая при этом, что смерть и геноцид являются альтернативой рабства? Проблема действительно существует и ее надо исследовать.

[2] Сп. Н. Чомски защитата на демократични свободи „е нещо което демократите а-ла Кенеди намираха за изключително шокиращо, защото това означаваше граждански права и за „комунисти”  и „социалисти”, което пък от своя страна представляваше недопустима заплаха за демокрацията, т.е. за местните елити и техните американски покровители.” Вж. Чомски Н. Петата свобода или власт и идеология. София, 1996, с. 66 сл., с. 69, с. 80 сл.; Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. Раннокласовото общество. Критика на теорията за Вътрешното насилие или завръщането на свободния човек. София, 2010,  с. 288.

[3] Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята.  с. 5 и др.

[4] Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 301 и др.

[5] Достатъчно е в една дисертация да се срещнат понятията „военна демокрация”, „робство” или „обществено-икономическа формация”, или да се оспори разбирането на В. И. Ленин за държавата и частната собственост, и трудностите са налице, следват и фалшификации на документи във ВАК и извън него, за да се попречи на привържениците на различни от „официалните“ мнения, а пътят до Съда за правата на човека в Страсбург си остава бавен. Аз имам личен опит в тази област.

[6]Проблемът е усложнен и от реакциите на България по време на действията й срещу турския задграничен национализъм –разрешението на свободното движение на хора от турски произход към Турция съвпадна с преименуването, с натиска върху човешките права. Виновните още не са наказани, но го няма социалистическото общество – то излезе виновник.

[7] Дьяконов И. М. Пути истории. От древнейшего человека до наших дней. Москва, 1994, с. 6, с. 11.

[8] Семанов В. И. Об исторической основе литературной периодизации. В: Проблемы периодизации истории литератур народов востока. Москва, 1968, с. 12-32, с. 28-29.

[9] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. В: Сп.  „Историческо бъдеще”, 2008-2009, бр. 1-2, с. 85-141.

[10] Генчев Н. Българската култура. София, 1988, с. 119-121.

[11] Генчев Н. Българско възраждане. София, 1988, с. 53.

[12] Георгиева С. Връхни моменти в развитието на старобългарската материална и художествена култура. В: Тринадесет века в мир и бран. София, 1978, с. 163-177, с. 177.

[13] Георгиева Цв. Еничарите и еничарските организациив българските земи през ХVІ-ХІХ в. В: Материали за миналото на Разградския край.  Разград, 1985, с. 6-109, с. 6-7.

[14] Мутафчиева В. В сянката на Азия. Завладяването на България от османците и българските земи в османската държавна система. София, 1992,  с. 60. Вж. с. 22, с. 54 и др.

[15] Иналджик Х. Османската империя.Класически период 1300-1600. София, 2002, с. 31-32.

[16] Иналджик Х. Османската империя.Класически период 1300-1600. с. 53.

[17] Никифоров В. Н. Восток и всемирная история. Москва, 1977, с. 147.

[18] Султанска заповед от 1621 г. Вж. В. Христоматия по история на България. т.3. . Българският народ под османско владичество. Ранно българско възраждане.(ХV-20-те години на ХІХ в. ). Съставители: Георгиева Цв., Цанев Д., София, 1982, с. 133.

[19] Осман Бей. Турците и техните жени. Султанът и неговия харем. София, 1992, с. 115.

[20] Кюизьоние Ж. Етнология на Европа. София, 1993, с. 75.

[21] Кюизьоние Ж. Етнология на Европа. с. 74-75.

[22] Мутафчиева В. В сянката на Азия.  с. 60

[23] Вж. Никифоров В. Н. Восток и всемирная история. С. 147; Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. с. 63.

[24] Цит. по Георгиева Цв. Еничарите и еничарските организации в българските земи през ХVІ-ХІХ в., с. 85.

[25] Кинг Ч. История на Черно море. София, 2006, с. 186, с позоваване на Х. Иналджък.

[26] Смирнов А. П. Кочевники ІV-VІІ вв. н.э. В: История СССР с древнейших времен до наших дней. Первая серия. Тома І-VІ., т. І, Москва, 1966, с. 321-336, с. 331.

[27] Валон А., История рабства в античном мире. Смоленск, 2005, с. 8-9, с. 16 сл. с. 25; Морган Л. Х. Първобитното общество (Линиите на човешкия прогрес от дивачеството през варварството до цивилизоцията). София, 1946, с. 339; Аристотел, Политика. С. 1995, І, 5, 1254а-б, с. 8-9, Хюсейн. Удивительные собития. В: История средных веков (ХV-ХVІІ века).  Хрестоматия.Москва, 1981, с. 33-34, с. 34 – описват се събития от времето на султан Орхан – 1324-1359 г.

[28] Неделчев Н. Христоматия по История на Древния изток. Шумен, 2006, с. 146, $129.

[29] Султанска заповед от 1566 г. , по Шопова Д. Македонjа во ХVІ-ХVІІ в. Скопjeq 1955, с. 17-18. В Христоматия по история на България. т. 3, с. 193.

[30] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 112.

[31] Ако има, повече от две показни дела, нека турски или български историци ги направят достъпен факт, включително и като брой дела и като осъдени!

[32] Колев В. „Краят на турското робство” в следосвобожденска България. В: Анамнеза. 2008, 2, с. 85-111, с. 102, 106-107.

[33] Колев В. „Краят на турското робство” в следосвобожденска България. с. 106.

[34] Боженишки надпис (края на ХІV в.). Текст и превод Дуйчев И. В: Христоматия по история на България. Том. 2. Съставители Петров П., Гюзелев В. София, 1978, с. 311.

[35] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 136-137.

[36] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 137.

[37] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 137.

[38] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 93.

[39] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 92.

[40] Валон А., История рабства в античном мире. с. 25.

[41] Момзен Т. История Рима.  От битвы при Пиднедо смерти Сулы. Санкт-Петербург. 1994, т. ІІ, с. 59.

[42] Неделчев Н. Турското робство. Насилието на турските ислямски държава и общество. В: 65 години проф. Игнатовски. Шумен, 2005, с. 48-69. Срв. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. Раннокласовото общество. с. 201.

[43] Срв. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята.

[44] Клинмън Дж. Древен ритуал превръща нигерийки в секс робини. В. Сега, 30.05. 2011, с. 15 по  в. Индипендънт.

[45] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 138.

[46] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 110.

[47] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 112.

[48] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 138.

[49] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 139-140.

[50] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 138.

[51] Според мен в общество и като социалистическото може да има несоциалистически управляващи партийни елити. Тогава при партократичност, тоталитарност и др. понятия, какво е това общество? Е, поне не социалистическо, тъй като наследява уклад от комунистическата революция и го запазва в социалистическото общество. Надявам се в това да е смисъла на промените в лявото пространство на България.

[52] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 139-140.

[53] В България трудно се разбира, че пантюркизмът е инициатива на руски татари, възприет от турците, били те вътрешни или външни още към времето на К. Ататюрк; Срв. Лурье С. В. Историческая этнология. Москва, 1998, с. 248.

[54] Боженишки надпис. В: Христоматия по история на България. Съставители Петров П., Гюзелев В. София, 1978, т. 2. с. 311.

[55] Колев В. „Краят на турското робство” в следосвобожденска България. с. 95.

[56] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 108-109.

[57] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 108.

[58] Кинг Ч. История на Черно море. с. 187; Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 175.

[59] Кинг Ч. История на Черно море. София, с. 187; Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 175.

[60] Неделчев Н. Ленин срещу Маркс и Енгелс за общината и бъдещето (Битката за казармевия комунизъм – деспотия на работвическите диктатори). В: Съвременната история. Времена, реалности, промени. Варна, 2009, с. 66-81.

[61] Иналджък Х. Османската империя. Класическия период. с. 31-32, с. 44-45 и др.; Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 185 сл.

[62] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с.113.

[63] Осман бей. Турците и техните жени. Султанът и неговия харем. София, 1992, с. 124; Вж. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 188 сл. и за поробването на перси и руси от хивинските турци.

[64] Игнатиев Н. П. Записки (1875-1879). Съст. И бел. Ив. Илчев, превод от руски В. Димитрова.С. 1986, с. 188-189; Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 140.

[65] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 141.

[66] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез. с. 139-140.

[67] Момзен Т. История Рима. Т. ІІ, с. 59; Срв. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята. с. 213.

[68] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 137.

[69] Колев В. „Краят на турското робство” в следосвобожденска България. с. 102.

[70] Подобно, противоположно на моето мнение изрази Д. Добрев в открита дискусия в Шуменския университет. Докладът ми от „Епископ-Константиновите четения ” по модерната тематика за „игрите” не бе публикуван като статия. На мен не ми е известно  научно изследване за гладиатори „менаджери и бизнесмени”, представително за цялото съсловие. По скоро това е тема, която е представена в съвременни киносценарии. Методите на самопродажба за постигане на благосъстояние в хареми, или за бягство от отговорности пред обществото в древността и в по-ново време, показват механима на „доброто робство”, който всъщност е използване на конституционни норми в робовладелските общества. Това е „преходът от доброто към злото … по бекрайна линия на отенъци…”, за който пише А. Валон.

[71] Колегите от семинара с международно участие в ДИПКУ Варна през юли 2011 в полемика с мен се позоваваха на „класическото робство”. Вероятно имат предвид гръко-римското от античността. В учебниците това „класическо робство” е изградено по представите, че робите са повече от свободните хора! Но подобно състояние е било възможно дори за Рим едва по време на Ранната Римска империя с извънредно успешнте й войни. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята.  с. 149, с позоваване на Валон А. История рабства в античном мире. с. 376.

[72] Вж. Неделчев Н. Тоталитарни идеологии в историята.  с. 197, бел. 274, с. 198, бел. 278 и др.

[73] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 137.

[74] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 89.

[75] Тодорова О. Робската институция в България в периода на нейния залез.с. 91.

[76] Вж. Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. с. 172 сл, с. 182 сл.

[77] Осман Бей. Турците и техните жени. Султанът и неговия харем. с.  11; Неделчев Н. П. Тоталитарни идеологии в историята. с. 202, бел. 307.

[78] И едно уточнение, „прокрустово ложе”  е хубав термин, но легендарният Прокруст е разполагал с две легла – дълго и късо, както и средновековна и нова Турция, която има задграничен и вътрешен двоен стандарт., дори  когато е отстоявала правото си да не премахва робството като институция и пред най-съюзната й Великобритания.

[79] Вж. Лазаров Ив. Павлов Пл., Тютюнджиев Ив. и Палангурски М. Кратка история на българския народ. София, 1999, с. 96.

[80] Клинмън Дж. Древен ритуал превръща нигерийки в секс робини., с. 15.

[81] Дълго време не можех да разбера защо участващите в проекта „Мита за Батак” не могат да дадат смислено обяснение на целите си. Но разбрах. Видях един опит за интервю на „Скат” на 12. 07. 2011, с българската участничка в проекта. Интервюто не се състоя. Българката се криеше зад гърбовете на колегите си от задаващия й въпроси журналист.  Журналистите бяха прогонени със заплахи на български език от твърде мургав бодигард… В. Дърева говори, че Турция има национална стратегия а България не. Може би и защото турски историци пишат за турско робство, а български им доказват, че то било или временно, или не било „класическо робство”, и дори въобще робство, макар че го било имало?

Коментар