Критика на теориите по „патриотични“ убеждения

февруари 4th, 2012

За „дискусията” досега.

Не мислех да се спирам и на поредния въпрос при същия автор – оправдаването на всяка цена на трагични моменти в българската история. Още повече, че всеки може да допуска грешки. Включително и аз! Мислех, че казаното от мен е достатъчно, за да се разбере проблематиката. Но се появи  анонимен съюзник „баба” на Тодоров. А и отношение на професионално превъзходство. А то си заслужава отговор. Трябва да се знае как  се „хвърля ръкавица“!

Поради отношението си към научните въпроси и заради студентите, на които българската история и историци се представят с неверни мнения, реших да посоча още един въпрос, важен за патриотичното възпитание – отношението към историята и към историците на България! Да се приписва на В. Н. Златарски мнение, което той не е изказвал, и да се определя то като господстващо в българската наука, е недопустимо!

Онова, което не исках да казвам, като се надявах, че бележките ми ще насочат вниманието на изследващия този проблем към трудни според мен позиции в теориите му:

Първо: Стана ясно, че според Т. Тодоров българите не трябва да пишат за загубата на отвъддунавските си територии. И като се пише за това, се обслужват унгарски и румънски интереси. Интересен подход при защита на националното културно-историческо наследство! Авторът вероятно е забравил, че и според българските автори, на север от Дунав съществуват големи български области, васални на унгарците. Теза, която е защитена и с неясните изрази за „разклащане” на българската власт по онези земи[1] Единият от болярите наместници  на българския цар – Салан, владеещ земи между реките Тиса и Марош, според „Анонимна унгарска хроника” от ХІІІ в., бил принуден да предаде на византийците „част от собствените си земи заедно с живеещите там хора”. Темата е разгърната и от Хр. Димитров. Несъмнено става дума за настаняването на унгарците в българските земи около р. Тиса. За тези събития през 896 г. Ив. Божилов пише като за  съвместни българо-печенежки действия: „изтласкали на запад  маджарските орди”[2]. Не са били малко маджарите!

Не е новост в науката ни, че сведенията от  тази унгарска хроника са трудни за персонализиране.

Моята теза е, че българската държавност е разрушена на значителни територии на север от р. Дунав. А е и интересно, как един от тримата феодали на север от Дунав отстъпва част от земите си, за да се настани там целият унгарски народ, при това без да се изселват българските граждани.

Второ: От „Отговорите към” мен стана също ясно, че Т. Тодоров. не бил защитавал теза за абсолютизиране на Симеоновото наследство като добро за приемника му. И тъй като е забравил, че е писал тъкмо противоположното, му напомням, че би трябвало да знае каква цел си е поставил в желанието си за коригира Успенски, Златарски и Рънсиман в специална статия! Т. Тодоров оспорва критиката ми, че според него цар Симеон оставил на сина си „едно царство със стабилни демографски и икономически ресурси”[3], като настоява, че не съм привел първата част на изречението му, в което казва, че това мнение не трябвало да се абсолютизира, и че при подобен мой подход коментарът бил излишен. Само че, на същата страница, на която се намира неправилно цитираното от мен изречение, само няколко реда по-долу самият Т. Тодоров е обобщил размишленията си за балансирана абсолютизация така: “В конкретен план човешките загуби и икономическите затруднения нямало как да доведат до сериозна демографска и стопанска криза…”[4].  Коментарът? Всъщност каква е стойността и целта на в статия от която авторът й се отказва?

А, в очаквана от този тип полемика е важно да накараш опонента да каже онова, което стремглаво прикрива и налага като последно научно виждане, че и модерно, не остаряло!

Трето: Т. Тодоров не може да разбере, критиката на неразбираните от него, но помпозно използвани думи и понятия. Досега със случая „спонтанно”. Тук има добавяне, и развитие на логиката на казаното, а не изваждане от контекст. Очевидно е различието между думи и намерения!

И неразбрана е не само тази чуждица, както ще се види от по-следващите редове.

Четвърто: Било показано, пише Т. Тодоров с цитиране на Ст. Рънсиман, че войната срещу сърбите е последвана веднага от война срещу хърватите. Но следват призиви към „напредубедените читатели” без позоваване на английски автор и датиране на военната кампания в различни години – но по-късно. Затова би било редно да се посочат предубедените! А, така се наслагва и идеята, че Симеон e починал в резултат от събитията непряко свързани с поражението в Хърватска.. Т. Тодоров така и не отговаря на въпроса ми, дали спонното решение на Симеон все пак не е война, и не може да обясни как по спонтанно според него цар Симеон с малък отряд нападнал могъща държава? Симеон е представен като владетел незачитащ международното право и търсещ нови врагове без причина! Или както писах като груб войскар.

А Скилица-Кедрин пише за поражения на войската на Симеон в планински теснини! Начинът на пренебрегване на част от изворите в полза на други, които се струват правилни на авторите е показателен за липса на научност.

Но „патриотичното” тълкуване на историята продължава. В събития, резултат от политиката на Симеон І и Петър І. Оказва се, че Източна България е завоювана от Византия, без българите да са воювали, нищо че византийците са поробвали жени и деца и са избивали мъжете. Бягството на жените и децата показва повече доверие на русите отколото на „освободителите“ на Й. Цимисхий.  Въпреки това цар Борис ІІ е бил непобеден на бойното поле, а и войната била руско-византийска! Тук няма да коментирам „патриотичното” отношение към по-силните, вдъхновявано от автора. А и то, „коментарът е излишен”!

Или:

ІІ. ПРЕДСТАВЯНЕТО НА  БЪЛГАРСКАТА НАУКА КАТО ПО СТАРИ  „ДОМИНИРАЩИ”, НО НЕ НАПЪЛНО ИЗОСТАВЕНИ СТАНОВИЩА

(Българите -завоювани но непобедени, индикирани, десигнирани, деградирани и интимно и роднински промоцирани!)

В българското публично пространство се създава представа, че трябва да се преосмисля всяко поражение – военно и дипломатическо и творците на това „направление” стават все по-уверени. В ход са въведени присъствия, роднинства, бракове между държави, интимни отношения и други които повече подхождат за политиките на управляващите и по-малко на народа като цялост. И кръгът на посветените в само царското „правене” на историята се разширява.

За съжаление такава е и идеята, че Борис ІІ не е побеждаван от византийци: „синът на цар Петър не е бил победен на бойното поле…”[5].  Войната на русите с българите от Х в., и последвалата война на руси и българи срещу Византия се представя само като „руско-византийска”. Покоряващите и ограбващи градовете, населението и църквите в Източна България византийци се свързват само със съдбата на царската династия и титла. При това самата династийност се разглежда в някакви семейни вътрешни отношения в областта на византийската теория за устройството на вселената и земята – „икономията”. Извън вниманието на представителя на тази твърде специфична дори за средновековието тема остава отказът на княза ва Рус Светослав, да направи българските земи център на империята си и свързаните с това действия на византийския император Йоан Цимисхий. Тук са противопоставени две могъщи сили на Европейския изток и две концепции за устройството на света. Руската е по-близо до българската, и не случайно първоначално в плановете на Киевския княз след завоеванието в областта на Балканите и р. Дунав, България не съществува. Следва промяна в политиката на руси и българи, които според П. Мутафчиев сключват споразумение при което Борис ІІ царувал в Преслав, а „Светослав, истински, макар и некоронуван господар на България, се установил в Дръстър… А и сами българите вярвали, че в негово лице са намерили вожда, който ще доосъществи делото на Крума и Симеона”[6]. Оставянето на Борис ІІ в Преслав с част от руските сили срещо превъзхождаща армия  на Византия, водена от императора й, обяснява участието на бъллгарите.

Цар и княз, независима Западна България и Византийски император! Тук могат да се търсят и взаимозависимости и намерения за бъдещето на двамата владетели и на държавите им! Има достатъчно основания да се търсят искания за династично наследство на Киевските князе от цар Петър поради династични бракове[7]. Или по-широко съперничество между „Византия” и България за покръстването на Рус. България се е превърнала при управлението на Петър пример за вяра, и това заедно с наблюденията на ромеите, че е спаднала войнствеността й, ги хвърля в широко-междудържавни интриги. Сред тях български историци като П. Мутафчиев долавят и идеята, че България е византинизирана духовно и административно политически. И може би затова и различията между Източна и Западна България са толкова сложни по това време, и чак до злодеянията на византийския пратеник Алусиан във въстанала България, извършени с пълководческа неграмотност или злонамереност, с кухненски нож и завършили с византийска титла.

През далечния Х век България преживява жестока криза. Тя и предшествана от въоръжени династични разпри сред синовете на Симеон І. Източната Римска /ромейска/ империя – Византия с интриги, дипломация и военна сила покорява Източна България и прогонва русите, станали съюзници на българите. Княз Светослав се отказва от детронирането на българския владетел. Доскорошните врагове – българите и русите стават съюзници на бойното поле срещу византийците. Българското общество е разделено на про-ромейски и на българско-руски партии. Западна България е българска и непокорена!

В. Златарски отбелязва, че с принудата Борис ІІ да свали царските знаци  по заповед на Йоан Цимисхий на Августейона в Константинопол, България била поставена в позорно положение, а с това и Крумовата династия[8]. П. Павлов пише за злощастието на Борис ІІ „да представя края на българската държава”[9], но впоследствие уточнява,  че според византийските представи, това е било унищожаване на българската държавност[10].

В тези и други официални мнения в Българската наука за собствената ни история няма и следа от представяните в „най-новата ни наука” идеи за връщане на българската история през 971 г. към състоянието на българите преди 680 г. Според Т. Тодоров „Доминиращото становище в по-старата научна литература е, че този акт (свалянето на царските знаци – б. м. Н. Н.) символизирал ликвидирането на българската държавност и възстановяването на статуквото от преди 680 г. Без да подценявам това схващане, според мен то има своята по-основателна алтернатива”[11].

На В. Н. Златарски е приписан фатализъм и виждане, което очевидно е не негово. В. Златарски просто пише за крах на Крумовата идея за имперска, царска власт[12], не за връщане преди 680 г.! А в българската наука т. нар. по-стари схващания всъщност не съществеуват. Според В. Тъпкова-Заимова: „Покоряването на североизточните области не означавало, че българската държава е унищожена…”[13]. П. Петров продължава на същата страница: „Запазването и продължаването на държавния живот  в България е свързано с дейността на четиримата брата Давид …”[14].

Надявам се някога Т. Тодоров да открие с точни позовавания становището на българската наука, което не бил споделял на пълно, и да обясни, как точно и в какво открива по-правилна насока!

Българите от Запада не приемат поражението от Византия през 971 г., нито поведението на царя си. Съществуват предположения за неопитност, за разделен на групи и партии политически елит в Преслав и др. Те само показват сложността на историческата действителност, която стои пред съвременните историци и техните последователи. По-късно Самуил приема оцелелия син на цар Петър Роман като цар, а  след плена и смъртта му се обявява за цар през 997 г.[15],  т.е. за независим от санкцията на Константинополските император, патриарх и oikonomia. Затова и Скилица-Кедрин пише за Самуил като за независим монарх! Налице са две теории на наследници на римската идея за властта като римско имперско наследство – византийска и българска! Едната е отхвърлила другата! Не малък принос в борба с наследената при ромеите представа за „Римски мир” в християнско-автократична интерпретация за небесно и земно царство, за непререкаема воля на бога,  и волята на земното му съответствие – господаря василевс. Идея, която се възприема и от бъдещата Източно-православна Русия!

Пазенето на правото на царски сан за Борис ІІ и Роман І от комитопула Самуил показва непризната византийска икономия и от него и от синовете на цар Петър 7-8 години след отвеждането им в плен. А това никак не прилича на домашен, вътрешен, че интимен проблем и  конфликт, и на доброволно снемане на царските знаци, въпреки положените усилия пряко фактите. Затова и смайващата оценка за връщането на България преди 680 г. никак не се свързва с постижението на автора хванал по-вярната насока!

В. Златарски пише  точно обратното  на приписаното му от Т. Тодоров: „С завоюването на източната половина от царството…”[16]. А преди това пише: „И наистина източната половина на царството падна, но падна позорно. Неговият цар Борис ІІ, последният от потомците на Крум, принуден бил вай-унизително да снеме от себе си царските знакове в подножието на оня, същия престол, на който неговия дядо … се домогваше да седне”[17].

Напълно неразбираемо е, от къде на български автор, медиевист, познаващ историята на българите, може да му хрумне, че преди 680 г. българите не са имали владетел и съответна военно-политическа организация! И преди коронацията на Симеон българите са имали държавни институции утвърдени и на Балканите – „кана”, „архон”. Имали са и държавата на Кубрат и разклоненията й! Не е ясно какво  трябва да означава „възстановяването на статуквото от преди 680 г.”[18]. Може би думата „статукво” е неразбрана? Тя не означава унищожаване на институциите на власт след Аспарух, нито властта на българския патриарх! „Statu quo” е възможно преди Петър, но не преди Аспарух! И нали целта на византийската намеса в България уж била свързана с 927, а не с 680 г.?

Като представя напълно невярно българската наука Т. Тодоров вижда по-основателна алтернатива”: „В някои от по-новите изследвания, макар и съвсем бегло, в акта на десигнация на Борис ІІ и удостояването му с титула магистър се търси връзката със събитията от октомври 927 г. и т.нар. признание на царската титла на Борисовия баща, Петър І. Според мен това е вярната насока, в която се търси обяснение на събитията от 971 г.”[19].  Тук е останало  незабелязано мнението на В. Златарски за връзката между същите събития от 927 и 971 г.: „С унищожаването на политическата независимост Иван Цимисхий унищожил и църковната. След признаването на патриаршеското достойнство на българския първосвещеник от цариградския синклит … в 927 г….”[20].   Разширеният преразказ на „по-новите виждания” едва ли може да постави В. Златарски в „неправилната насока” и впрочем не става ясно какво иска да каже Т. Тодоров, като пише за мнението на В. Златарски: „без да подценявам това схващане”, но го разширява с преразказ на С. Пириватрич, който не се различава от приетото от българските историци „връщане на короната”[21].

И не това е вярната насока! Жителите на Константинопол, акламиращи Й. Цимисхий за връщането на Мизия към империята са очертали вярната насока преди векове! В тази насока е и смисълът на борбата на империята със Западна България до 1018 г.

За съвместна борба на българи и руси пишат много автори. Е, и много напоследък си „затварят очите” в гонене на антируската „модерност”! Идеята за руско-български съюз е популярна за П. Мутафчиев през 1943 г., по време на присъствието на България в пронацистки пакт: „В тази отчаяна но безнадежна битка, завършва разказа си един съвременен ней византийски писател „погинали много българи”. И обяснява по нататък: „те помагали на русите поради ненавистта си към ромеите, които смятали за виновни за руското нашествие в земята им. В. Златарски пише за съюз между българите и русите”[22] Идеята за съвместни борби на българи и руси присъства и в многотомната История на България, т. ІІ от 1981 г По-късно Д. Ангелов и Б. Чолпанов пишат също за съвместна борба на българи и руси против Византия, и за съжаление не са оценили вярно позицията на големия български историк П. Мутафчиев[23]. На свой ред и П. Павлов отбелязва участието на българите в защитата на Преслав заедно с русите.

Спрямо български историци винаги е имало политически натиск, да променят позициите си, или позициите им са представяни недобросъвестно. За съжаление това явление се наблюдава и в съвремието ни.

В предаване то историческите събития от Скилица-Кедрин, се посочва, че ромеите като догонвали бягащите скити, ги убивали,  а „жените и децата поробвали”. Основателен е коментарът на М. А Сюзюмов и С. А. Иванов: „Отсюда явствует, что массы защитников города были из местных жителей”[24]. Сведението е свидетелство и за война и за поробване на българите. Скилица-Кедрин съобщава за общ поход на руси, българи, турки /унгарци/ и печенеги срещу Византия под предводителството на Светослав и това е отдавна христоматиен текст[25]. За търсещия изява български автор това обаче е руско-византийска война. Нищо че е на територия на България.

Завладяването на български крепости от византийците и ограбването на свещени, на църковни богатства също е било свързано с военни сблъсъци с характер на война в която български вожд е бил не руски воевода, а Борис Втори. Едва ли в крепостите в Източна България, неподвластни на византийците, са признавали руския княз за върховен главнокомандващ. В Западна България също! Византийското завоевание е действително, докато руското е спряло и се е превърнало в съюз с българите. Войната вече не е руско-византийска!

Отвеждането на пленените Борис ІІ и Роман в Константинопол е представено почти като отвеждане на вироглави роднини, като „деликатен вътрешен проблем” в империята, за „доброволно” отричане от институция и от роднинство[26]. Т. Тодоров е отхвърлил закономерния извод на Н. Кънев от дисертацията му с думите: На първо място, публичното сваляне на царските знаци от страна на Борис ІІ и деградирането му в сан магистър е доста близко не толкова до ритуалната компенсация на победен чужд владетел /бел. 18/, а по скоро до „доброволното” отричане от царско достоинство”[27]. Остава Т. Тодоров да обясни по какво се различава „ритуална компенсация” от поставено в кавички „доброволно” отричане от царско достоинство!

В подобна хипотеза не се коментира осакатяването на Роман, за да няма деца, и това показва цялата „вътрешна” „деликатност”, но се настоява, че Борис ІІ не бил замонашен[28], защото щял да бъде полезен като владетел!

Идеите за „свещени” бракове между държави изискват преосмисляне от позициите на ромейската „икономия”! Очевидно е, че тя остава неразбрана, и поради това си позволих да я представя чрез преразказа на сръбски учен. Тази теория отдавна е отбелязвана и от български учени, и всъщност е и тяхно отражение.

Второ: Титлата „koiranos ton Boulgaron” с която бил наречен месеци преди детронирането му Борис ІІ, е архаичен синоним на „басилеус”, и може да подчертава иерархично подчинение пред Константинополския василевс. Понятието не е изключение за ромейските автори.Те наричат и цар Симеон архон или хегемон, но разбира се това още не е станало „индикация” и дано да не стане в критикувания тук смисъл!

В този смисъл „койранос”[29] не е „индикация” за намерения на Йоан Цимисхий за лишаване на българския владетел от имперска титла, нито титлата е толкова „интересна”, както пише Т. Тодоров[30]. Koiranos e със значение „военачалник”, „главнокомандващ”, „господар”, „повелител”, „цар”, „владетел”. Самото определение „койранос” от Л. Дякон повече е в стила на византийската „икономия”, която очевидно зачита един василевс, подобен на бога и други владетели, които не могат да бъдат василевси. „Койранос” е и титла, която показва българите като участвали под властта на предводителя си народ в изминалите военни събития, и признание за царя им като главнокомандващ. Скилица-Kедрин нарича Борис ІІ василевс на българите – „basileos ton boulgaron”. Още В. Златарски пише, че Й. Цимисхий наричал Борис ІІ „цар български”[31]. П. Мутафчиев  представя княз Светослав като пълновластен господар в Българи, но отчита, че българският владетел разполагал с инсигниите, знаците, на властта си като цар. П. Павлов посочва, че Борис ІІ е наречен български господар…

Обръщението на Й. Цимисхий в писаното от Л. Дякон може вероятно е и дипломатически ход, за да неутрализира западните българи под водителството на комитопулите, и източните, докато реши проблема с могъщата Рус.

В. Златарски пише, че патриархът единствен действал правилно и избягал от вече византийска в Западна, българска България.

Трето: Според Т. Тодоров: „зад десигнацията и последвалата деградация на Борис ІІ Йоан І Цимисхий целял публично да реши един деликатен проблем, който имал вътрешен характер за империята”[32]. Проблемът никак не е вътрешен, а междудържавен! Без да забележи противоречие Т. Тодоров пише за лишения от корона, но незамонашен Борис ІІ: „…все пак той бил български владетел и като такъв все още бил нужен с оглед целите на византийската политика … установяването на византийска власт в Североизточна България все още не означавало фактически край на българското царство”.

Свалени правомощия на владетел … и все още владетел!

Четвърто: Опитът за обединение на сведенията за „Григорий магистър на българите” при Симеон І и понижаването на Борис ІІ от цар в магистър очевидно са безцелни за изследването на проблематиката, събрана по чужди информации и останала анонимна! Но за Т. Тодоров това е „пътешествие”, почти като на Симеонови командоси в Хърватска: „Темата на настоящата работа е свързана с мотото на научния форум в два аспекта….Пътуването в неговия преносен смисъл …на византийското влияние” и „пътуването в неговия буквален смисъл…злощастното и унизително пътуване  на българския цар Борис ІІ до Константинопол…”[33]. Т. Тодоров прави изводи по чужда дисертация без да спомене мнението на ползвания автор в конкретния случай. Авторът й е представен като събирател: „Според мен в тази категория би следвало да се поставят и магистърските промоции на Пресиан, (1118 г.)” и Алусиан (1041 г.) – синовете на цар Иван Владислав. За всички тези случаи вж. Кънев, Н. Цит. съч. с. 230-233”[34].  Подобна справка е трудна преди публикуването на дисертацията!

В начина на проблематизиране на идеята дали Григорий е византийски или български магистър и дали печатът е от по-ранния или по-късен Х век, отново се наблюдава „като цяло” „приета интерпретация”[35], която се доуточнява, без се привеждат аргументите й! А би било редно авторът Т. Тодоров, пишещ за история да има собствени позиции и да отчита мненията на тези, с които спори или ги доуточнява!

Магистратурите на Симеоновия служител и на Борис ІІ са твърде различни – едната е в рамките на българската държава, а другата на Византия, но с друго място в пространството на „икономията”  й спрямо василевса като божи наместник! Иначе от времето на Тервел, Крум и Омуртаг византийски титли стават и български, тъй като сарактът е Източно-римска провинция под българско управление.

Ето отново мнението на В. Златарски: „В завоюването на източната половина от царството от руския цар Светослав, на когото трябва да се гледа като на случайно оръдие на византийската политика, отколкото като на завоевател, народът като че ли виждал отмъщение на своето правителство и цялата тогавашна интелигенция за тяхното своеволие, за тяхното нежелание да турят народните и държавните интереси по-горе ”[36].

Светослав е княз на Рус, съкрушил хазарите, част от източните българи на границите с фино-угрите и мечтае за българските земи като за център на огромната си държава. Възползва се от борбите за власт във Византия и от кризата в българското общество. Руският княз напада България, и след това заедно с българите води борба срещу византийците и българските им привърженици. Светослав не отнема владетелската титла на Борис ІІ, нито знаците на властта му. Това ще направи византийският император! Това означава, че Светослав вечев България разчита на българите, и че е променил отношението си към земите около устието на Дунав като столица на държавата му. Едва след прогонването на русите от император Й. Цимисхий настъпва разправа с българския цар Борис ІІ. До прогонването на русите страховете на византийската дипломация са били, че българският цар може да призове на борба народа си докато русите са на Балканите. Затова след превземането на Преслав към българския владетел се обръщат с титлата койранос – титла равностойна на василевс, но и различна от нея. Но само в текста на един автор. Друг пише за титлата „базилевс”! „Индикациите” не са вярно наблюдение!

Бягството на двамата братя –Борис и Роман към Самуил 7-8 години по-късно, но след патриарха, показва, че  и последният владетел от династията на кана Крум не е бил съгласен с ромейската „икономия”, като вътрешен ромейски въпрос. Различното поведение на патриарха на българите и синовете на Петър І  е съвършено разнопосочни и противоположно! Наследниците на цар Петър І След бягството си Борис и Роман защитават българска политическа теория.

С. А. Иванов е коментира превода на Лъв Дякон от 1988 г. И в него текстът е: „И Борис, царь болгар, был схвачен вместе с супругой и детьми. Император человеколюбиво повелел, называя его царем болгар, опустить всех пленных болгар…”[37]. Въпреки „интересното” в титлата, преводът е цар. Проблемът „Койранос” е и начин за разбирането на състоянието в което е поставен българския владетел Борис ІІ във византийската „Икономия”, преди да бъде ясен изхода от битката с могъщата Рус на Светослав! А и Лъв Дякон е под въздействие на автори, писали в бляскавите за империята  V и VІ в.

За византийските представи за световно господство и зависимостта на византийските титли с които са определяни българите пишат много български историци. В. Бешевлиев посочва, че българските царе са наричани с много различни синоними на държавен глава или предводител не на държава, а на племенен съюз. Насочването на вниманието съм „интересните индикаци” е виждане, определени от собствени представи.

Й. Цимисхи е от източните земи на империята, от Армения, и това е известно на княз Светослав,  който призовава византийците да си вървят в Азия. Това показва и основанието на български историци като П. Мутафчиев да се спират на този проблем.

Очакванията на византийската страна са неприкрити, но правенето на индикации „indicatio” – „определяне”, „показател” от страна на византийски император, при незавършен военно-дипломатически конфликт поставя и Й. Цимисхи в качеството на груб войскар! Е, Симеон не е самотен в тези интерпретации! Тук е подценена и голямата опитност на византийските императори в интригите, а Цимисхи е особено опитен!

Г. Скилица – Кедрин, описвайки човеколюбивото отношение на византийския император, нарича българският цар „василевс на българите”, но отбелязва, че когато завели пленения българин при Й. Цимисхи, той още бил със знаците на вазилевс.

Историята е реална наука с категории и понятия и някога живели хора, които трябва да се знаят.

В заключение за термините: Използваните от българските автори понятия, преди превода на историята на сръбски историк и преди въвеждането на понятийния сръбски апарат са по-съдържателни, не само за студентите. Т. Тодоров вместо понятието „детронирам” използва „деградирам”. Деградирам е с по-широк смисъл в българския, и затова едва ли е уместно приемането му по сръбски превод. Degradatio означава „постепенно влошаване”, „упадък”, „израждане”, „загуба на ценности” и едва след това „разжалване”, или „сваляне от длъжност”. В този смисъл понятието „dethronatio” eсваляне от трон”, от  царски престол, и само условно се използва като „сваляне от пост”. Трябва да се внимава с понятията и термините, иначе интерпретациите, че „деградацията” на Борис ІІ приличала не на такава на победен на бойното поле владетел, не може да има други логично-терминологични резултати.

Второто използвано понятие  „десигнация”  от латинското  designatio – „определение”,,, „назначение” доста неправилно е преведено от латинско-сръбски, вместо вероятното на български ”деинсигниране”: „…смятам, че зад десигнацията и последвалата деградация на Борис ІІ…”[38]. От представения текст очевидно възникват въпроси за смисъла на първото действие.

А е безспорна истина, че не русите, а византийците отнасят царските инсигнии от Преслав, чиито стени се защитават и от българи, заедно с русите. Въпреки, че Т. Тодоров не разбира, защо българският цар е бил победен на бойното поле. В борбата с абстракциите и крепостните стени са бойно поле, нали? Както и ограбването и поробването на бегълци на действителното поле, не като руски граждани, поне жените и децата!

Трето използвано понятие отново от Т. Тодоров е „промоция”: „Според мен в тази категория би следвало да се поставят и магистърските промоции на Пресиан, (1118 г.)” и Алусиан (1041 г.)…”. Това понятие не подхожда на детронирането на цар! Понятието произлиза от латинското promotio и означава само „повишаване” или „повишаване в звание”! Независимо от днешната му „гражданственост”, свързана с пазарно обезценяване. Освен ако „десигнация” не е със смисъл на „определяне като никой”. Но това би могло да се поясни.

Четвъртото – „индикация” е повече от ясно като „определяне”, поне за широкия български читател, само не за разбиращите коварностите в историята! Византийците очевидно не са били развили теорията си за „икономията” както трябва.

А зад помпозните и заключени с неразбирано значение на българските и чужди думи, понятия и „деликатни вътрешни проблеми”, стоят неизследвани теми, които очакват изследователите си, и се надявам, между тях да бъдат и студентите от днешното, както виждате „промоцирано” време!

Българската история не трябва да се крие от българите. Естествено е, нали?  П. Мутафчиев пише великолепно за това, че времето на Самуил не било най-бляскавото, но било най хероичното в дотогавашната ни история. Историята е такава каквато е била, независимо от политическите внушения или представите за „модерност”. И тук е отговорността на учения, не само пред народа към който принадлежи!


[1] Ваклинов С. Бит, строителство, изкуство. В: История на България, София, 1981, с. 181-198, с. 193.

[2] Божилов Ив. Цар Симеон Велики (896-927). Златният век на средновековна България. София, 1983, с. 123

[3] Тодоров Т. Военните кампании на цар Симеон (823-927) и проблемът за изтощаването на България (опит за историко-статистически анализ). В: Историкии, Шумен, 2011, с. 317-325, с. 323.

[4] Пак там. с. 321.

[5] Тодоров Т. Византийският титул магистър в историята на първото българско царство. В: Оттука започва България. Шумен, 2011, с. 330-336, с. 334.

[6] Мутафчиев П. История на българския народ.  Част първа. Първо българско царство. София, 1943, с. 273 сл.

[7] Срв. Чилингиров А. Монетите на киевските князе  и монетите на българския цар Петър І.  София, 2011, с. 35 и др.

[8] Златарски В. История на българската държава през средните векове. Т. І, ч. 2, София, 1971, с. 598,с. 600.

[9] Павлов П. Борис ІІ (Опит за ново тълкуване на семейно-династичните проблеми в Преславския двор при цар Петър). В: Сб. Преслав, № 5, София, 1993, с. 46-51, с. 48

[10] Павлов П. Забравени и незабравени. Събития и личности от българското средновековие. София, 2010, с. 64-65.

[11] Тодоров Т. Византийският титул… с. 333.

[12] Златарски В. История на българската държава през средните векове. София, 1971, т. 1, ч. 2. с. 600.

[13] Тъпкова-Заимова В. Падане на Североизточна България под византийска власт. В: История на България, София, 1981, с. 389-397, с. 397.

[14] Петров П. Давид, Мойсей, Арон и Самуил начело на българската държава. В: История на България, София, 1981, с. 389-397, с. 397-402, с. 397.

[15] Златарски В. Цит. съч.  с. 665 сл. Наследство, което е посочено още от цар Калоян – с. 667.

[16] Златарски В. Цит. съч. с. 601.

[17] Пак там, с. 601.

[18] Тодоров Т. Византийският титул магистър в историята на първото българско царство. с. 333.

[19] Тодоров Т. Цит. съч. с. 333.

[20] Златарски В. Цит. съч. с. 601.

[21] Пириватрич С. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000.  с. 58: „Принуден от обстоятелствата и действайки съгласно принципите на икономията (oikonomia), навремето патриархът дал царска корона на българския владетел. След това българската царска корона – със значително променено съдържание, е призната и официално, а сега царят, отново действайки съгласно принципа на икономията, десигнира българския владетел и му отнема короната/72/. Даването на дворцова титла на бившия български владетел означава промяна на положението му в устройството на вселената. От царския престол, където не му е било мястото, той е поставен в положение което може да заема според теорията – положение на дворцов сановник , подчинен на единствения законен император.  …”, с. 81-82, бел. 72: „ …  и незаконното коронясване на Симеон през 913 г. е спасителна икономия на патриарх Николай Мистик.

Икономията обаче предполага не само компромис….икономията е „подражание на Божията милост” от страна на императора като наместник на Христос на земята с цел : „приближаването на несъвършения земен ред към съвършения небесен порядък” (taxis)”.

[22] Мутафчиев П. История на българския народ. София,  1943, с. 275; Срв. Златарски В. Цит. съч. 1.2, с. 586 сл.

[23] Ангелов Д., Чолпанов Б. Българска военна история през средновековието /Х-ХV в/. София,1994, с. 23-25.

[24] Лев Диакон. История. Перевод М. М. Копиленко, статья М. Я. Сюзюмова, Коментарии М. Я. Сюзюмова, С. А. Иванова. Отв. Ред. член.-кор. АН СССР Г. Г. Литаврин. Москва, 1988, с. 206, бел. 29.

[25] Вж. Скилица-Кедрин в превод на В. тъпкова-Заимова – ГИБИ VІ, 260-261; Срв. Христоматия по история на България. София, 1978, с. 251, съст. П. Петров и В. Гюзелев.

[26] Тодоров Т. с. 333-334.

[27] Пак там, с. 333.

[28] Пак там, с. 334.

[29] Лев Диакон. История. с. 206, бел. 30.

[30] Тадаров Т. Цит. съч. с. 334, след теза на С. А. Иванов от 1982 г.

[31] Златарски В. Цит. съч.т. 1,2.  с. 601.

[32] Пак там, с. 333.

[33] Пак там, с. 330.

[34] Пак там, с. 330, бел. 18.

[35] Пак там. с. 331.

[36] Златарски В. Цит. съч.т. 1, ч. 2, с. 601-602.

[37] Лев Диакон. История. Перевод М. М. Копиленко, статья М. Я. Сюзюмова, Коментарии М. Я. Сюзюмова, С. А. Иванова. Отв. Ред. член.-кор. АН СССР Г. Г. Литаврин. Москва, 1988, с. 125.

[38] Тодоров Т. Византийският титул… с. 333.

One Response to “Критика на теориите по „патриотични“ убеждения”

  1. натан Says:

    Професоре,

    Прави Ви чест, че на практика сте единственият на академично ниво, който е отсял, може би най-голямата опасност за българската история,( разбира се само след собствените българскa бакализирана историческа наука), в лицето на ромунешката школа от псевдонумизмати, псевдоархеолози и бълващи историографски нелепости румънски историци, като част от една псевдо интелектуална модерна фоменковщина насочена срещу Историята, като История, с използване на псевдологични и неиздържани статистически модели и техните обяснения от бъдещето, какво трябво да се случи в Историята, но тъй като то не е налично и не го намираме в прилежащото време за да го наречеме История, на помощ и за доказателство идва пропагандата, и в пропаганден стил се разказва и обяснява и публикува и препубликува, като се набляга и повтарят старите псевдоисторически шаблони с нова аранжировка от псевдо статичстически модели, атрибутирана по румънски нумизматика и правилната им интерпретация от Курта, .
    Писанията на Курта и цялата ромунешка школа са изключително зле скалъпена бутафорна историография характерна с напълно пренебрежение на наличната фактология и базираща са на фриволните и абсурдни обяснения от авторите / и за известни автентични исторически събития/, като нелепо се създава псевдо литературна фабула, която дори на това си ниво противоречи и е изтъкана от авторови недоразумения и нелогичност, слабо познаване на комплексния изворов материал и незчитането му като цяло, като винаги се стъпва и опира до едни смешни нумизатични данни на същите тези ромунешки величия и още по смехотворните обяснения за археологичеки материал, които се използват за дискредитиране на каквото и да е автентично сведение и поменянето му с „историята“, която ни разказвали „артефактите“ и “ атрибутирания“ от ромунешките историци доказвателен материал, чиито пророци са те и ни разказват Историта, от първа ръка, подкрепена „научно“ от статистически модели, като „очевидици“.
    Обвързали Историята с политиката и моментната целесъобразност на обществата, какво би трябвало да бъде, как би трябвало да стане, и как всъщност записаното в Историята не било това, което е записано, ами това, което се пропагандира сред съмишленици и те от своя страна го тиражират, това е историята и което ромунешката школа се е досетила исе опитва да наложи, че е станало, и въпреки, че противоречи на използваната от тях и от съмишлениците им фактология за доказването на станалото , и има дори повече от няколко обяснения, в много случаи само едно и то не в тяхна полза, погледната от логична гл.т., на каквато трябва да издърат и истриографките обяснения, тиражирането на новите аранжировки на абсурдните ромънешки теории е в своя апогей.

    Абсурдно се подменя всякакъв историцизъм, липсва задължителният „reasoning“‘ и в писанията им почват да блуждаят и да се изтъкват абсурдни и логически невъзмжни конструкции, до една в крайна сметка опиращи до изкуствено създадената държава Ромъния и нелепия опит на днешните и елити да изработят собствена национална история, и против смисъла и съдържанието на Иторията да обясняват събития хронологически останали далеч назад във историческото време.
    За територия обообена, като държава едва в края на 19 век, „трябва“ да има “ доказаното “ историческо присъствие на държавата Ромъния, като вид пророчески закодирана в миналото чието чудотворно възникване било усетено от всички и събитията в региона се ръководели от този невидим подобно на християнската апологетика мотив наличен и приъствуващ чрез пророчествата, а подменени днес в Иториографията от днешните ромунешки апологети, бълващи на англисйки за;егналите в Историята пророчества, които те успели да покажат за да убедат по-скоро себе си в неибходимостта да са присъствувалаи вечно в историята, което заприличва на налудничавост, ако не бяха построени и другите и сестрици историчеките съвременни школи на съседните на Българи земи Унгария, Гърция, Сърбия, Русия и и необходимостта тази територия да бъде разчистена и дезинфекцирана от каквата и да е История, като автентична история, тъй, като в прилежащото врме липсва, каквото и да е сведение, на какъвто и да е език, т.е. история, която да показва региона в сетлината в която им се иска на модерните играчи, за съжалени не присъствували дори на резервната скамейка на Историята.

Коментар