Thracia Libera

Изтегли книгата в pdf формат.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Основният проблем, който се разглежда в много аспекти, е всъщност въпросът за начина на живот на древните траки в края на техния додържавен период и през целия период на същест­вуването на държавата им.

Тракийското общество и в додържавния, и в държавния пери­од запазва своите демократични институции и сред тях безспорно най-важните са свободната община и народното събрание. Неза­висимо от това, дали народното събрание се свиква на локално ниво или се представя от въоръжените мъже, т.е. от войската, или чрез обобщеното мнение на всички траки, то е действен елемент в тракийския обществено-политически живот. Идеята за пълно стопанско, политическо и класово господство на царете-жреци, богове и собственици на основните средства за производство и на първо място на земята над безправните селяни-владелци и общинници не издържа научна критика. Абсолютизирането на тезата за класовото противопоставяне между царе и аристократи на несвободни общинници като основна формула на вариант на класовия конфликт в раннокласовите и робовладелски по съдържание общества е неоснователно. Характерът и спецификата на държав­ните организации от робовладелската епоха е друг и се основава на наличието на общество от свободни граждани на държавата, които са в отношения на правно равенство или „приятелство“ със собствената си аристократична върхушка. Това тракийско общество по производствените си възможности и по развитието на обществе­ните си отношения принадлежи към робовладелските общества не поради това, че робите са основен производствен фактор и част от производителните сили, а поради това, че робите, военноплен­ниците, заложниците или членовете на поставени в трудно положе­ние семейства се продавали зад племенните граници. Тракия била част от системата на робовладелските общества не поради това, че в нея в ранните векове на тракийската държавност били развити робовладелски отношения, а поради това, че се осигурявало разви­тието на тези отношения, като се преодолявала пасивната съпро­тива на първобитните комунистически традиции. Известното съобщение на Херодот, че траките продавали децата си навън или в робство, свидетелства не само, че родовообщинните отноше­ния не приемат робството, но и демонстрира действието на робовла­делската система по нейната основна търговско-икономическа ос: „варварска“ периферия – антични полиси или териториални дър­жави. „Конституциите“ на тракийските държави вероятно ускорили процеса на развитие на робството, тъй като един само претен­дент за парадинаство – Севт, син на Месад имал след не дълго съществуване на Одриската държава 120 роби и получавал като подарък от тракийци коне или роби. Очевидно тракийското обще­ство преодолявало демократичните традиции от додържавния пе­риод, според които робството било чуждо явление за траките. Новото обществено състояние, наложено с държавния ред, не се противопоставяло на триумфиращия в Средиземноморските страни дух на робството. Не броят на робите, а конституционното им институционализиране определя характера на древните общества.

Вероятно темата за демократичните институции би срещнала възражение сред политолозите, сред историците на по-късните общества и сред привържениците на други исторически школи и направления, но тя съществува още със създаването на древната цивилизация. Не случайно Тукидид описва в края на съчинението си борбата между демокрация и олигархия и волята на атиняните да запазят своята свобода след свалянето от власт на тираните.

Демократичните институции, наследство от додържавния период, имали различна съдба в класическите антични общества. В Атина и в Рим след управлението на тираните и на царете народното събрание било изградено като държавна, републиканска форма на управление. В древна Тракия демократичните инсти­туции имали съдбата на своите родовоплеменни съответствия ъ додържавните антични общества – те постепенно губели влияние над обществените отношения и над управлението на обществото. Примерът с цар Дромихет, който дипломатично налага волята си над колективната воля на гетската войска, илюстрира твърде сложни взаимоотношения, зад които стои противопоставянето на зависимост и независимост между държавата и народа. Демокра­цията или народовластието отстъпвало обществените си позиции в древността във въоръжени или мирни, но при всички случаи жестоки конфронтации с царската или монархическа власт, с властта на тирани, императори и олигархи.

В общественото развитие на Тракия изследователите търсят само посочените от Аристотел „варварски“ модели на развитие, различни от обществените структури на елините. Но освен „Политика“ съществуват и произведенията на Ксенофонт, Тукидид, Херодот, Тацит, в които, без да се говори за демокрация при траките, тъй като това противоречи на представите на елините и римляните за различията между тях и „варварите“, се говори за „траки без царе“, за гетите като „най-справедливи от траките“, за траки, които са независими, за траки, които се подчинявали на царете си само по желание, за траките като множество, за волята и интересите на това множество й т.н.

На фона на тези преки или косвени сведения за съществуването на демократични институции, които привържениците на научното направление „тракийски орфизъм“ подценяват, пробле­мът за създаването на тракийските държави придобива нов облик. Държавната организация на одрисите, на гетите, на долонките се оказва по-сложна от квазифеодалната формула царе и аристократи собственици в класова опозиция на зависими селяни несобственици. Тракийското общество, подобно на останалите древни общества от античен или древноизточен тип, е било съставено от граждани на държавата, разделени на управляваща политическа групировка и постепенно губещи управлението на обществото демократични институции. Казано по друг начин, древните общества били съставени от разделени от политически интереси свободни класи или общности.

Демократичните традиции и институции на додържавните общества имали различна историческа съдба във възникващите класови общества. Държавата на долонките е израз на надделяването на демократичните обществени отношения и това определя нейната републиканска форма. Одриското царство и държавата на гетите се движили в друга посока и в тях след сложни взаимо­отношения между управляващия апарат и свободните общини възтържествувала монархическата форма на управление. Но нито демократичните, нито монархическите тракийски политически общества не могли да осигурят своето надмощие над реставри­ращото се непрекъснато наследство на родовия строй. Тук се крие основната причина, поради която Тракия останала в собствените си граници, докато гърците, македонците и римляните подобно на много древноизточни монархии създали държави, империи и цивилизации далеч извън собствените си граници, като развили максимално възможностите на робовладелска обществено-икономическа система. В Тракия обаче се забелязва друг процес. Одриските царе се стремили да обединят под единна власт всички тракийски племена. Тази стратегия, която следвала логиката на държавното подчинение на независимите траки на царската власт, на държа­вата, не разчитала на ограбването на чужди народи подобно на Елада или Рим, Египет или Асирия, докато не обедини тракийските земи в едно цяло, в един народ. А този процес, който отговаря на процесите в Елада и Италия чрез техните опити с Атинските морски съюзи и с „Конституцията на Каракала“, така както и гръцко-римските опити, останал незавършен. Родово-племенна Тракия не позволила господството на държавата да я превърне в Тракия на непълноправни селяни. Икономическото настъпление и имперският натиск на Елада, Македония и Рим не позволили тракийските държави да се превърнат в равностойни конкуренти на стопанските и политическите средиземноморски сили, но въпреки това траките впечатлявали класическия античен свят. Причините за това били в огромните потенциални възможности на техните царства, държави и племена със запазените сили на свободните общини, с техните производствени възможности. Не случайно войниците на Ксенофонт се надявали да се снабдят с храни в тракийските села.

Съпротивата на родовоплеменните институции срещу настъплението на цивилизацията, срещу настъплението на политичес­кото общество е един исторически феномен, който запазва принципите на демократизма в много древни и средновековни общества на онова локално ниво, което е известно в научната литература като общинна организация. Историята на тази органи­зация представлява несъмнен интерес, тъй като позволява да се разбере динамиката на обществените отношения, различна от откъснатото разглеждане на държавата като общество, управля­вано само от властници, с послушен народ и още по-послушни роби, крепостни селяни или наемни работници. Абсолютизацията на държавния апарат, на държавата като институция закрива от очите на читателя и изследователя онази сложна и привлекателна история на народите, която все още като че ли е ненаписана.

Духовната култура на обществото с пряко свързана с общес­твения строй, но еднопосочните интерпретации без отчитане на дискусионните мнения често водят привържениците на едно или друго научно направление към спорни тези. Подчиняването на идеята за Великата богиня Майка, нейната дъщеря и царя-жрец или цар-жрец-бог на логиката на една научна интерпретация не може да обясни нито политеистичния, общинен характер на древ­ните религии, включително и на тракийските религиозни вярвания, нито да докаже „почти монотеистичната“ орфическа религиозна доктрина. Също така, отношението на „мъжкото начало“, исконните царе и Великата богиня Майка заедно с дъщеря й към царската власт не може да докаже както нейната божественост, така и нейната изначалност от институциите на разлагащото се родово-племенно общество.

Същевременно редица проблеми на мирогледа на древните траки, на изследванията върху техните религиозни представи, на изследвания върху техните ценностни системи, символика, бит и обичаи остават извън вниманието на историците. Повече от спорни са идеите за регламентиране от двореца на съответна степен на почит към определени култове, както и разделението на културата и мирогледа на орфически, възвишени, достъпни за „посветените“ в орфическата доктрина и профанни, достъпни на неспособните да разберат „идеологическата знаковост“ обикновени траки.

Логиката на държавното отношение към културата е различна в древните общества. Не царете определят култовете, а царете се съобразяват с култовете, тъй като на държавната власт противостои масата на свободните граждани и тя не може да рис­кува обществени напрежения. Поне в древността това е било добре разбирано и от тракийските, и от македонските, и от римските царе. Нарушаването на това обществено отношение би имало печални резултати за управляващите.

Не случайно Херодот настоява на това, че всички траки с няколко изключения имали сходни или еднакви обичаи. Тракий­ската култура въпреки това единство остава разнолика, политеистична, общинна, защото тракийското общество няма политическите възможности на фараони като Ехнатон, нито възможностите на единни центростремителни сили да уеднакви развилите се в раз­лични култове ранни, енотеистични идеи, да наложи общи стан­дарти и стил. Общата идея остава, но тя е определена в конкретни общинни или племенни образи за различните територии на едно и също племе или една и съща държава.

Изразните средства и чутите от древните автори разкази позволяват да се търси конкретно божествен покровител на царския дом, но този царски бог носи характеристиките на общотракийските божества, техния енотеизъм, пригоден за нуждите на търсещата политически граници между себе си и народа царска конституция. Въпреки това, дори и в царските гробници символиката, сюжетите, вложените идеи не се отличават от общотракийските представи за структурата на света, за подземния свят, за начина на живот, за боговете.

От паметниците на тракийската култура към нас гледа същата онази общонародна култура, същото онова целокупно и разнолико тракийско общество, което описват и античните исто­рици. Това общество не е примитивно, то е просто класическо древно общество на свободни хора. Този поглед върху историята на Тракия не омаловажава историята на тракийските държави. Като граждански общества те спечелили възхищението на древните историци със своето присъствие в световни събития като войните с персите, с Македония, Рим, с военна мощ в Европа и дори с възстановяването на царското-достойнство на македонски владетели като Лизимах.

Всъщност понятието гражданско общество е характерно за всички обществени строеве, в които гражданите на държавата имат колективна и лична свобода и участват по силата на своите свободи в управлението на държавата, или поне контролират упражняващите властта институции и не им позволяват тотална намеса в своите свободи. Именно в този смисъл сведението на Тацит за траките, които се подчинявали и на царете си само по желание, добре илюстрира онази Тракия, която в тази книга на­ричам Свободна Тракия. Това съобщение на римския историк не е изключение, което се отнася само за водещите суров живот планинци, но и за траките тини от по-достъпните райони. Същото важи и за обществата със съвършено неограничени от чужда политическа власт свободни додържавни траки. Свободна Тракия е онази реална закономерност в историята на древните общества, която позволява историята на траките да се разглежда като древна история, формационно типологично с историята на Елада, Рим или Вавилон. В основата на тази еднотипност стои свободният общинник и гражданин – определящата фигура в рамките на древната робовладелска формация.

Коментар