ACTA PLAGIATICA I

Някога преди десетилетия, един велик български хуманист и възрожденец скрил от чуждите посланици и дипломати у нас, че е бил бит. Още повече, гордо заявил, че у нас такива работи не стават. Дали е бил прав? Защото не много по-късно насилието се свърза с дейността на Стамболов, а и самият той, и Стамболийски, и много други станаха жертви на недопустимо за авторитета на България насилие.

Днес, почти век след времето на Стамболов, отново си задавам въпроса за извънпрофесионалните и в случая за извъннаучните начини за ре­шаване на научно-образователни проблеми или далеч по-незначителни де­ла. В България, на която обръщат внимание за високата престъпност, за плагиатството, свързано с компютърни програми и продукти, кражбата на идеи се счита за нещо нормално дори от министрите на образованието и науката. И това не е български феномен. Но в България става практика. В която и да е друга страна поне за външен вид, някоя и друга незначителна фигура ще подаде оставка или някой дребен мошеник ще бъде осъден. В България става точно обратното – заплашват се с уволнение или се увол­няват (освобождават) тези, които са показали крадеца. При това методите за отстраняване често са или извънредно брутални и внезапни, или целена­сочено обмислени, дългосрочни и винаги аргументирани с това, че сме бедна и малка страна, за да се занимаваме с много науки, че пак сме в криза и т. н. Подобен тип „разчистване на сметките“ е възможен само затова, защо­то неговите извършители се чувстват ненаказуеми – над Закона, над Ко­декса на труда, над обществото.

Модерният мотив в наши дни е: „Има съд и тия работи трябва да се докажат в съда“. Все едно че няма Министерство, свързано с науката и образованието. Все едно, че то няма никакви задължения дори за да осигурява условия за качествен образователен процес и спазване на Закона за висшето образование и Закона за авторското право. Все едно, че няма по­нятие справедливост и държава България. А уволнените интелектуалци най-често нямат достатъчно средства, за да си осигурят разноските за съдебно дело, и това се знае добре от ликвидаторите на научната критика и на научната истина; при това сигналите до Министерството попадат първо в ръцете на „верните хора“ на ликвидаторите. Следва разработка на сигна­лизиращия – обявяват го за луд, с мании за преследване, с мании за вели­чие и т. н. След това – отговор на Министерството, в който случайно липс­ват писма приложения – например до Академичен съвет, който трябва да реши проблема. Следва отговор до Министерството, който не се показва на нароченият за уволнение, а ако е настоятелен, го допускат да погледне на място отговора от научното звено или университет. Без право на копие на документ! Научното звено или университет обаче е отговорило не чрез своя Академичен съвет, а чрез своите Ректор и Декан на съответен факул­тет. Иначе казано, Академичният съвет е игнориран, а университета… – дори Софийският първоакредитационен мераклия се управлява еднолично от своя Ректор в „епохата на автономия и демокрация“ – чисто лаладжийство, и на законово, и на научно-образователно ниво.

Целта на подобна система в България от десетилетия е една единствена – прикриване на плагиатите на държавно и университетско равнище. Подобна система е възможно само там, където отсъства култура. А в Бъл­гария не се четат дори представяни за защита дисертации, само се пита чий човек е дисертантът. И всички „културни представители“ цитират не научни трудове или идеи, а „големи хора“, „ценни професори“ или „големи лъвове“! Така се създава един „културен елит“ на нацията, който е обеди­нен от гилдийни интереси, независимо от партийните си пристрастия. Тези хора се защитават един друг при всяка промяна на управление или при всяко сътресение – с цената на всичко. И най-често тази цена е „главата“ на научния им опонент – „Защото нали разбирате, няма как!“.

Но какво могат да крият от широкото обществено мнение ликвидаторите на новото в България? Само едно – собственото си невежество и арогантност. Примери?

Да започнем с историята на Древния Изток:

През далечната 1981 г. авторът на тези редове започна работа върху дисертация, свързана с проблематиката на Древния Изток и Източното Средиземноморие. Тема, която изисква огромни капиталовложения пора­ди отсъствието на специализирана литература в нашите библиотеки. И ко­гато резултатите от научното изследване бяха налице, изведнъж се появи­ха „фундаментални“ съчинения на български автори, които „репродуцираха основните му идеи и при това със скандални грешки, които не биха допуснали и ученици от седми клас! Но какво означава седмокласното ни­во за кандидата за първи по акредитация Софийски университет „Св. Кли­мент Охридски?“ Ето и някои факти – или „Случаят Саргон I“.

И на учениците от седми клас е ясно, защото така пише в учебника им, и при това пише правилно, че Саргон I е акадски цар. Това обаче е неясно на заслужилите български историци и професори Д. Попов и Г. Бакалов, които чисто и просто го обявяват не за акадски, а за вавилонски цар, като подменят и историческата епоха, и етноса, и времето с около четиристотин години. Че това са поредица от грешки, е повече от ясно. Но откъде идват те? Аз пиша в дисертацията си: „В Месопотамия обожествяването на владетелите станало възможно едва в рамките на възникналата деспотична държава след Саргон I“.[1]

При Д. Попов този текст придобива следния вид: „Обожествяването се наблюдава пряко едва при първите владетели на Вавилон в рамките на възникналата деспотична държава при Саргон I“.[2] Г. Бакалов запазва същия стил: „Пряко обожествяване се наблюдава едва при първите владете­ли на Вавилон в рамките на Саргоновата деспотична държава“[3], като ци­тира Д. Попов в по-общ текст. По същия начин е постъпил и Д. Попов, който цитира И. М. Дьяконов, но самият Дьяконов не пише на цитираните страници нищо за Вавилон и Саргон I, а и не би могъл да пише. При полз­ването на дословния текст на дисертанта двамата автори от Историческия факултет на Софийския университет са объркали Месопотамия с Вавилон и последния с Вавилонско царство. Интересно е, че тези твърде груби греш­ки не са отчетени и от високо титулуваните рецензенти от Софийския уни­верситет, нито от колегите историци на двамата автори, тъй като се появя­ват и в препечатки на изданията, и при развитие на темата за Древния Изток в ерудирания кръг на тракологията и византологията в самия цен­тър на София.

А Вавилонското царство, както знаят и учениците от седми и дори пети клас, не e създадено от Саргон. При това то не е било през годините 2316-2261, както пишат Попов и Бакалов, защото е съществувал Акад, чийто владетел е Саргон. Става дума и за друг народ, за друга историческа епоха, за други събития. А създател на Вавилонското или Старовавилонското цар­ство е Сумуабум, който създава държавата през 1894 г. пр. н. е.

Но да продължим с темата за обожествяването, която е гвоздеят на проучванията в СУ „Климент Охридски“. В дисертацията си пиша: „… царете на Ур при трета династия осъществявали най-класическата форма на власт на източните деспоти. Тяхната власт била абсолютна и неограниче­на. Те олицетворявали върховното единство на страната и това намерило идеологическа обосновка в обожествяването на царя (71:259). Бел Енлил бил обявен за върховен бог. Създадена била теорията за „царствеността“ (nam lugal) като съществуваща вечна субстанция, създадена при сътворя­ването на света. Като божествена била обявена не само царската власт, но и самите царе (71:259).[4]

Димитър Попов пише: „Обожествяването се засвидетелства пряко при господството на царете от третата династия на Ур. Те осъществяват „най-класическата форма на власт“, характерна за източните монарси. Тя е не само върховна и неограничена, тъй като олицетворява върховното един­ство на страната, но намира и идеологическо основание в божествена същ­ност на притежателите си“.[5] Тук Дьяконов не е цитиран, аз също. В Мо­нографията[6] на Д. Попов е отпаднал поставеният в кавички израз „най-класическата форма на власт“ – този израз отсъства и в цитираните от Неделчев тези на И. М. Дьяконов и следователно е на автора на дис. труд. Г. Бакалов, който пише, че цитира монографията на Д, Попов, и не посочва статията „Проучвания…“ има следния текст: „Обожествяването се засвидетелства едва от господството на трета династия от Ур. Царете от тази династия осъществявали най-класическата форма на власт, характерна за източните монарси. Тя е не само абсолютна и неограничена, тъй като олицетворява върховното единство на страната, но намира и идеологичес­ко основание в божествената същност на притежателите си“.[7] Всъщност Бакалов не е използвал и съответната работа на Дьяконов, а конкретно при този пасаж и не споменава за приносите на Д. Попов, както прави друг път.

Но да видим как си представя този въпрос Дьяконов: – „Однако божественные почести оказывались в Двуречье не всем царям, так как не бьли связаны с царским саном”.[8] Цитиращите „професори“ очевидно не са виждали най-популярния текст, свързан с историята на Древния Изток. И затова тържеството от открития път на развитие на царската институция в Древния Изток е толкова парадно като очевиден ритуал на преписване: „Този е пътят, по който върховният бог Бен-Енлил (И за Бакалов Бел също ще остане Бен! – б. м. Н. Н.) се превръща в бог цар, а и самата царска институция се обожествява“ – пише Д. Попов. Бакалов продължава: „Този е пътят, по който върховният бог Бен-Енлил се превръща в „бог-цар”, как­то и самата царска институция става предмет на обожествяване”.[9] Ако познаваха Дьяконов, вероятно двамата автори щяха да поспорят и за това да­ли царски сан не може да се преведе като царска институция.

А идеята за появата на най-класическата форма на източна деспотия в резултат от подчиняването на обществото – от плантационното стопанс­тво до храмовите служители, колкото и несмело да е формулирана в Дисертацията, принадлежи на Н. Неделчев, и съвсем не е нов принос на бъл­гарската тракология или византология в Общата древна история. Цитира­ните идеи за обожествяването на месопотамските владетели са част от на­учно изследване, което търси и обяснение за това, защо не всички месопотамски владетели се обожествяват. Жалко е, че авторите на „Залмоксис“ и „Византия“ са избрали пътя не към науката, а към Бен-Елил и тракологичната мания за царете богове, които дори съществували като субстанция вечно.

Безпомощността на двамата автори е пълна: те не разбират матери­ала, който преписват. На една и съща страница и Д. Попов, и Г. Бакалов не могат да се ориентират кога всъщност започва обожествяването или „прякото обожествяване“. Д. Попов пише на страница 19 от „Залмоксис: „Обо­жествяването се наблюдава пряко едва при първите владетели на Вавилон в рамките на възникналата деспотична държава при Саргон… Обожествя­ването се засвидетелства пряко при господството на владетелите на трета­та династия на Ур. Те създават и осъществяват учението за единната вечна и божествена „царственост“. Г. Бакалов на 244 страница от „Византия“ пише: „Прякото обожествяване са наблюдава едва при първите владетели на Вавилон в рамките на Саргоновата деспотична държава… Обожествя­ване се засвидетелства едва от господството на трета династия на Ур.“ На двете страници, докато говорят за Вавилонското царство и за Вавилон, и двамата автори споменават, че става дума и за акадски владетели, тъкмо през този период, или че Нарамсин се обявил за бог на Акад. Епохите на Акад, Трета династия от Ур или „Царството на Шумер и Акад“, на Вави­лон са напълно непознати или взаимозаменими при представителите на университет с амбиции за първоакредатационно средище. Поразява и безкритичността на цели факултети с история, културология, философия и дори древни литератури; тук или не се познава елементарно толкова цене­ния в целия свят Древен Изток, или публично се погазват авторски интере­си под покровителството на университета. Та нали основните идеи на авто­рите – дисертанти и докторанти – влизат в научен обмен и са широко поз­нати като приноси в науката. В конкретния случай основният извод на Д. Попов и Г. Бакалов: „Неограниченото деспотично господство, пълната за­висимост на всички социални слоеве от владетеля, устойчивата за опреде­лени периоди политическа ситуация – всичко това засилва вярата в божествения произход на царската власт, в самото обожествяване на носителите й…“,[10] макар и от 1987 г., се основава на написаното през 1985 г.; „Истори­ческите корени на властта на царя бог в Древния свят са били:

Доминиращ държавен сектор в икономиката на страната.

Устойчива политическа ситуация.

Продължителна традиция на обожествяване на владетелите.

От тези три условия зависи дали в едно общество ще бъде обожествена самата царска институция, или само владетелите…“.[11]

Всъщност подобна практика на използване на чужд интелектуален труд едва ли би била възможна, ако не среща масова подкрепа. Иначе ми е трудно да се съглася, че е възможно да не се забелязват дори незамаскирани кражби. Моят Автореферат на дисертация за присъждане на научна сте­пен „Кандидат на историческите науки“ (С., 1985 г.) има 22 страници, като от тях са изписани 1-21. Д. Попов обаче, следван от Бакалов, от ерудирани­те и мастити светила на СУ, не се смущава да цитира същия този Авторе­ферат със страници 87-90.[12] Нима в СУ не знаят какво е Автореферат? При това тъкмо този е подарен лично от автора тъкмо на рецензентите на статията, в която се цитират новите приноси на тракологията за Древния Изток. Нямат ли и поглед върху науката въобще?

Примерите за неподготвеност на научния ни потенциал са очебийни и това обяснява особено ревностното усърдие, с което се унищожи подгот­вен научен потенциал от специалисти по история и култура на Древния Изток.

Но да погледнем как стои въпросът с приноса на българската тракология и в египтологията:

Н. Неделчев в дисертацията си е допуснал грешка, като е подменил дума в цитирано заглавие на Н. М. Постовская, пропуснал е скобите на подзаглавието и е дал две съкращения на имената й, тъй като в конкретната статия авторката се е подписала като Н. Постовская, но в други е посо­чила двете си съкратени имена. И тези статии са цитирани в дисертацията. Д. Попов, без да цитира друга статия на известната съветска египтоложка, изписва двете съкращения на името й, очевидно воден от желанието да демонстрира пълнотата на специфичния академизъм в Софийския универ­ситет.

Става дума за следното заглавие:

„Н. Постовская, Начальная стадия развития государственного аппарата в Древнем Египте (По данным источников, современных архаическому периоду)“. ВДИ, 1947, № 1.

Н. Неделчев в дис. труд, вероятно поради своя и на машинописеца грешки, цитира заглавието така:

„Н. М. Постовская, Начальная стадия развитие государственного строя в Древнем Египте по данным источников современных архаическому периоду“. ВДИ, 1947, № 1, 242-243″, бел. 237а от Дис.

Д. Попов цитира съветската авторка така:

„Постовская Н. М. Начальная стадия развития государственного строя в Древнем Египте по данным источников, современных архаическому периоду. – ВДИ, 1947, № 1, 242-243″.[13]

Н. Неделчев пише вместо фараона Семерхет Сомерхет, Д. Попов -също…

Н. Неделчев в дис. труд, като анализира изследванията на Х. Франкфорт, М. Коростовцев, И.М. Дьяконов и др., достига до следния извод на с. 81-82 от дис. труд.

„Борбата на Саргон I, на Римуш и Манищусу с настроеното против въвеждането на новия тип държавност и власт месопотамско общество и главно почти пълното унищожение на шумерската аристокрация в резултат от „умиротворението“, осъществено от Римуш, създала предпоставки за създаване на института на божествения цар. Жречеството и „номарсите“ енси били превърнати в царски чиновници. Политическата власт на акадските царе била неограничена. Размерите на акадското царство пре­възхождали държавата на фараоните от периода на Старото Царство (71:236). Били създадени най-благоприятни социални и политически усло­вия за максимално обществено признание на властта на владетелите“.

Д. Попов и в „Проучвания“, и в „Залмоксис“, след прочутото изрече­ние за обожествяването и Саргон I от Вавилон, продължава: „Добри предпоставки за създаването на божествената институция се откриват най-вече в почти пълното унищожение на предходната шумерска аристокрация. Се­га именно държавната власт на акадските владетели е неограничена и ако трябва да се търсят сравнения, то размерите на страната превъзхождат държавата на фараоните от времето на старото царство“.[14]

Г. Бакалов във „Византия“, с. 244, отчита приносите на българския траколог в изясняването на важни въпроси на египтологията (с. 243); колко му е в СУ да отчетеш подобни приноси!, и ги включва в „изследването си“:

„Предпоставки за създаването на божествена царска институция могат да се намерят в почти пълното унищожаване на предходната шумерска аристокрация. Именно държавната власт на акадските владетели става неограничена и ако трябва да се търсят сравнения…“.[15]

Трябва да се търсят сравнения, колеги. Нека да видим какво пише цитираният от Д. Попов за тези проблеми И. М. Дьяконов:

„Действительно, царство его было по тем временам огромно, провосходя по размерам даже державу фараонов Древнего Царства Египет. Своему наследнику…“[16] И нито дума за предпоставки, за унищожаване на предходната шумерска аристокрация и т. н. Дьяконов „унищожава“ тази аристокрация на друга страница на великолепната си и непозната в СУ книга!

Не само трябва да се правят опити за сравнения, тъй като сравнително-историческият метод е задължителен дори и за културологично-цивилизационната Ви мода, но трябва да се направят и изводи. И сред тях пове­лително изпъква въпросът: толерира и укрива ли Софийският университет „Св. Климент Охридски“ плагиати, крадци и разрушители на нашите на­ука и образование. И не на последно място стои въпросът: знания с какво ниво и чистоплътност се преподават на нашите студенти, а и се преподнасят на българската общественост като национални наши приноси дори в световни науки като египтологията, асириологията и др.

И ако решите да направите изводи, моля да имате предвид, че за „случаят Саргон“ са уведомени и сегашното Лаловско ръководство на СУ, и министрите И. Димитров, и В. Методиев, и в. „Дневен труд“, и телевизионните „звезди“ Гарелов – Ахчиева. Но всички „онемяха“ и съдействаха за ликвидирането на подготвени специалисти, които са в състояние да се ори­ентират и сред единодушното и многопартийно братство на плагиатския свят около Историческия факултет на СУ. Замислете се, колеги, „ако трябва да се правят сравнения“, а и ако не трябва, тъй като вече сме правова дър­жава, а и президентът на Република България е юрист.


[1] Неделчо Петров Неделчев, Дисертация. Проблеми на културните връзки и взаимоотношения в Източното Средиземноморие през II хил. пр. н. е. (Проблеми на социалната и на културната история), С., 1985.

[2] Д. Попов, Залмоксис. Религия и общество на траките, С., 19^, с. 19.

[3] Г. Бакалов, Византия. Културно-политически очерци, Без дата, с. 244.

[4] Н. Неделчев, цит. съч., с. 82-83.

[5] Д. Попов, Проучвания върху тракийската религия IV. Царят и царската власт, в Годишник на СУ „Климент Охридски“, Исторически факултет, т. 78, С., 1987, с. 41.

[6] Д. Попов, Залмоксис, с. 19.

[7] Г. Бакалов, цит. съч.

[8] Дьяконов И. М., Общественьш и государственньтй строй древнего Двуречья. Шумер, М., 1959, с. 259, бел. 37.

[9] Д. Попов, Проучвания, с. 42.

[10] Д. Попов, цит. съч.

[11] Н. Неделчев, Автореферат на дис., С., 1985, с. 13-14.

[12] Д. Попов, цит. съч., с. 44, бел. 34.

[13] Пак там, с. 39, бел. 13, Срн. Н. Неделчев. Дисертация.

[14] Вж Д. Попов, Залмоксис…, с. 19, Срв. „Проучвания“, с. 41.

[15] Г. Бакалов, цит. съч., с. 244. Г. Бакалов и Ректорът на СУ отговарят на И. Димитров вместо препоръката на министъра АС на СУ да се занимае с този случай. И Й. Димитров вероятно се е съгласил с отговора. Още повече, че компетентния византолог на СУ авторитетно отговаря, че прегледал огромната папка с документи, която е представил Н. Неделчев, ръководител на „частично ликвидирания“ Център за древни езици и култура в СУ, но никъде не открил следи от плагиатство, освен дребни неточности. А в случая със Саргон просто бил подведен от друг автор. А. Н. Неделчев бил с мании за величие и при това бил и разсърден, защото за него нямало място в Софийския университет. Тъкмо с този отговор на „заместниците“ на АС на СУ ми беше „позволено“ да се запозная на място в стая № 3 на МОНТ. После загуби дар слово и министър В. Методиев.

[16] И. М. Дьяконов, цит. съч., с. 236.

One Response to “ACTA PLAGIATICA I”

  1. Иван Рударски Says:

    Колега Неделчев,
    Мойте съчувствия с късна дата. Гарван гарвану око не вади! Така е и във Вашия случай – виновен сте Вие, защото сте добросъвестен изследвач, а паразитите корифеи историци са прави, тъй като е добре известно явлението „научна мафия“. Ако започна да ви разказвам това, което зная – един варел мастило няма да стигне да опиша абсурдите на днешната наука. Не се отчайвайте, а работете и това е спасението един ден да остане следа след Вас!

Коментар