ЗНСНЗ и Новият закон

октомври 18th, 2008

Към провежданата от ВАК политика има много възражения, свързани с централизацията на научно-кадровата практика у нас и произволни действия и решения, които се окачествяват като репресивни от представители и ръководители на част от ВУЗ-овете ни.

Противниците на централизацията на процедурите за развитие на научния ни потенциал поддържат мнение, че новите предлагани процедури стават дори по-сложни от съществуващите досега.

ВАК ще защитава правото си на борба с децентрализацията, която според представителите му ще доведе до хаотично девалвиране на броя на професорите. ВАК обаче има позиция, че броят на неговите представители в смесените журита трябва да бъде по-голям от този на представителите на ВУЗ-овете. Това предопределя и резултатите от тайно или явно гласуване. При това не е тайна, че често представители на различни институции към ВАК поддържат конкретни интереси на своите ВУЗ, често във вреда на конкуриращи ги реално или по техни лични убеждения университети.

В новия закон, обаче, не става дума нито за конфликт на интереси, нито за защита на интелектуална собственост и упованията на друг закон при бавни процедури в съда осигурява не отбягване, а запазване на този конфликт дори между плагиати и потърпевши.

Ако не съществуваха практики, които показват научен произвол от страна на представители на институции на ВАК спрямо развитието на научния потенциал на страната ни и безсилие на институцията към Министерския съвет да се противопостави на този произвол, проблемът би бил не толкова сложен. Затова децентрализацията изглежда необходима. Колегиумът във всеки ВУЗ и в неговите факултети и катедри взема по-колективни решения от възможните произволи на единични докладчици или рецензенти в институциите на ВАК. Практиката във ВАК, особено в Научните комисии, да не се четат материалите представени за получаване на научни степени и звания, и пълното доверяване на неподлежащите на контрол по закон „докладчици” определено не е по-демократична от тази в университетите.

В университетите не би могло да се състои преминаването през всички нива – от катедра до Академичен съвет на документи с невярно съдържание, но във ВАК при безконтролни докладчици, за разлика от рецензентите, които са под контрола на Закона, това е възможно. В университетите не би могло да се състои по тези демократични причини неспазване на Закона. Но в безконтролната среда на Научните комисии, в които не се четат материалите, понеже в тях е представен по един човек от различна специалност и дисциплина, документите с невярно съдържание и фалшификации на мнения на рецензенти са възможни. Тук няма специалисти в докладваната област освен докладващия и той може необезпокоявано да представя по начин, различен от действителния, рецензиите на избрани от институция към МС рецензенти, да преоценява мненията им, да извършва свой анализ на представените по процедура материали, да осъществява „втора защита” и да представя незнанието си като знание в области които не познава, без колегите му или обсъждания претендент за научно звание или научна степен да могат да вземат отношение.

Незнанието като знание не е игра на думи – науката е с много разклонения, специалностите имат множество дисциплини и когато например специалист по историята на Древна Тракия се изказва категорично за историята на Древния изток или за историята на Елада, историята на Рим, Египет, Шумер, Индия, Китай или Картаген и отхвърля научните хипотези на специалисти в тези области, както и мненията на рецензентите, тогава става ясно, че в науката ни цари организирано съзнателен произвол, който задържа знанието на обществото. Аналогични примери могат да бъдат дадени и за най-новата история, която се дели на българска и обща и др.

Проблемът не е във вечният руски въпрос „какво да се прави”. Организаторите на подобни механизми за задържане на науката и резултатите й в обществото ни трябва да отговорят публично на въпроса „Защо се прави това?”. Те обаче не отговарят на подобни въпроси и това въобще не е в полза на доверието към тях и правителството, което представят под лозунга „да спрем разрухата”. Превръщането на олигархичните подходи в система продължава – има какво още да се разрушава, а и прави облика на опонентите за политическа власт по-убедителен, с перспективи за благодарност. Но историята отново може да се повтори като фарс с непредвидими резултати. Предстои появата на закон, който може отново да не се спазва, да стане неудобен не само поради бюрократични интереси или отново да се бави и по причини, поради които не се променя и стария закон – политизирани и с претенции за бюрократично социалистически колективно-морални изисквания в съответствие със ЗНСНЗ – чл. 5, чл.17 и др.! Тези, които ще имат стари ненаказуеми изисквания, се стремят да имат възможност да го правят. Моралът винаги е бил променлива категория – при човекоядците е една, при разноцветните робовладелци, феодали, буржоа, култовски социалисти или капиталисти – индивидуални или държавни, друга!

Коментар