Неделчев, Н. Д. Попов. Тракийските царе. Поведение и превъплъщение.

Авторът представя поредната си монография, в която си е поставил за цел да изследва „творческото начало…истинната същностна характеристика на царете на траките” ( с. 8), като очевидно поддържа позициите си на привърженик на „царската актантност в историята”.[1] Това е разновидност в названието на теорията за раннокласовите общества, защитавана от Ал. Фол и Б. Богданов, която приписва само на царете заслугите за развитието на обществата в древността, като отново изключва всяка представа за свободни хора в некласическите цивилизации извън Елада и Рим. Тази раннокласова разновидност разделя историческата наука у нас след 1944 г. на позитивистка, т.е. буржоазно-описателна, представена от Хр. Данов, и съвременния методологичен подход в историята, представен от Ал. Фол[2]. Метод, който цитираният автор на модерната наука в България определя като раннокласова теория или „марксистки структурен анализ“ и с помощта на който, въпреки огромното количество преки свидетелства на антични автори и съвременни критики, открива само несвободни селяни и свободни царе.[3] „Основен носител на смисъл в „историята” са разказите за царете, защото само царете могат да бъдат актанти и субекти на историческото ставане”.[4] Метод, който не може да не бъде оспорен поради своята идеологизация[5]!

Вероятно българският читател в началото на ХХІ в. не може да си представи яростната идеологическа борба от времето на „идеологическата диверсия” – това бе официална държавна политика. За да се противопоставят на нахлуващите от „Запад” идеи за правата на човека, за свободния човек, и на собствените си граждани, които искаха лични права, историците от социалистическите страни получават указания в Москва през май 1965 г.[6], да не пишат и говорят повече за свободни хора, включително и свободни общинници. В защитата на предложеното от Ленин разбиране за държавата се обсъжда Марксовото понятие „азиатски начин на производство”, отношението му към теорията за обществено-икономическите формации. Резултатите от съвещанието са, че може да има строй, в който липсва частна собственост върху средствата за производство и експлоататор е държавата, тъй като няма частни собственици-експлоататори.[7] Механизмът за разправа с борците за индивидуални човешки права, вместо за колективни, е създаден. Приложението му обаче се оказва грандиозна задача, тъй като 60-те години на ХХ в. са време на мощно антиколониално движение. В борбата за световна социалистическа система бе необходимо да се овладее световното революционно движение, като се изключи социалистическия му, народен характер, и бъде заменен с ръководство на идеолози. И за да не си помисли читателят, че това са лоши шеги от дистанцията на времето, му представям основната идеологическа задача, която е формулирана през 60-70-те години на ХХ в. и е основата на т.нар. „Тракийски орфизъм”. Формулирана е от Ал. Фол: „Към 1961-1962 г. сред историците марксисти се поде дискусията за тъй наречения „азиатски начин на производство”, която продължава и до днес; в нея постепенно се включиха философи, икономисти, етнолози, археолози и филолози. Политически актуална на фона на бурно развиващите се национално-освободителни движения в Азия, Африка и Латинска Америка, научно оправдана от огромния изследователски материал, натрупан през последните десетилетия от изтоковедите и африканистите, … обещава да донесе теоретични резултати от най-висока класа”[8]. Идеологическата цел на този „проект” бе да насочи общественото развитие дори и на народите, които са определяни не като класови, а като родово-племенни, към борба за социализъм. Поради това класовите противоречия се откриваха не в знаменитото Лениново изречение за частната собственост и експлоатацията, а в класови противоречия в общината, където няма класи.[9] Доразвитието на класовата теория превърна в опоненти народ и управляващи. В борбата за идеологически предимства се включи огромен кръг от учени, които трябваше да доказват новата теория издигната в ранг на национална и международна политика, свързана с правото на глас от революционните движения в колониалния свят до социалистическите общества, които се бореха за „социализъм с човешко лице” през 50-60-те години на ХХ в. Естествено е, че подобна теория, която се опира на тесен кръг ръководители ще доведе до катастрофа, и че огромните разходи за развитие на неразвити общества до класово противопоставяне на държавата са непроизводителни и катастрофални. Привържениците на „ръководния, организаторски и идеологически” Тракийски орфизъм у нас обаче продължават да следват позицията си и не допускат до нея никого.

Поради този специфичен подход и Д. Попов не е забелязал съществуването на български автори, писали за тракийски царе студии и монографични трудове, и не само изследването на Я. Тодоров[10], но и излязлата година преди тази на Д. Попов, монография на М. Тачева[11]. Отсъствието на анализ и натрапваните идеологеми на тоталитарното ръководство и идеология на социалистическите страни, позволяват на Д. Попов да си измисля проблеми и да обезценява труда на всеки, който пише по кръга от въпроси, избран от него – например: Д. Гергова[12] не надхвърляла постигнатото по темата за обезсмъртяването и „не посочва откъде заимства заключенията си” (с. 227). Не е споменат и авторът на изследване за неизвестните тракийски царе Ив. Тодоров, отсъстват наблюденията за държавата и тракийските царе на Хр. Данов, на Г. Михайлов – монографията му за траките, отсъстват мои изследвания и др. Отсъстват и изследвания и критични спрямо идеите на Д. Попов материали на други автори на дискусионни въпроси свързани с тезите на автора на „Тракийските царе”. Д. Попов е единствения досега пишещ български автор, който не отговаря на никаква критика в течение на десетилетия, не забелязва и не може да оцени научните проблеми и се движи само в недосегаемия свят на преразказване на идеите на Ал. Фол[13], за съжаление и като ги обявява за свои предположения. Раннокласовото тракийско общество според Ал. Фол е двусъставно: „В двусъставната социално-класова структура на тракийското общество би било логично да се предположат поне два типа мистериално организирани колективи. Единият е безусловно доктринално-религиозният, т.е. аристократическият”…другият тип мистериален (селски, общинен) колектив, който също е засвидетелствуван в изворите за древна Тракия. Този обредно-религиозен колектив също изповядва учението – в противен случай не би имало раннокласово общество”.[14] Ал. Фол предполага, но и Д. Попов много след него „предполага” … пак същото: „в двусъставната структура на тракийското общество е уместно да се предположат поне два типа реализация на учението за безсмъртието и по-точно доктринално-религиозния – аристократичния, на посветените в него, и общинния, народностния…” (с. 23). Тук авторът даже е добавил бележка: „По всички повдигнати проблеми Попов Д. Залмоксис. Религия и общество на траките. София, 1989” (с. 23, бел. 38). Жалко е! Но е българска действителност и през ХХІ век, векът на влизането ни в Европейския съюз! А толкова много мразеният от „априлското поколение” „остарял марксист” Ф. Енгелс беше писал още в ХІХ в., че в Германия плагиатството е невъзможно.

И тъй като всичко написано от Д. Попов по чужди текстове се приема за вярно и за последна дума на истината от научните колегиуми, съвети, комисии при ВАК и в единодушната общност на тракологията, той с поощрявана от българската научна система увереност заблуждава не само тях, но и читателите, студентите и колегите си, като пише с патос и за тракийските царе: „В този смисъл изглежда излишно да напомням още веднъж идентичните положения с Марон, Орфей, Залмоксис и Котис І” (с. 32). Нищо, че няма нито едно сведение, в което Марон да е определян като династ, а не както Омир го споменава „жрец”. Нищо, че авторът на теорията за „Микенска Тракия” от 70-80-те години на ХХ в. Ал. Фол не винаги определя Орфей за династ или цар, но и за поет или прорицател, като непрекъснато се обърква.[15] Нищо, че Салмоксис[16] е определян от античните автори като антроподемон и теос-херой и само тракийски лекар го нарича „базилевс” на съсловието си, тъй като не определя племе или държава, а медицинската среда и лекари на траките. Естествено е, че няма и нито едно сведение на античен автор, който да твърди, че тракийските царе от архаичния, класическия, македонския и римския период в историята на Тракия са богове, включително и за Котис І., който е представен от гръцките автори като пияница и богохулник, посягащ на честта на целомъдрената гордост на Елада, богинята Атина . Тук е естествено търсенето на идеологическо оправдание от атиняните и други елини, тъй като тракийският цар е бил техен враг, а и за това е убит от атински „пратеници”. Тази идеологизирана версия на гърците траколозите обявяват за неразбиране на сложността на тракийския свят от гръцките автори, и сериозно представят цар Котис І в сакрален брак с все още девствената Атина. Несъществуващите сведения за царе-богове в Тракия принуждават Д. Попов да проблематизира несъществуващото: ”Въпросът е дали и самите траки, т.е. народът знаят, че техните царе имат високо, божествено начало? Изглежда отговорът е положителен” ( с. 22). Тъй като не може да приведе доказателства, Д. Попов посочва, че за Ал. Фол социалната практика на доктриналните царе „задължително има своето обществено-политическо равнище редом с доктриналното – своята езотерична и екзотерична среда” ( с. 23). Д. Попов не прави разлика и между божествен произход и божествен статут или сан на владетеля. Очевидно е обаче, че недопусканите до идеологията на орфизма траки, според Д. Попов, се справят с понятията езотерично и екзотерично, но самият той не, тъй като в концепцията на Ал. Фол, на която се позовава, само аристократите са посветени, а простосмъртните траки не! Как при това положение траките разбират идеологическото ниво, въпреки че за Ал. Фол са на хипостазно, политеистично, не на доктринално ниво[17], а и не се допускат там, очевидно е трудно разбираемо за автора на „Тракийските царе” и през 2007 г. За разлика от селяните, според Ал. Фол: ”Тракийската аристокрация не може да си позволи никаква идеологическа концесия и тя ще има един бог, своя хероизиран цар”[18]. За да не допусне объркване в материята, която не познава и не може да разбере, Д. Попов се застрахова, като пише за траките като народ в който са „онези, които знаят за учението, но остават сравнително непосветени в него и в най-добрия случай са негови адепти.” (с. 23). Очевидно незнанието на чуждите думи, които твърде щедро се използват без необходимост от доказателства и напомняния продължава – лат. „адептус” и в значението му на говоримия днес български език означава: „спечелен”, „лице, което е било посветено в тайни…убеден последовател…”[19]. Очевидно е, че авторът на „тракийските царе” не разбира значението на езотеричен като таен, скрит, предназначен за посветени, щом добавя и степен „адепти”.

Недостъпна за логика е и доказателствената система по която Д. Попов доказва жреческия статут на царете- „легендарни суверени” като Орфей: Според Страбон „киконът Орфей, човек магьосник, който бил се занимавал с музика и пророкуване и извършвал оргиастични церемонии при освещаванията” постепенно успява да „спечели много привърженици и сила”, т.е. да добие властта. В този смисъл текстът убедително го представя като цар жрец” (с. 27). Кое е убедителното на подобно представяне се вижда от продължението на текста на Страбон и на прекъснатото изречение: „…церемонии при освещавания и по този начин събирал дарове….После добил по-високо мнение за себе си и спечелил много привърженици и сила. И така доброволно му се покорявали, но някои го заподозрели в заговор и насилие, вдигнали се против него и го убили… ”.[20] Ако Д. Попов не бе видял убедителното представяне на „царя Орфей”, от текста, вероятно можеше да го представи поне за претендент за власт или за посегател върху народния суверенитет или за помощник на върховен вожд или базилевс, подобно на Залмоксис или Дикеней. Подобен тип манипулации на читателя, в които самия текст демонстрирал идеята на привеждащия го автор са типични при отсъствие на анализ и логика.

Правените аналогии с царуващия Тамирис, който се занимавал със същите работи като Орфей (с. 28) на тесния западен бряг в подножието на планината Атон, по сведения на Страбон, не са убедителни свидетелства за съществуването на държава. Още повече, че работите на Орфей са музика и оргиастичност и припечелвани за това дарове. Точно в тези текстове Орфей и Тамирис са представени като измамници и разбойници.

Наложената в българската тракология представа, че сведенията за древни и легендарни владетели са достоверни, а по-късните гръцки и латински автори били недостоверни, защото не разбирали тракийската действителност, е определено противоречива. При това обикновено едни и същи автори пишат и за легендарните времена и за историческата действителност на собственото си време. Обичайна практика в митологизирания материал е представянето на древните персонажи като царе. Характерен пример за това е митологията на германските народи, в която Один е такъв древен цар, подобен на Орфей. Один в немската митология също като описвания Орфей е буйстващ, предсказател и поет, аристократичен вожд, а според Саксон Граматик и древен цар.

В случая проблемът е за това, как античните автори са си променили мнението за траките от епохата на писаната история, а са запазили автентичните си наблюдения за по-ранните траки „легендарни суверени”. При това тъкмо гърците, които се стремят да покажат първенството си по древност в областите които колонизират спрямо останалите „варвари”. Като приписва на всички сведения за траки монархически смисъл, и като вижда навсякъде царски дворци, Д. Попов продължава убедения си ход през извори и проблеми, като променя сведенията на антични и съвременни автори с вдъхновение: „В предадената от древния автор история е важна съградената от Залмоксис зала, достъпна само за мъже – андреон, където той приема аристократичния елит на обществото…” (с. 30). Навикът на автора да заблуждава читателите намира следващата си изява в замяна на описвани явления и участници тъй като Херодот пише друго: „ton aston tous protous” – „първите на града” или „първите граждани” по превода на Г. Кацаров и Б. Геров.[21] Всъщност този подход е въведен от Ал. Фол: „Най-лошото в сведението на Херодот…е, че той нарича траките граждани. Това е негова съдбоносна и фатална грешка. Траките не са граждани, те са просто поданици”.[22] С античните автори не се спори, спори се със съвременни автори. А защо поданиците да не бъдат граждани авторът не коментира, въпреки че в световната история примерите са достатъчно нагледни и убедителни. Поданиците на английската кралица или на иранския монарх от ХХ в. са също и граждани! Очевидно е логическото противоречие.

Проследявайки логиката на своята представа Д. Попов представя процес на усъвършенстване на траките в глава „Степени на усъвършенстване”. Материалът е представен без логична постройка и авторът не може да се ориентира в него. Поради това и не става ясно дали тези усъвършенствания се извършват по време на живия владетел, дали в отвъдния свят? Авторът се спира на следсмъртните състояния на Резос за да покаже пътя към степен от обожествяването – антроподемонната (с 56), но в примера с Залмоксис, след ценностно изпитание героят на Херодот вече е представен като бог, и то жив, пред съгражданите си (с. 63). Пропуснато е обаче обстоятелството, че продължителния престой в подземен дом е символ на смърт. Заключенията от анализите на автора очевидно насочват към обожествяване след смъртта и приживе на тракийските царе (с. 70). Авторът обаче се доверява дори на съмнителните за самия Херодот елементи от разказа за Залмоксис и продължава да убеждава читателя, че за „бащата на историята” Салмоксис е цар! За да подсили теорията си за самообожествяване Д. Попов приписва подобно наблюдение и на Г. Кацаров, още през далечната 1913 г. (с. 102), но очевидно се е заблудил, тъй като цитираният автор пише за съвсем други неща на посочените страници.

В следващата глава „Обожествяване и инвеститура” авторът продължава да е напълно неориентиран. Вместо да потърси възможности за анализи на текст, той привежда нумизматичен материал, като доказателствата му са безсмислени – ето пример за това: „Типичен пример е случаят със Севт ІІІ. И докато лицето на монетите представя собствения му лик, конникът се прехвърля на опакото, за да наблегне допълнително върху божествената природа на повелителя” (с. 77). Какво е това наблягане от опакото, очевидно знае само авторът. Монетния материал Д. Попов подкрепя с наблюдения от тракийски гробници – например „въвеждане в инвеститура” от люнета на фреската от гробницата при с. Свещари. И отново не става ясно, дали става дума за действие в отвъдното, където се обожествява владетелят или е илюстрирана сцена от живота му (с. 81). Какво точно означава въвеждане в инвеститура Д. Попов не пояснява. За него и даването на царска власт и обожествяването са важни само, защото личността на тракийския владетел според него била сакрална. Объркването на Ал. Фол и на следващия го с преразказвани цитати Д. Попов е и проблем на логиката, но той се усилва от идеологическите внушения. Ал. Фол погрешно приписва на съветските микенолози и ориенталисти открития за микенско и източни общества без стоково-парични отношения, без свободни хора, и с царе деспоти[23]. Напразно преди време проф. Хр. Данов посочи, че властта на тракийските царе „едва ли е могла да бъде достатъчно ефективна в смисъл на едно централизирано държавно ръководство от типа на близкоизточните монархии в древността”[24]. Внимателно отбягвайки всички научни спорове, особено с най-авторитетния специалист по Стара история у нас, траколозите-микенолози пропагандират идеята за общества без свободни хора, с царе-монарси, като се позовават на примери от древноизточната история. Как при подобни изводи университетски преподаватели преподават например шумерските, старовавилонските, асирийските, хетските, древноиндийските и др. закони, в които се защитава тъкмо свободния човек, тук няма да питам. Това е „истината”, която се преподава в най-престижния български университет-Софийският. Интересно е обаче, защо толкова много завършили историци у нас приемат това като последна научна истина и не я оспорват. Очевидно някой е отклонявал вниманието им например от законите на старовавилонския цар Хамурапи по убедителен начин, като е показал, че и Хамурапи е „остарял марксист”, или, че е допуснал трагични грешки със законите си! Така или иначе, авторите занимаващи се с тракийска микенология и орфика от идеологически тип са попаднали в теоретично противоречие, от което трябва да излязат, тъй като съветски учени като Е. М. Штаерман например поставят под съмнение раннокласовата теория като степен към робовладелското общество. Следва оправдание, че вероятно авторът на българската раннокласова теория не е знаел как да се изрази, отбягване на писаното от съветската авторка[25] и бързо след това е намерен ключ към решаване на всички проблеми – идеологията се изравнява с културата и като поведение стига до превъплъщенията. Откриват се нивата, които не били известни на античните автори, за които знаели само император Юлиан Апостат, и съвременните траколози. В науката за древността идеите за азиатския начин на производство и азиатските общества управлявани от царе-деспоти и богове имат сериозни трудности, но не и в България. Тук обреда на коронацията се разглежда не само на политическо, а и на „религиозно-доктринално равнище” (с.81) и др. И за да не съществуват съмнения и сравнения, пред изучаването на историята и културата на Древния изток у нас се поставят спънки от всякакъв характер, пишат безцелни съчинения, в които се отстояват истини от времето на „идеологическата диверсия”. Очевидно у нас още не се разбира, че основното противоречие във всички исторически епохи, включително и в съвременната е между политическите системи от всякакъв политически модел и твореца на историята –свободния човек.

Хероизацията, обожествяването след смъртта, е характерно за вярванията на много народи. Хетските царе съобщават, че бащите им са преминали в отвъдното, като богове. Римски принцепси се подготвят за света на отвъдното с думите „май ще ставам бог”. Римските принцепси започват да се наричат богове и господари. Луций Домиций Аврелиан носи титлата dominus et deus natus[26]. Проблемът за обожествяването в античността не е толкова специфичен тракийски и насоката на изследване без привличане на писмен материал, без историко-сравнителни методи на анализ, показват безперспективност, застой в историческите изследвания, придружени с абсолютна убеденост, че всичко вече е доказано и само трябва да се изследва без съобразяване с критични мнения и изворов материал. Особено учудваща е убедеността при отсъствие на дискусионност, че древните автори не разбирали същността на тракийската религия, вероятно както и опонентите на модерните автори. Поради това, като заблуждава читатели и специалисти, и като не смее да потърси универсални представи, Д. Попов приписва на източно-римският император Юлиан Апостат орфицизиране, тъй като: „Изглежда той знае единствено практиката на посветените, защото е убеден, че гетите не умират, а само сменят местоживелището си” (с. 229). Изглежда обаче, Д. Попов не знае, че идеите за вечния живот на тялото или на тялото и душата не са само тракийски. Тук няма да коментирам спрямо кого ги е знаел само Юлиан Отстъпник. Очевидно авторът отново има проблеми с логичността на разказа, за да представи римския император като единствен знаещ истината, без сподвижници, без опоненти. Също като съвременен автор на орфическо съчинение, за когото историята е творческа изява на царя, не на народа.

В главата наречена „Ритуални обиколки” Д. Попов настоява, че тракийските царе са били върховни собственици и че тракийските градове са били царски. Подобни възгледи не се основават на доказателствен материал и показват пълно откъсване от дискусии извън страната и в нея[27]. Идеологическата основа обаче е запазена – теорията за общество, ръководено от царе-учители, ръководители на царска икономика, в която няма място за собственици, следователно и за свободни хора. Тази идеологическа основа изисква ликвидиране на всяка идея за демократичност, изборност и приемственост на идеите за свободни хора и демократични институции в древността, описвани от Л. Х. Морган, К. Маркс и Ф. Енгелс. На военно-демократичното общество е противопоставен раннокласовия период. И за да изглежда той недемократичен, най-ранните сведения за военно-племенни вождове на траките, съобщавани от Омир „хегемон”, „архон” и др. са свързани с проблема за „двувластието в отделните династически домове” към епохата на Троянската война и през Омирово време, включително до VІ в. пр. Хр. а и след това, особено по отношение на владетелите на Одриското царство” (с. 10). За автора на „Тракийските царе” очевидно е без значение, че цитираната от него Т. Д. Златковска настоява, че става дума за военно-демократични вождове, или това, че „как известно в послегомеровское время базилевс гомеровской эпохи (племенный вожд, главным образом военный предводитель племени) трансформировался в базилевса „гезиодовского”-представителя родовой аристократии…”[28]. Важното за Д. Попов е, че още един съветски автор бил мислил, че в далечната древност съществуват династии, а не военно-племенни вождове от епохата на военната демокрация, привърженик на която е Т. Д. Златковска. Очевидно е, че освен честност в научния апарат, е необходимо, както пише съветската авторка, да се знаят и общоизвестни неща, преди да се изказват мнения по толкова важен за теорията въпрос като генезиса на царската власт.

За да утвърди представите си за тракийските орфически царе, авторът хладнокръвно пише за „стабилната организация на долонките”, които били ръководени от базилевс цар, но по никакъв начин военен вожд със значение на базилевс от героичната епоха. Недостатъчните знания на автора по обща история не са му попречили обаче със същото хладнокръвие да пропусне и моя статия за иерархичния полис на долонките, и монография, в които се спирам на този проблем отново, при това в полемика с българските привърженици на Микенска Тракия.[29] Важното е, да не бъде позволено да се мисли за вождове, героични периоди, демократичност и др. за да се утвърди представата за вечните династии.

Естествено е, че темата за превъплъщенията на тракийските царе не би съществувала, ако се познаваха историческите извори. Последователната държавническа политика на велики владетели, които влияят на хода на световната история е представена като история на неуравновесени хора подобни на додържавни шамани, които са велики в пътя си към обожествяване и страдат от мания да са царе по наследство. По пътя към обезсмъртяване при тях, както и при автора на „Тракийските царе” действията от света на живите и отвъдното са объркани, размесени и изведени до степен на идеология! И това не би било така, ако авторът имаше собствена научна позиция. Онази, която Ал. Фол разглежда като идеология, равна на еднородна култура, равна на учение, равна на поведение, или „пайдея”[30], очевидно има нужда не само от импровизирани преразкази без научна стойност, каквато за съжаление е книгата на Д. Попов „Тракийските царе. Поведение и превъплъщение.” Авторът е останал на старото тоталитарно методологическо ниво за божествен произход на властта, който се търси още в най-ранните сведения за вярвания и има за цел да обори наивните демократи Л. Морган, К. Маркс и Ф. Енгелс, които мечтаят за свободни хора и демократични институции.[31] И затова религиозните сведения, с които траколозите предпочитат да работят, като избягват неразбираните от древните автори тракийски дела в исторически сведения, се определят като свидетелства за: „социално-класов характер на политико-религиозното противопоставяне и на ярката диференциация” (с. 21.)! Думата имат читателите и учените ни, а вероятно и Д. Попов, който продължава да се отклонява от всякаква критика или дискусионност, противно на всяка представа за изследовател и в България.

Бележки


[1] Богданов Б. Историкът и писателят Херодот. В: Херодот, История (Част първа), София, 1986, с. 7-25, с. 25.

[2] Богданов Б. Историкът и писателят Херодот. В: Херодот. с. 25.

[3] Фол Ал. Социална и демографска структура на древна Тракия. София, 1970, с 33 сл, с. 41, с. 180, с. 190, с. 195 и др.

[4] Богданов Б. Историкът и писателят Херодот, с. 7. 25. Доколко подобен извод за „царска актантност“ е правомерен, тъй като изследването на Херодот е посветено на великите дела на елините от времето на Персийско-гръцките войни, които имат полисен, републикански, а не царски конституционен ред, тук няма да коментирам.

[5] Неделчев Н. Христоматия по история на древния Изток. Древноизточни текстове. Шумен, 2006, с.28- 29. Тук всъщност продължава атаката срещу буржоазната историография, тъй като била малобройна и неметодологична – Фол Ал. Тракия и Балканите през елинистическата епоха. София, 1975, с. 5.

[6] Фол Ал. Социална и демографска структура на древна Тракия. с. 15.

[7] Пак там. с 15.

[8] Пак там. с. 13

[9] Срв. също Фол Ал. Политическа история на траките. София, 1979, с. 9.

[10] Тодоров Я. Тракийските царе. В: Годишник на софийския университет. ИФФ, 1932-1933, с. 1-80.

[11] Тачева М. Царете на древна Тракия. Книга първа. София, 2006.

[12] Срв. Гергова Д. Обредът на обезсмъртяване в древна Тракия. София, 1996.

[13] Неделчев Н. Военната демокрация и произходът на държавата.(свободният човек на границата на политическото общество). В: 80 години списание „военноисторически сборник”. Юбилейна научна конференция. 26 април, 2007, с. 88-101.

[14] Фол Ал. Тракийският орфизъм. София, 1985, с. 31

[15] Вж. Неделчев Н. Орфическата раннокласова интерпретация на историята в българското училище В: Сп. образование. 2007, с. 109, бел. 52;

[16] Така го нарича Херодот.

[17] Фол Ал. Вярата в безсмъртието. В: Фол Ал., Венедиков И., Маразов И., Попов Д. Тракийски легенди. София, 1981, с. 15-23, с. 23: „хероизираният цар, станал бог, трябва да изпълни главната си задача да уравновесява света. Затова той влиза в сношение с жена, но тази жена е божество само за себе си… ”.

[18] Пак там с. 23; Срв. Фол Ал. Тракийският орфизъм. София, 1985, с. 8, с. 34, с. 165 и др.

[19] Срв. Пернишка Е. Речник на чуждите думи в българския език. София, 2000, с. 32.

[20] Срв. превода на Г. Кацаров и Хр. Данов в „Извори за старата история и география на Тракия и Македония” София, 1949, с. 221, Фр. VІІ, 18

[21] Herodoti. Historiae. Oxonii, 1957, ІV, 95,3. Срв. превода на Г. Кацаров и Б. Геров В: Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 22: „Салмоксис…приемал на госте първите граждани”.

[22] Фол Ал. Самотният пешеходец. София, 2006, с. 183.

[23] Фол Ал. Социална и демографска структура на древна Тракия. с. 33 сл.

[24] Данов Хр. Траки. София, 1979, с. 109.

[25] Е. М. Щаерман не е посочвана като автор в тракологичните изследвания, и отсъства и от именните показалци- срв. Фол Ал. Социална и демографска структура; Пак той. Политическа история на траките и др.

[26] Срв. Неделчев Н. Създаването на светската царска институция в Древния преден изток през ІІІ-ІІ хил. пр. н. е.Шумен, 2004, с. 10-11 сл.

[27] Неделчев Н. Thracia Libera. Проблеми на историята на обществено-икономическите формации. В. Търново, 1996.

[28] Златковская Т. Д. Возникновение государства у фракийцев. Москва, 1971, с. 201

[29] Срв. Неделчев Н. Създаването на държавата на долонките. В: Исторически преглед, № 3- статията бе развита като глава от монографията: Неделчев Н. Tracia Libera. Проблеми на историята на обществено-икономическите формации по примера на едно конкретно общество с. 83-96.

[30] Фол Ал. Тракийският орфизъм. София, 1985, с. 34 и др.

[31] Вж. Морган Л. Х. Първобитното общество. С. 1946, с. 326-327, с. 437-438; Енгелс Ф. Произход на семейството, частната собственост и държавата. В: Маркс-Енгелс. Избрани произведения. София, 1984, т. 5, с. 9-186, с. 186 с позоваване на Л. Х. Морган за бъдещето на човечеството.

Коментар