Науката – „Кварталът на богатите”?


Четох статия на Младена Германова по повод проектозакон на акад. Кендеров във в. „Телеграф” от 25 март 2008 г., с. 1-2. В нея се предполага, като последица от новия проектозакон за научните степени и научните звания, че бизнесмени да могат да стават професори, очевидно за научни постижения, без да заемат места в областта на науката и образованието. В перспективата на това мислене, в други публикации се посочва, че това бил пътят за спонсориране на науката и като ориентация на правителството. Не се споменава обаче нищо за съдбата на вероятните конкурси, които ще обявяват научни институти и университети и как в тях няма да влизат по законен път богатите спонсори на „науката” – бизнесмените-професори. Още повече, че новият закон се прави с ясната цел да облекчи професурите в науката и образованието ни и да преодолее несъвършенства на досега действащата система. Очевидно самите прилагащи Закона институции на ВАК са състарили законно и целенасочено научния ни потенциал, като си признават и преднамереност.
Законопроектът се предлага и поради това, че немалко университети искали закриване на висшата атестационна комисия поради това, че контролира развитието на науката, образованието и научния ни потенциал. А това означава, че контролира и възможностите за конкуренция в науката и приложението на резултатите й в стопанството, културата и образованието на страната ни. Сама по себе си такава дейност е намеса в основните принципи за свобода на човека, на личността като индивидуалност, намеса в правото му на конкурентност и естествено в правото му на получавани резултати. Това на практика е намеса и в получаваните от страната ни резултати в тези области, прикривани от самоуверени сравнения с „други страни”, и подтискани с огромна държавна и очевидно ненужна система за атестация, допускаща право на учени с идеи в границата на пенсионната възраст и искаща тъкмо поради това право на още съществуване.
Трудно е да се повярва, че у нас има толкова много бизнесмени-изследователи, които биха променили съотношението учени-неучени на 1000 човека така, че да надминем ЕС, САЩ и Япония. Очевидно обаче във ВАК имат аргументирана информация за това. Очевидно е, че в престижната ни институция са решили как да накарат науката да носи пари, без да се плаща на бедни учени.
Тревожи обаче проблемът за критериите на ВАК, по които неспечелилите конкурси бизнесмени ще стават професори! Очевидно институцията, която години наред не преследва плагиати, в която се преиначават мнения на специалисти, за да се получат документи с невярно съдържание, в която не признават конфликти на интереси, която защитава социалистическия закон от тоталитарно време за научни степени и звания, институцията, която по закон следи за морала на учените, като не спазва собствените си правилници, инструкции или указания, най-после е решила да разкрие тайните си! Интересно е, как членове на комисиите на тази институция, които от десетилетия сменят местата си от една в друга, демонстрирайки изборност и демократичност, и които от десетилетия не отговарят на научна критика, включително и на критика за плагиатство, при благосклонното отношение на институцията им от ВАК, ще оценяват бизнесменските професури? Е, поне от бизнесмените няма да има какво да преписват, но какъв потенциал от научни привърженици и средства ще получат!
Интересно е също как ВАК ще продължи да контролира с горните механизми обаче непослушните богаташи-учени? Те не са като бедния научен потенциал на страната ни? Вероятно това ще стане известно след като се изясни критерият, по който от съществувалите тридесет екипа, които били разработвали нови Закони за научните степени и звания, се избере най-убедителният в нашите пазарни времена.
Интересно е и това, какво пречи на сегашните новобогаташи или законно забогатели бизнесмени да защитават дисертации като доктори по някаква специалност или като доктори на науките? Законът – не! Тогава очевидно съществуват други намерения, свързани с незадължително обвързаната на първо време с място професура. Както преди време кандидатите на науките бяха преименувани в доктори, поради непосилност на много от претендентите за професури да постигнат сериозни научни резултати и с оглед на престижността на титлата „доктор” в бъдещия им политически живот.
Във всеки случай не е лошо тези, които до 2008 г. работят по Закона за научните степени и звания, създаващ строители на социалистическото общество с морални качества изисквани от онова време спрямо сега живеещите да кажат защо няма промени в закона, въпреки преработките му от 1995 и 2000 г. и как са го прилагали във ВАК. Важно е да се знае от съгражданите ни също, поставяли ли са от ВАК въпроса за отстраняване точно на тоталитарните страни на закона за социалистически морал и научен минимум! Интересно е да се знае също, използвани ли са „вратичките в закона” например синоними, преднамерено. Синоними като „възражение” и „потвърждаване на решение”, които различните институции на ВАК прилагат според субективни виждания, независимо от научните резултати. Естествено, от отговорите трябва да се търси и бъдещето на институцията, която прави доста, за да има и „квартал на бедните”, а и по-трагични „квартали”!
Новият Закон представлява, с оглед на материала на Младена Германова по законопроекта на акад. Петър Кендеров, узаконяване на процесите, които стават у нас след пренасочването на политическия елит от науката и образованието доскоро, към частния бизнес? Завръщането на политическо-стопанския „елит” към науката показва реставриране на губени позиции. Вероятно материалът в „Телеграф” от 25 март 2008 г. е оценен като предварително издаване на намерения, защото последваха коригирани изявления, в които не се говори за бизнесмени, а за това, колко много е застаряла професорската ни общественост. Естествено, критика на предварителните „бизнес-професорски” намерения не бе допусната в пресата. Механизмът на право на други мнения е овладян! Законът се движи безпрепятствено към квартала на богатите!
Показателно е, че от Висшата атестационна комисия не опровергаха „бизнес-професурите” като цел на Закона за научни степени и научни звания в новия му вариант.

Македонският въпрос и българската историческа наука за древността

Гледах предаване на Цв. Ризова с проф. Б. Димитров посветено на българо-македонските взаимоотношения. Популярният ст.н.с. и директор на Националния исторически музей действително защитава български национални интереси, но последиците от тази защита, при неверни исторически факти и събития, към които се придържа българската страна, могат да бъдат с противоположно действие. В опита си да реши на основа на познатото на част от българската наука, Б. Димитров допуска поредица от неточности, които за съжаление са характерни не само за определен кръг от историци у нас, но и за редица политици.
Това, че древните македонци били гърци, е абсолютно невярно и показва нивото на образование у нас, което следва на всяка цена популярни чужди мнения и ги преобразува неузнаваемо в създаването на собствени български „научни” постижения. Тук са и корените на т.нар. български модерен, или умерен национализъм. На територията на македонска Гърция, на юг
от сегашните граници на България, чак до Тесалия живеят и „славяногласни” елини, и „помаци”, които са запазили българския си език. В България, след приравняването на култура на национална идеология, и след разпада й на поднационални колективни идеологии, процесът на формиране на „славяногласни”, други националности в България се движи в същата идеологическа традиция.
„Новата” ни национална политика на признаване измислени нации, и разрастване на обединени от насилието някога малцинствени и религиозни групи у нас, в угода на небългарски държавни интереси е повторение на теория, създадена от балканските завоеватели на български земи в ХІХ в.

Част от тази теория е гръцката позиция за древни македонци-гърци, която се разпространява охотно у нас, и за съжаление зад границите на държавата ни, в пълно противоречие с историческите сведения на древни автори, включително и съвременници на историята на Древна Македония. Тази „модерна” теория у нас бе преосмислена в условията на друга система, която щедро преотстъпва и досега наши национални ценности и наследство и авторите й не искат да се знае, че българската народност не е съставена само от прабългари и славяни и че се създава и на териториите на Македония, Илирия и отвъдунавска България, не само от траки, но и от илири, наследници на македонците, от скити и др. Изключително показателни са объркванията на известни траколози, които отричат етническото и говорят за духовното наследството на траките в българския етногенезис, което ни било придадено като интелектуална енергия от смесено източноримско население, в което са се влели траките. Защо не сме приели и мощните културни постижения в интелектуалната енергия на елините, римляните, македонците, германците и др. които създават това късноантично население по земите ни, сред които е и идеята за свободния човек като гражданин, а не като член на мистериален орфически, или идеологически колектив, тази теория не обяснява. И въпреки това, тъкмо тази теория се представя като постижение от „периода на априлското поколение” и кръга около Л. Живкова, като нов вид патриотизъм, противопоставян на дотогавашния интернационализъм.

Буквалното следване на теориите за „Българските земи в древността”, определяни от сегашните ни граници, и „Земя като една човешка длан”, от която повече не ни е нужна, представлява отказ от защита на това информационно пространство, от българите, които нашите наука и медии непрекъснато отблъскват и обезверяват с неверни исторически, и поради това обидни за живеещите извън България, господстващи научни мнения.

Надявам се, че българското информационно пространство, земите които населяват българите и днес, рано или късно, няма да се определя от случайни фактори, и за българи в чужбина у нас да се заговорва едва след разпад на поредна държава. Вероятно това е логиката, заедно с „правенето на политика”, за да не се говори за български и други малцинствени проблеми и асимилационни процеси в Гърция и Турция в съвремието ни.