Критика на теориите по „патриотични“ убеждения

декември 10th, 2011

І. Къде е отвъддунавска България при цар Симеон І?

Изследователите на българската средновековна история и любителите, предлагащи „опити” за изследването й, пропускат точното определение на Ст. Рънсиман, че цар Симеон бил принуден от маджарското завоевание на българския запад да се примири с идеята, че държавата му може да бъде не централноевропейска, а само балканска[1].  А това е наблюдение за военно-политическа, дипломатическа и икономическо-демографска катастрофа. И когато съвременни български автори пишат върху този проблем, още повече като оспорват мненията на Ф. И. Успенски, В. Златарски, Ст. Рънсиман и др. за попадане на България в криза в следствие на Симеоновите войни,  би трябвало да си служат с научни аргументи.  Вместо това, както това прави Т. Тодоров, вече се поставя ударение върху непрекъснатите интензивни военни кампании, които се представят като феномен и израз на могъщество[2]. Твърде тежка задача при отсъствие на научни аргументи! В „статистическото” си проучване авторът – Т. Тодоров съзнателно пропуска неудобните мнения – например идеята на Ст. Рънсиман за принудителния балкански избор на Симеон, или моята, че България губи огромна част от отвъдунавските си територии и там рухва българската държавност[3].

Според Т. Тодоров цар Симеон оставил на сина си „едно царство със стабилни демографски и икономически ресурси”[4]. За съжаление, авторът, вместо да коментира например тържествуващите от заграбването на българските земи в Централна Европа унгарски средновековни хроники, представя цар Симеон като гениален психолог и икономист, който при първите белези на криза я е избегнал и при това, заедно с печенегите, нанесъл тотален разгром на маджарите[5].

Унгарските хроники представят, обаче, твърде неприятна действителност, при която славяни и българи, дотогава граждани на България, живеещи в Панония, са принудени да се подчинят на неславянските си завоеватели. Но страховитата военно-политическа загуба на земи и население няма никакво значение за Т. Тодоров. Вероятно защото помпозните определения за загуби и възмездие, които използва – „тотален разгром”; „тотална мобилизация”; „избиване до крак”; „наказателна експедиция”, „спонтанно продължение на наказателна експедиция” и др. са му попречили да направи историческо изследване. Особено забавно е желанието да се представи осакатената с повече от половината си територия и огромно население държава като стабилна в стопанско-демографско и във военно отношение.

За разлика от редица историци, които внимателно отбягват проблема за загубеното наследство на Крумовата династия между реките Днестър, Тиса и Дунав и северозападните части на планинската верига на Карпатите на север, Т. Тодоров е решил да го изследва, без да може да разбере защо той остава неразработен от сериозните автори, мненията на които е решил да поправи с балансиране между крайни идеи.

А предпоставки за критично мнение има, макар и внимателно поставени. В „История на България” Ив. Божилов отбелязва, че унгарците били принудени  от българите и печенегите да напуснат поречието на реките Буг и Днепър и да се отправят към Централна Европа. На приложена карта на България от края на ІХ и началото на Х в. се вижда, че унгарците са на българска територия в Панония, а печенегите на запад от Днестър[6].

Интересно е, че в българската наука не се поставя въпросът за населението на тези земи! Ст. Рънсиман допуска, че Симеон е запазил контрол над влашката низина, но не привежда доказателства. Проблемът е действително сериозен – унгарците се преселват през българските земи на север от р. Дунав и завладяват северозападна България, а уж българските съюзници на Симеон – печенегите – завладяват останалите земи на българския североизток. След опустошението от унгарците Влашката низина е останала дълго време ничия и слабо населена.

От твърде отдавна изборът на печенегите като съюзник на българите се представя като дипломатически успех. Въпреки че скоро след този „успех” част от печенегите стават византийски съюзници.

Проблемът за България при цар Симеон може да бъде неизследван или премълчаван, но представянето му като антикризисен успех от Т. Тодоров е в противоречие с изворовите данни и научните теории. Място за емоционално-патриотично обяснение в историята може да има, но трябва да се казват и истините, такива каквито са!

За разлика от Византия, България при Симеон няма дипломация, насочена и към Русия, а още при неговия наследник ще последва инфарктна драма заради тази недалновидна политика. Русия разгромява традиционните врагове  на българите – хазарите и проявява имперски амбиции, свързани и с българските земи. А българите ще се съюзят с русите на княз Светослав срещу византийците след първоначалната война. И този съюз е против политиката на управниците им – починалият от инфаркт заради руското настъпление цар Петър и синовете му. П. Мутафчиев пише, че българите разбирали, че походът на русите срещу тях е организиран от Византия, и затова, заедно с русите, започнали война срещу гърците. Подобни съюзявания няма между сърби и българи, или българи и хървати! Очевидно конфликтът между народ и политически елит в Средновековна България включва и проблемите на външната политика на управляващите, която съвременни автори се стремят да оправдаят с цената на неисторически средства. Позицията на изследователя, обаче, трябва да бъде критична, а не панегирична!

Българските царе Симеон, Петър и Самуил гинат от сърдечни удари. Не се оценява, че демографският потенциал на Византия включва Мала Азия и Южните Балкани, а този на България при Симеон реално включва земите на изток от Сърбия до Черно море и от р. Дунав при Видин до Южните Балкани. При намаления потенциал на страната всяка загуба е чувствителна и предизвиква различни последствия. Отделно от това, за разлика от готи, вандали, руси, турци, араби и други степно-пустинни народи, Средновековна България няма стопански и финансов потенциал да построи флот, застрашаващ византийския, може би и поради рязкото намаляване на територията и населението си при Симеон Първи. Затова оценката за възможностите и действията на българските владетели не подлежи само на патриотични вживявания в „наказателни операции”, „тотални разгроми”, „секторни” или психологични дилеми и други модернистични определения и оценки без историческо съдържание.

Загубата на отвъддунавските земи при цар Симеон е с най-значими последици за българската история. Предприетия компенсаторен военен конфликт с хърватите е напълно неуспешен. И е несериозен опитът да се прикрива подобна военно-политическа катастрофа с омаловажаване на историята. Т. Тодоров пише за разгром в Хърватска на някакъв си български отряд в статистически план[7], без голямо значение за разглежданите от него събития и състоянието на България. Подобно гримиране на историята поставя цар Симеон в деликатната позиция на държавник, който въпреки че не води други войни по това време лековато изпраща някаква незначителна воинска единица да преследва сръбски бегълци в силна държава[8]. Дори когато се цитират чужди учени, писали по подобни проблеми, е необходима и собствена позиция. Представянето на чуждо мнение като последна дума на науката, само защото е по-късно от други, е несериозно прикриване зад научни авторитети.

Сведението на Константин Багренородни съобщава, че българите преселвали част от сърбите в България, а част от тях избягали в Хърватска. Тук спекулациите с мащабно мислене са изиграли лоша шега на Т. Тодоров, който представя българския владетел с възможности на твърде ограничен неграмотен войскар. Преследваните знатни бегълци на Сърбия трябва да имат място в хърватската столица, а не в планинските покрайнините на Хърватска. А ако войската, предвождана от българския военачалник Алоботур, е целяла връщането на бегълци и от народа, то военните сили за това би трябвало да са значителни, а и българите да имат представа за отбранителната и гранична система на Хърватска. Основателно Ст. Рънсиман отбелязва, че Хърватска е могъща държава, а Ив. Божилов посочва, че по това време тя и във възход.

Изглежда само за Т. Тодоров това е безгрижна държавническа разходка на командоси, която завършва трагично, но без последствия за България. Според Т. Тодоров „българското нахлуване в Хърватия, така както го описва Константин Багренородни, е спонтанно  продължение на наказателната експедиция в Сърбия…”[9].  За съжаление Т. Тодоров е игнорирал писаното от Ст. Рънсиман: „Войната с Хърватско се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година…”[10]. Възможно е Т. Тодоров и да не е забелязал, че и други пишат по този проблем, но след като оспорва мнение на Ст. Рънсиман е учудващо, че не го цитира. Идеята на Т. Тодоров за много близките по време войни срещу Сърбия и Хърватска е представена така: „Всеки непредубеден читател ще се съгласи, че това нахлуване е продължение на сръбската експедиция …  сякаш по-реалистично изглежда това събитие да е станало по-рано от 926 г., т.е. ако не още през същата 924 г. то не по-късно от първата половина на 925 г.”[11]. Остава да бъдат посочени предубедените читатели и нецитираните автори!

Очевидно е, че за Т. Тодоров цар Симеон не си е давал сметка, че нарушава суверенитета на държава, различна от Сърбия! А Константин Багренородни пише, че по онова време българите отишли на поход в Хърватска и съобщението никак не се свързва със „спонтанно продължение на наказателната експедиция в Сърбия”[12]. Тогава и разгромът на българската войска в Хърватска също би трябвало да е част от „наказателната експедиция”.

И защо завладяването на чужда страна е наказателна експедиция, очевидно не е загадка само за автора на подобно откритие? Загубените и спечелени битки са много и не са задължително свързвани с възмездие.

Цар Симеон добре би трябвало да си представя какво рискува с подобна „спонтанна експедиция”. Понятието „спонтанен” в българския език означава в превод от латинското spontaneus „самопроизволен”, „предизвикан от вътрешни подбуди…независими от външни въздействия”. Това означава, че цар Симеон е съзнавал какво върши с незначителен според Т. Тодоров отряд, независимо от силната държава на хърватите. Това би трябвало да означава, обаче, че царят не мисли разумно. А също и че Т. Тодоров подобно на останалия анонимен и в този случай Ст. Рънсиман счита, че царят е бил необуздан грандоман[13]. Трябва да се внимава с грамотността и тук не става дума за спонтанна или техническа грешка, а за хипотеза!

Очевидни са противоречията в хипотезата, замаскираща военно-политическата катастрофа при цар Симеон и е впечатляващо, че толкова явни противоречия не могат да бъдат разбрани! Ето какво пише Ст. Рънсиман: „Поражението било страшен удар за Симеон….”[14]. Според Ив. Божилов: „Поражението произвело силно впечатление в България, а българският владетел получил сърдечна криза, в резултат на която на 27 май 927 г. починал”[15]. При толкова категорични становища и не единствени – преди това за подобна ситуация пише Ив. Дуйчев – би трябвало Т. Тодоров, който се придържа към друго мнение да предложи аргументи и критичен анализ на извори и теории, а не балансиране между абсолютизации.

Като се има предвид загубата на почти две трети от територията на България на север от река Дунав тъкмо при Симеон Велики, става ясно, че изводът на Т. Тодоров – „със сигурност е пресилено да се твърди, че в резултат на Симеоновите войни България била тотално изтощена”[16] – е тотално несериозен.


[1] Ст. Рънсиман. История на Първото българско царство. София, 1993, с. 124 сл.

[2] Т. Тодоров. Военните кампании на цар Симеон (893-927). В Историкии, Шумен. 2011, кн. 4, с. 317-326.

[3] Неделчев Н. Античното наследство на България. Шумен, 2004, с. 148.

[4] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 321.

[5] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 323.

[6] Ив.  Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения. В: История на България.  София,  1981, т. 2, с. 282, с. 292.

[7] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 325

[8] Т. Тодоров. Северозападния сектор на българската външна политикапрез Втората и Третата четвърт на Х в. В: Съвременната история. Времена, реалности, промени. Варна, 2008,  т. 5, с. 111-127, с. 117.

[9] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[10] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 250, бел. 117.

[11] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116;-117;  Тодоров Т. Военните кампании….с. 325.

[12] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[13] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[14] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[15] Ив. Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения, с. 292.

[16] Т. Тодоров. Военните кампании… с. 320.

Коментар