Критика на теориите по „патриотични“ убеждения. ІІІ.

март 6th, 2012

/Браилски концепции от Флорида/

В България отново е достъпна книгата на румънски автор, преподавател в университет във Флорида, САЩ и издадена в Браила-Букурещ на английски език с модернистично заглавие. Първата му книга „Създаването на славяните”, преведена на български език от Цв. Степанов със спонсорството на Националния исторически музей, ръководен от Б. Димитров, е получила идейно разширение в културологичното: Curta F. „Text, Context, History, Archaeology. Bucuresti-Braila, 2009”. На около 450 страници авторът освен наблюденията си върху европейския контекст, затвърждава разбиранията си за българското присъствие на Балканите и неговата предистория. Твърде смело е очертал славянския език като lingua franca заетa от аварите някъде в Централна Европа, в Унгария, но това било вероятно. Език, наложен от аварите като средство за комуникация във владенията им, което оформило за известен период от време и славянския характер на населението на Беларус, Украйна и Русия. И ако за Ф. Курта аварите са от неиранска езикова група очевидно е пропусната тюркютската практика, комуникативен език да е собствения им тюркски, заедно с характерни признаци на облеклото. Но съществува и възможност аварите да са използвали славянски език поради разпространението му на тези територии. Възможност, която румънският автор не допуска по никъкъв начин!

Идеите на Ф. Курта за верността на езиковите остатъци със славянски характер са представени със съмнение и без научен апарат, каквато е практиката му при оценка на археологически и исторически текстове особено в заключенията.

Българските историци и археолози още не са реагирали критично. От времето на издаването на книгата на Ф. Курта за Създаването на славяните изминаха 11 години. При това в нея е отречено не само славянското етническо, но и принадлежността на утигури и кутригури към българите. Ако подобно предизвикателство не е сериозно, какво ли би могло да бъде? При това съчинението е издавано и преиздавано във водещ културен и университетски център и е представено от най-високо стоящи институции у нас: Курта Ф. Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион ок. 500-700 г. Превод от английски език Цветелин Степанов. София, 2009.

Не така обаче ще бъде в другите славянски и не само славянски страни с развита археология и медиевистика. Вече има и хърватски и британски отзиви за първата книга на флоридския автор. И тъй като очаквам, че отново, например в български издания като списание Старобългаристика, ще преценят след три-четири месечно бавене на отговори, че „рецензията не е за тях”, реших отново да предупредя колегите и основно студентите, че не всичко, което им се препоръчва като последна дума на науката, не търпи научна критика.

Отново за Ф. Курта, българската история е на високо внимание и поради славянския си характер и поради владетелската институция на българите между кана Кубрат и княз Борис. Авторът очевидно няма с кого да спори от българските историци и археолози медиевисти и насочва дискусията към англоезични изследователи, писали, че българите създават могъща и цивилизована империя, съизмерима с византийската, и че институциите на Балканите през VІІ-ІХ в. са византийско-славянски.

Ф. Курта се съмнява в имперския характер на ранната българска средновековна държава показан от Дж. Шепард със следната критика и заключения на поставеното в кавички мнение: „In the ninth century Bulgaria was a major European power…” the other Balcan “empire” /2/ и прави веднага уговорката, че това не е точно така: „that is nоt truly an empire” [Curta 2009: 393]. Разделът, в който е направено това заключение, е „Qagan, Khan, or King? Power in Early Medieval Bulgaria…”: „We think of the rulers of Bulgaria as either poor imitations of the Byzantine basileus or as within the same category as rulers of the steppe empires of early medieval Eurasia” [Сurta 2009: 393]. Очевидно е старанието на автора да не види в българите владетели и на местна традиция. И на отстъпени от империята земи. Затова те са наречени не само степни управители от ранна средновековна Евразия, но и „бедни/жалки имитации на Византийския базилевс” [Сurta 2009: 429]. Не е обърнато внимание дори на титлата „кесар”, която носи Тервел и възможна връзка с част от ромейската земя, отстъпена на българите и владетеля им. За Ф. Курта българските владетели от 7-9 век си остават степни евразийци с институциите си. А представата за степна Евразия в ранното средновековие е за хунско-тюркско-монголски завоеватели и безмилостни поробители.

Отхвърлена е и хипотезата за canasubigi на преводача на първата книга на Ф. Курта Цв. Степанов, поради „бедните подобия”.

В „Text, Context, History, Arcaeology. идеята на Ф. Курта за славянския като аварска „лингва франка” е пояснено – това бил предаварски език на местното население в днешна Унгария, който аварите разпространили като международен: „…by 700 Avars living in regions far away from the center of power within the qaganate had no problems communicating imports ideas about their religion in a language that was also used by members of Slavic community in Sicily. If the evidence of place-names in Hungary is to be trusted at all, it strongly suggests that before the collapse of qaganate the Avars became speakers of Slavic … The Slavic lingua franca of the avar qaganate could hardly explain the spread of Slavic into Poland, Ukraine, Belarus, and Russia, all Regions that produced so far almost no archaeological evidence for Avar influence. Nor could a historical argument seriously be maintained that Common Slavic was a language spoken in the early Middle Ages in any one of these regions. But for a relatively long period of the time the language that linguists reconstruct and call Common Slavic may have preserved an exceptional unity due to its use as a lingua franca during the Avar age” [Curta 2009: 390]. Остава отговорът на българските медиевисти. В тази монография вече по-определено са включени земите на древната Рус и руските, украински и белоруски области. Сериозно е предизвикана и полската, чешка и словашка наука и техният отговор ще бъде вероятно по-бърз.

Тук няма да се спирам на поредицата от неточности и неверни интерпретации, на които обърнах вече внимание в бележки върху „Създаването на славяните”.

При избрания метод на работа се търсят отсъствия на сведение за нещо или за някого, за да бъде обявено то за несъмнено несъществуващо. За съжаление вече посочих подобен пример и при български автор, в тази поредица.

Предшествениците на съвременните румънци по влашка линия не са говорили латински език преди да бъдат колонизирани от римляните! След това твърде бързо забравят родния си език и поради това, че римската колонизация на север от Дунав е осъществена с население от различни народности, включително и малоазийски, за които латинският език е комуникативният. Местното тракийско население унищожено или славянизирано. Славянизирани са и част от влашките общности. Към ХІV в. на север укрепващите влашки традиции са съчетание от българска държавност и мечти за римско наследство и намират израз в многозначителното понятие „Цара румъняска”, но практически съществуват две княжества – Влашко и Молдова, които едва през ХІХ в. с помощта на „възприелата” от някога от аварите славянски език Русия се превръщат в Румъния. Вероятно с „Цара румъняска” за първи път официално на българските владетели е оспорено правото да са царе на българи и власи [вж. Неделчев Римското политическо наследство и владетелската институция в държавата на Асеневци. В: Сб. 800 години от битката при Одрин. Шумен, 2007, с. 182]. Не случайно и ранните „влашки” владетели носят славянски имена –Раду, Мирча, Влад, Влад Дракула, Влад Калугер, Владислав (ІІ), син на Влад Дракула, Михни, Нягое, т.е. Нягол, Богдан (ІІІ) и т.н.т. Самите румънски князе се титулуват „господар”, титла, която никак не звучи латински или „древнорумънски“. И защо в България е изоставено това политическо и културно-историческо наследство?

В румънската е ясно, но защо в българската медиевистика няма изследвания за участието на наследниците на някогашните български или на по-новите български феодали, и подвластното им население в съпротивата срещу турското нашествие на Балканите и отвъд р. Дунав?

През ХІХ в. в Румъния започва усилен процес на отказ от славянското езиково наследство и от славянското участие в създаването на румъноезичните народности, и израз на тази линия са книгите на Ф. Курта – струва ми се, идея, която като че ли поостаряла, но активна поради отсъствието на научна критика от българска страна. Българските траколози също биха могли да хвърлят поглед на този проблем. За защита на българското културно-историческо наследство преди време бе създаден с участието на проф. Фол „Институт по тракология”.

В България борбата с „модернистичните” предубеждения изисква конкретност. Много лесни са у нас упреците в немодерност, остарялост на идеите и т.н. Поради това посочих и конкретни цитати, непреведени. Не е лошо българските читатели да се запознаят и с автентични текстове на прокламирания „модернизъм”.

One Response to “Критика на теориите по „патриотични“ убеждения. ІІІ.”

  1. Иеротей Says:

    Професоре, коментарите не се виждат ???

Коментар