Критика на теориите по „патриотични“ убеждения. ІІІ.

март 6th, 2012

/Браилски концепции от Флорида/

В България отново е достъпна книгата на румънски автор, преподавател в университет във Флорида, САЩ и издадена в Браила-Букурещ на английски език с модернистично заглавие. Първата му книга „Създаването на славяните”, преведена на български език от Цв. Степанов със спонсорството на Националния исторически музей, ръководен от Б. Димитров, е получила идейно разширение в културологичното: Curta F. „Text, Context, History, Archaeology. Bucuresti-Braila, 2009”. На около 450 страници авторът освен наблюденията си върху европейския контекст, затвърждава разбиранията си за българското присъствие на Балканите и неговата предистория. Твърде смело е очертал славянския език като lingua franca заетa от аварите някъде в Централна Европа, в Унгария, но това било вероятно. Език, наложен от аварите като средство за комуникация във владенията им, което оформило за известен период от време и славянския характер на населението на Беларус, Украйна и Русия. И ако за Ф. Курта аварите са от неиранска езикова група очевидно е пропусната тюркютската практика, комуникативен език да е собствения им тюркски, заедно с характерни признаци на облеклото. Но съществува и възможност аварите да са използвали славянски език поради разпространението му на тези територии. Възможност, която румънският автор не допуска по никъкъв начин!

Идеите на Ф. Курта за верността на езиковите остатъци със славянски характер са представени със съмнение и без научен апарат, каквато е практиката му при оценка на археологически и исторически текстове особено в заключенията.

Българските историци и археолози още не са реагирали критично. От времето на издаването на книгата на Ф. Курта за Създаването на славяните изминаха 11 години. При това в нея е отречено не само славянското етническо, но и принадлежността на утигури и кутригури към българите. Ако подобно предизвикателство не е сериозно, какво ли би могло да бъде? При това съчинението е издавано и преиздавано във водещ културен и университетски център и е представено от най-високо стоящи институции у нас: Курта Ф. Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион ок. 500-700 г. Превод от английски език Цветелин Степанов. София, 2009.

Не така обаче ще бъде в другите славянски и не само славянски страни с развита археология и медиевистика. Вече има и хърватски и британски отзиви за първата книга на флоридския автор. И тъй като очаквам, че отново, например в български издания като списание Старобългаристика, ще преценят след три-четири месечно бавене на отговори, че „рецензията не е за тях”, реших отново да предупредя колегите и основно студентите, че не всичко, което им се препоръчва като последна дума на науката, не търпи научна критика.

Отново за Ф. Курта, българската история е на високо внимание и поради славянския си характер и поради владетелската институция на българите между кана Кубрат и княз Борис. Авторът очевидно няма с кого да спори от българските историци и археолози медиевисти и насочва дискусията към англоезични изследователи, писали, че българите създават могъща и цивилизована империя, съизмерима с византийската, и че институциите на Балканите през VІІ-ІХ в. са византийско-славянски.

Ф. Курта се съмнява в имперския характер на ранната българска средновековна държава показан от Дж. Шепард със следната критика и заключения на поставеното в кавички мнение: „In the ninth century Bulgaria was a major European power…” the other Balcan “empire” /2/ и прави веднага уговорката, че това не е точно така: „that is nоt truly an empire” [Curta 2009: 393]. Разделът, в който е направено това заключение, е „Qagan, Khan, or King? Power in Early Medieval Bulgaria…”: „We think of the rulers of Bulgaria as either poor imitations of the Byzantine basileus or as within the same category as rulers of the steppe empires of early medieval Eurasia” [Сurta 2009: 393]. Очевидно е старанието на автора да не види в българите владетели и на местна традиция. И на отстъпени от империята земи. Затова те са наречени не само степни управители от ранна средновековна Евразия, но и „бедни/жалки имитации на Византийския базилевс” [Сurta 2009: 429]. Не е обърнато внимание дори на титлата „кесар”, която носи Тервел и възможна връзка с част от ромейската земя, отстъпена на българите и владетеля им. За Ф. Курта българските владетели от 7-9 век си остават степни евразийци с институциите си. А представата за степна Евразия в ранното средновековие е за хунско-тюркско-монголски завоеватели и безмилостни поробители.

Отхвърлена е и хипотезата за canasubigi на преводача на първата книга на Ф. Курта Цв. Степанов, поради „бедните подобия”.

В „Text, Context, History, Arcaeology. идеята на Ф. Курта за славянския като аварска „лингва франка” е пояснено – това бил предаварски език на местното население в днешна Унгария, който аварите разпространили като международен: „…by 700 Avars living in regions far away from the center of power within the qaganate had no problems communicating imports ideas about their religion in a language that was also used by members of Slavic community in Sicily. If the evidence of place-names in Hungary is to be trusted at all, it strongly suggests that before the collapse of qaganate the Avars became speakers of Slavic … The Slavic lingua franca of the avar qaganate could hardly explain the spread of Slavic into Poland, Ukraine, Belarus, and Russia, all Regions that produced so far almost no archaeological evidence for Avar influence. Nor could a historical argument seriously be maintained that Common Slavic was a language spoken in the early Middle Ages in any one of these regions. But for a relatively long period of the time the language that linguists reconstruct and call Common Slavic may have preserved an exceptional unity due to its use as a lingua franca during the Avar age” [Curta 2009: 390]. Остава отговорът на българските медиевисти. В тази монография вече по-определено са включени земите на древната Рус и руските, украински и белоруски области. Сериозно е предизвикана и полската, чешка и словашка наука и техният отговор ще бъде вероятно по-бърз.

Тук няма да се спирам на поредицата от неточности и неверни интерпретации, на които обърнах вече внимание в бележки върху „Създаването на славяните”.

При избрания метод на работа се търсят отсъствия на сведение за нещо или за някого, за да бъде обявено то за несъмнено несъществуващо. За съжаление вече посочих подобен пример и при български автор, в тази поредица.

Предшествениците на съвременните румънци по влашка линия не са говорили латински език преди да бъдат колонизирани от римляните! След това твърде бързо забравят родния си език и поради това, че римската колонизация на север от Дунав е осъществена с население от различни народности, включително и малоазийски, за които латинският език е комуникативният. Местното тракийско население унищожено или славянизирано. Славянизирани са и част от влашките общности. Към ХІV в. на север укрепващите влашки традиции са съчетание от българска държавност и мечти за римско наследство и намират израз в многозначителното понятие „Цара румъняска”, но практически съществуват две княжества – Влашко и Молдова, които едва през ХІХ в. с помощта на „възприелата” от някога от аварите славянски език Русия се превръщат в Румъния. Вероятно с „Цара румъняска” за първи път официално на българските владетели е оспорено правото да са царе на българи и власи [вж. Неделчев Римското политическо наследство и владетелската институция в държавата на Асеневци. В: Сб. 800 години от битката при Одрин. Шумен, 2007, с. 182]. Не случайно и ранните „влашки” владетели носят славянски имена –Раду, Мирча, Влад, Влад Дракула, Влад Калугер, Владислав (ІІ), син на Влад Дракула, Михни, Нягое, т.е. Нягол, Богдан (ІІІ) и т.н.т. Самите румънски князе се титулуват „господар”, титла, която никак не звучи латински или „древнорумънски“. И защо в България е изоставено това политическо и културно-историческо наследство?

В румънската е ясно, но защо в българската медиевистика няма изследвания за участието на наследниците на някогашните български или на по-новите български феодали, и подвластното им население в съпротивата срещу турското нашествие на Балканите и отвъд р. Дунав?

През ХІХ в. в Румъния започва усилен процес на отказ от славянското езиково наследство и от славянското участие в създаването на румъноезичните народности, и израз на тази линия са книгите на Ф. Курта – струва ми се, идея, която като че ли поостаряла, но активна поради отсъствието на научна критика от българска страна. Българските траколози също биха могли да хвърлят поглед на този проблем. За защита на българското културно-историческо наследство преди време бе създаден с участието на проф. Фол „Институт по тракология”.

В България борбата с „модернистичните” предубеждения изисква конкретност. Много лесни са у нас упреците в немодерност, остарялост на идеите и т.н. Поради това посочих и конкретни цитати, непреведени. Не е лошо българските читатели да се запознаят и с автентични текстове на прокламирания „модернизъм”.

Турците ни били освободили от куманско-антско робство в ХІV в., а после руснаците ни настроили против тях!

юли 28th, 2011

Модерните антиробски тези се потвърдиха с още една, отново в България! Страна на творци! В интервю пред в. Новинар от 27. 07.2011, с. 6, авторът на „Османо-римската империя, българи и тюрки” Стоян Динков развива по-нататъшната системно градена представа за българите като неразбиращи какво им се случва продукти на руската имперска политика. Интелвюто взема Д. Николов. Темата е хубава, но изводите на автора противоречат на изворите, които са писани не само от русофили и далеч преди времето, за което авторът си мисли. Ето ги:

1.       „Откъде идва негативната представа за османския период като „робство”? – Това се случва заради интересите на Русия. По времето на Екатерина Велика там се появяват идеите на панславизма. Русия се опитва на базата на език, а не на база етнос, да обедини славяните.  Руснаците смятат, че ние сме славяни и започват една културна експанзия. Идеята е да овладеят тези земи и евентуално да се достигне до Цариград.  Започва масова пропаганда, че българите са славяни и страдат много… ”.

Авторът е събрал всичко, което модерни автори и преподаватели писаха и преподаваха, пренаписвайки историята, в едно кратко цяло. Но да го разгледаме на части:

1а. Идеята за османското робство се появило по времето на Екатерина Велика! Но видни полски, немски, австрийски, унгарски и други благородници и крале, определят господството на турците като робство 4-5 века преди Екатерина Велика, която впрочем е германка! Ето какво пише викария на миноритския монашески орден от Константинопол Бартоломео де Яно до ръководиделя на Йоантийския орден в Ерусалим: „От пет-шест години насам турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 християни, заробили всички…клетите християни и християнки отвеждани в робство с въжета, железни вериги…И християнските търговци ги оплакваха….Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар…” /Христоматия по история на България, т. 3, София, 1982, с. 11/. В посланието на полския крал Владислав Ягело ІІІ до турците, през 1944 г. господството им се определя като иго и робство: „и държите под иго и в робство християни – гърци и българи…” /Христоватия …т. 3. С. 191/.

Авторът Стоян Динков очевидно не харесва изворите и истината, но си измисля толкова модерно звучащи!

1б. Вторият извод е, че българите по език били славяни, но по етнос не, и че руснаците започнали една културна експанзия.

Очевидно е, че авторът не знае, че народ и език са различни категории. Етнос означава и племе и народ. Основна характеристика на народа е езикът.

1в. Започнала масова пропаганда, че българите страдат много.

Още преди тази пропаганда българите са поробвани, насилвани и са вдигали въстания, или са участвали във войните на власи, австрийци, поляци, унгарци срещу турците.

1г. Българите очевидно за автора дори не се осъзнавали, и чакали руската култура да ги направи славяни.

Тук не е признато и правото на българите да се представят като учители на цялото славянско племе след Константин Преславски.

Авторът достига и до втори „фундаментален” извод:

2.       Плод ли е българското възраждане на тази руската( – б.м. Н. Н.) пропаганда? – Да, то е плод точно на руска пропаганда и на идеите на Мацини…революционните идеи на Мацини се сливат с руския панславизъм и се получава един малък хаос”.

2а. Българският народ нямал собствени идеи и се поддавал на еклектизъм, т.е. живеел в собствен хаос. Очевидно не е признат и П. Хилендарски, който припомня на българите великото им минало, а не че са славяни като руснаците.

Трети фундаментален извод на автора е, че:

3. „Г-н Динков, във вашата книга вие твърдите, че присъединяването на България към Османската империя е спасило българския народ”.

3а.  Въстанията преди и след „руската културна експанзия” против турците не са коментирани от автора в интервюто, но очевидно са израз на неразбиране пак от страна на народа, кое е полезно за него.

Четвърти извод на автора обаче е в противоречие с руската културна експанзия:

4.       „По времето на Борис І в България се завръщат антите – славянски племена изгонени от нашите ханове. Те налагат славянски език.

”И така започват да говорят на славянски…Това е добър ход на Източната римска империя да унищожи България”

4а. И великият владетел на българите Борис І е обявен за марионетка на антите и на Византия. Не е ясно обаче, какви анти са съществували към времето на Борис І, и къде ги е чел тия неща авторът Стоян Динков!

Авторът се придържа към идеята, че българите са турци, и че са имали обща история с турците от времето на Атила, и не мисля да посочвам разликите между хуни и тюркюти, но ще насоча вниманието Ви върху още един зашеметяващ извод на Стоян Динков:

5. – А как оцеляват българите?

-Ами реално ни няма. Второто българско царство си е кумански. Масово прабългарите които живеят тук са поставени в много тежки условия – като крепостни селяни, кооито нямат право да ходят никъде. Плащат данъци, работят като роби. А останалото са кумани, които се заселват тук, както и антите, които се завръщат. Всички династии от второто българско царство са кумански”.

5а. Робство няма, но под господството на антите и куманите българите крепостни работели като роби! Тия славяни! Де видят турчин и го поробват….

5б. Данъци плащат свободните хора г-н Динков!

5в. Ще бъде интересно да се посочи антското население на България, и крепостните по исторически извори!

5г. А това, че нас ни нямало, тъй като царете били кумани – още един абсурден извод, напук примерно на титлата на Иван Асен ІІ „Император на българи и власи”, показва и „турското робство” в нова светлина – турците пристигнали и ни освободили от робството на антите и куманите!

5д. И други български царе носят титла цар на българите, но авторът не е чел, за да пише!

6.       Турция ни спасила от Унгария, Сърбия и Влашко, защото сме били разпокъсани.

6а. Авторът очевидно не знае, че например и Италия и не само тя е разпокъсана  и че това е особеност на късния феодализъм преди периода на абсолютните монархии.

Очаквам българските историци медиависти да имат отношение поне към това доразвитие на налаганите ни абсурдни исторически представи – антиробските, антиславянските и антибългарските.

Или да подкрепят автора, ако го считат за прав. Не е хубаво само да мълчат, защото имат право на мнение.  Надявам се да съм им дал повод поне за размисъл. Макар че… Е, книгата вече е в ръцете на читателите и поне ще им задават въпроси. Наистина „малък хаос”.

Отправна точка е, че управляващите определяли дори народностната принадлежност – теза която представя като творци на историята само царете – царската актантност. Ето я тезата и за раннокласовата държавност, която оспорвам от много отдавна. Успех!

Ранната българска държавност – тюркска или индоевропейска?

септември 12th, 2010

Наложи се да допълня темата с още няколко семито-хамитски примера, тъй като досегашните се оказаха недостътчни за привържениците на идеите за хунско-тюркски и чисто ирански произход на старите българи. В този материал предлагам не крайни решения, а възможности за търсене меджу по-приемливи предложения.

Темата е поставена полемично поради: различия в българската наука без сериозни дискусии;[1] необяснени понятийно-терминологични противоречия в образователната система; опити за решаване на проблеми на етногенезиса без нови езиковедски изследвания, само с културно-исторически и археологически подходи. Непрекъснато проблематизиране с крайни тези на въпроса дали сме българи, тюрки, перси, траки, славяни, готи, сармати и други, без оценка на проблема за народообразуването и ролята на езика; Представяне на българския език като неславянски, персийски попълнен със славянски думи; Отражение на крайните тези в съвременните процеси на народообразуване и при създаването на вторични нации.

Изненадва и еднопосочното търсене на тюркски съответствия на прабългарски имена и титли въпреки многобройните възможности за това в индоевропейските езици. Същевременно не се оспорва идеята за българите като хуни, например в изследванията на О. Прицак, Х. Хаусих и Ф. Алтхайм, Б. Симеонов и др. В. Гюзелев въпреки, че споменава за аргументирани възражения срещу „хунската и огузската приналежност на прабългарите” на В. Златарски, Д. Дечев и А. Бурмов, без да ги отчита пише, че напоследък било утвърдено мнението, че „прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи… Прабългарският език, който бил основен белег за етническа принадлежност, се числял към западнохунската езикова група…”[2].

Напоследък е модна, но анонимно идеята за ирански произход на българите. Очевидно се забравя тезата на И. Басанович[3], който следва       К. Нибур, М. Дринов, К. Иречек и други. Тази теза е, че българският народ е съставен от траки славянизирани от сарматите и включените сред тях славянски племена. След критиката на позициите на И. Басанович от Н. С. Державин[4] тезата му е изоставена без анализ, напълно неоснователно.

Възможните интерпретации, които предлагам са основани на археологически и езикови свидетелства, включително и на езика и произхода на персите, които древния персийски цар Дараявуш/Дарий І определя като arriya-ma – „в арийския език” и arriya cithřa – „от арийски произход”.

І. Археологически свидетелства:

Погребалният ритуал на ираноезичните народи в древността се променя в историческото развитие на отделните народи – трупоизгаряне при ранните иранци, трупополагане при сарматите и особени ритуали като мумификация или естествено почистване на костите при скити, саки, масагети зороастрийци и други. Възможни са и кенотафни погребения. Кремацията не е засвидетелствана при нито един древнотюркски народ. Този обряд е характерен за по-късните средновековни тюркски хаганати и за киргизите от Южен Сибир[5]. Възможно е, отсъствието на известни погребения на български владетели от Ранна дунавска България да се дължи на кремация, при очакван от археолозите обряд на трупополагане. При погребението от Малая Перещепина отсъстват следи от трупополагане и погребален обряд, което насочва проследяването на подобна традиция към времето на Велика България на Кубрат поне за управляващите класи. Известни са множество погребения с трупополагане от „прабългарски тип”. За Ст. Ваклинов след Св. Плетньова[6] те показват силно влияние на сарматския погребален ритуал, като все пак българите си оставали тюрки. Изводът очевидно трябва да е противоположен при масова сарматска култура в областта на вярванията и обрядите. Р. Рашев след Й. Йорданов показва поне четири расови типа, посочва метисизация между индоевропейци и монголоиди още в Централна Азия, но прави и извод, че вероятното сарматско въздействие върху българите е значително[7]. Този извод може да звучи и иначе, че монголоидността на българите е незначителна.

Проблемът за съотношението между основните етнически групи в българския етногенезис напоследък се пренебрегва, като се поставя ударение върху това, дали  прабългарска аристокрация била смес от ираноезични и тюркоезични родове. Например персийска интерпретация на имената на Аспарух, Безмер, Кубрат, Гостун, Омуртаг, Кардам, Мостич, Корсис, Расате и други прави В. Бешевлиев. По-късно в „Първобългарите. Бит и култура”, тази насока на търсене избледнява, иранските примери намаляват и отново В. Бешевлиев пише „така например името Аспарух е иранско, Баян монголско”[8].

Тук ще представя българската държавност според известното за нейното устройство и арийско-персийска интерпретация на считаните за тюркски понятия и имена. Избрал съм девет въпроса и те са: 1. Предводител или управител и престолонаследник –титли. 2. Титли на знатни сановници. 3. Смисъл на имената на  четири рода през VІІ-VІІІ в.; 4. Смисъл на някои от имената на български владетели с възможност за най-ранна датировка; 5. Считаното за основното божество Тангра;  6. Понятието Онгъл. 7. Понятието за държава „саракт” 8. Произходът на понятието цар. 9. Понятието „българи”.

ІІ. Езикови свидетелства

1.Титлата на предводителя или управителя и на престолонаследника;

Въпреки ясно засвидетелстваната титла „кана” в надписи на Омуртаг и Маламир в българската наука,  истории и христоматии  непрекъснато се прави интерпретация или пояснение, че това е с монголско-тюркското „хан”. Дори „кана” се превежда като „хан”[9] при очевидно противоречие. Прабългарската титла „канартикан” е близка по звучене със старото персийското понятие за „управител” – кäнарäнг  и „конарäнг”. Рäнг е със старинно значение „богатство”, а също „вид”, „цвят”.  Старинното персийско понятие „кäнане” със значение „древен” е близко      по звучене с прабългарското „кана”[10].Тълкуването на „канар” от монголската дума „аканар” със значение „по-старият брат”[11] не е обяснение за син-престолонаследник.

Вероятно понятиято „кана” произхожда от названията на военните организации на рода и племето. При древните индийски арии към времето на преселението им в Индия, тази организация  на племето – „джана” се нарича „гана” и имала свое собствено събрание предвождано от вожд. Постепенно вождът установява властови контрол над събранието на воините и започва да олицетворява племенното и общо- войсковото единство, като се нарича „ган”, „гана”, в първобългарския изговор „кана”.

Основна собствена титла на българските владетели е: „кана сивиги/субиги”. Досегашните филологически търсения са с тюркска насоченост. При това като се знае, че тюркското „бег” е от иранското „бага” – „бог” или „господар”. От тук е и произходът на българската дума „бае”, „бай”, не от турски.  Турските съответствия на българското „бае”, „байно”, „байо” са  – büyük, birader, arkadaş, kardeş, kafadar, aĝa. Персийско е „бай”.

Аргументът, че втората част от титлата kana sü beg-i – „сю” и „бег” „се срещат в старотюркските Орхонски надписи”  не изключва възможността персийски по-древни титли да са осмислени като тюркски, или в конкретното време да са близки по звучене. В Чаталарския надпис  на хан Омуртаг според Б. Примов,  в съответствие с надписите на първобългарските им автори четенето на титлата е друго: “Кана сивиги Омуртаг е от бога владетел в земята, където се е родил…”[12].

При персийско четене „Кана субиги” се чете от персийското „су” – „светлина”, „посока” и „бага” – „господар” или  „Кана Светъл господар” и „Кана на светлия господар”. Надписът „ΚΑΝΑ ΒΙΓΙ  ΟΜΟΥΡΤΑΓ”, който изглежда непълен, означава „Кана господар Омуртаг”.

2. Титли:

Титлата „боил” „боила” е в определено съзвучие с персийското „оула” – съответстващо на „по-подходящ” или „предпочитан”. Възможно е и разчитането на древните български титли  „боил” и „боила” през персийски като бала – „връх”, „върхушка от хора”, „власт”, „върхове, високи инстанции”, т.е. високи служби и длъжности.

2а.. Титлите „багаинос”, „жупан” „тикейнос” се считат за ирански, Титлата „багаин” произхожда от иранското „baga” от което е и тюркско-турската титла „beg”. Ранната индоиранска форма на понятието „бог” е bhaga.

2б. Показателен за насилното преименуване на българските държавностни титли като тюркски е титлата „таркан” която се приравнява на canna taban. Старо-персийската дума kane, kanna, kanne от VІ в. пр.н.е. е със значение „дружествен съм“[13]. Персийското „табан” означава „блестящ”, „сияещ”, „лъчезарен”, „осветяващ”.

2в. По аналогии с тюрките и главно хазарите,  българските изследователи приемат гръко-езична транскрипция καυχανος която определят като капхан. Произношението на гръцката дума обаче е „кавхан”. Основна дума в титлата е „кав”, като имената на легендарните управители на арийската династия на ранното политическо обединение Арьйошайана, Кавата, Кави Кавад, Кави Хаусрава. Основата на имената с „кав” се съдържакато вариант и в името Коврат. Титлата е предадена като „кавкан”[14] от Йоан Скилица в разказа му за Петър Делян, и това е формата, която се пренебрегва от привържениците на тюркската интерпретация.

3. Смисъл на имената на три управляващи рода – Дуло”, „Вокил”, „Угаин” и на рода „Кувиар”:

3а. Към историческите спомени за българската държавност е названието на рода Дуло, разбираемо през старинно-персийското понятие „доулат”[15] – владичество, власт, могъщество. Това е причината поради която българите не обвързват миналото си с Атила и хуните. Тюркското значение на „дул-лу” като със „с конете”, както предлага Б. Симеонов[16] остава незащитено, без посочване на старотюркските понятия. Родът заменил Дуло е Вокил. Досега „вокил” се свързва с тюркското „ökäly” „похвален”, „почтен” след Ив. Шишманов от Б. Симеонов[17], и с името на „угорския народ вогул” от А. В. Гадло[18].  Персийското четене на думата е „вäкил”, означава „доверено лице” или „упълномощен представител”. Турското „Ьокали” е твърде различно от „Вокил”!   Семитския произход на думата е възможен, но и от доарабски контакти със семитохамитската езикова група, а и са възможни семитски заемки в персийския преди арабското завоевание. Вокил е разбираемо и през персийското вäг’, или вäг’е е – „важност” и „битка” [Вж. Рубинчик Ю. А. и колектив 1983:2, 706].

3в. Името на рода Угаин има своето съответствие в персийското оугеи  –  „доведен” или „заварен” и се използва като термин за родство – например „доведен брат” или „заварен брат”.

3г. Родът Кувиар се етимологизира от О. Прицак и Б. Симеонов като тюркски, без да се отчита, че името „Кубер” има повече арийски отколкото турски съзвучия.

4. Смисъл на някои от имената на български владетели с възможност за най-ранна датировка;

4а. Б. Симеонов извежда за Кубер  значение от тюркската дума „куба” – „жълто-червен”[19]. Въобще не са привлечени примери с арийските, древноиндийски и ирански имена „Кубера”, „Кувера” – със значение „господар на богатства”, с арийското „Кава”, Кавата и други.

4б. Познати и традиционни български имена като Аспарух и Кардам са разбираеми през арийския език на надписите на персийските царе и са с древност, която до сега не е проявявана – в текстове от VІ в. пр.н.е., от Бехистунския надпис техните форми са asabaru – „конник” и  kartam– „съвършен”[20]. Името Аспарух е познато като династическо при партите и сарматите[21] от по-късно време, и се запазва само при българите. Четенето на името Аспарух от „аспа” – „кон” е половината от досегашната интерпретация, без датировка във времето. Името на последния владетел на България от династията Дуло – Севар е съзвучно с персийската дума за конник – „сäвар”, или „север” – „сериозен”, „внушителен”.

. Името Тервел е  близко по изговор до  старинното персийското „тäрвих” – „успокояване”, „установяване” и на думите тäрфи и тäрфиг – „повишение по служба” и „съпровождам”.

4г. Близки по изговор до персийски понятия и значения са имената на:

Сабин – „Змей”, „Дракон” – от Со’бан или Сäабин в множествено число; Токту – „щит”, от персийското „тахте”, или „престолен ” от „тäхт” – „престол”, или „тахт” – „нападение”; Името на последния владетел на България от династията Дуло – Севар е съзвучно с персийската дума за конник – „сäвар”, или „север” – „сериозен”, „внушителен”.

4д. Боян, считано за производно от тюркското Баян има персийско съответствие в „буйан” – „душещ”. Съществуват и староруско и българско съвременно име Буян. Произволно е и извеждането на „боил” от „боян”. Проблемът за името Баян и производното му Боян се усложнява от руските версии. Не случайно като основен песнотворец в древноруския епос „Слово о полку Игореве” е означаван Боян – „вещий Боян”, „Боян песнотворец”.

4е. Расате първородния син на Борис през персийски се разбира като „рä’с” – „връх”, „височина”, „горна част”, „начало”, „глава”, „предводител”. Значението на името в рамките на приетата арийска интерпретация, подсказва и произхода на името на народността „руснаци” от древните „рос” или „рус”.

4ж. Най-тюркски звучащото име „Омуртаг” упорито се извежда от „булгарското” „омурт”, тъй като не бил доказан сарматския му произход! Цялото име при Б. Симеонов[22] с умалителен монголо-тюркски суфикс ок/ак се превежда като „Орленце”. Име, което подхожда на бебе, но не и на владетеля на световна сила на запад от Руските степи. Тюркската интерпретация не изглежда толкова тюркска, когато името се сравни с персийските думи  „äмр”, в множествено число „омур” „дело”, „занятие”, „добро дело”,   или „амр” „заповед”, „амер” – „заповядващ”, или с – „омр”  „живот”, или с „омрани” – „благоустроеност”.  Името може да е с произход от древносемото-хамитска титла, например „амер”- „вожд”, проникнала в перскийския под влияние например на египетската традиция, или на акадската, в която „хамми” е със значение „който строява народа”.  Втората част на името е близка по звучене до „тахте” или „престолен” от „тäхт” – „престол”. Възможни са и индоевропейски сравнения с думи за „празник” или „ден”.

4з. Гадло А. В. и Б. Симеонов след О. Прицак  извеждат името Вихтун от византийско писане на прабългарското Бехтун, Бектун, със значение „хански”, „княжески” – [23]. Очевидно е произволното съпоставяне с име, което не е засвидетелствано като прабългарско, но трябва да бъде обяснено като тюркско при прабългарите. И както и в други случаи не е търсен близък арийскоезичен паралел като  вäг’, или вäг’е е – „важност” и „битка”, или прабългарското  ΒΙΓΙ. Тогава името Вихтун ще означава „Воин” или „Господин”.

4и. Името Телериг включва съставката „риг” – родствена с латинското „rex”, „rig”,  индийското „radja”. Първата част на името – „Теле” е запазен досега етноним на юг и запад от Алтай. Древно-гръцкото τελεος означава „завършен”, „правещ до края” и показва друго значение на името Телериг – „завършен княз”.

4й. Вероятно името на български военен – Барса[24] с повече основания може да се тълкува като Парса отколкото името Пресиан, и не може да означава единствено барс или друг вид котка. В географски трактат от VІІІ в. „За царствата и племената живеещи на север” е посочено прабългарското племе „парсил” на северозапад от Каспийско море[25]. А. В. Гадло настоява, че „барсилите са били по своя език не тюрки а иранци”[26]. Съществуването на името Барса в писмен текст от Дунавска България е показателно. Барса е по-близо до възможността да бъде сходно с Перс, Парса, Фарса, Форузан и по-късно със славянизираното Борис.

5. Името Тангра.

Считаният за основен бог на българите, Тангра   е представен само веднъж в надпис от Мадара!  Едва ли има друг писмен народ с подобна практика, ако действително става дума за основен персонифициран, именен  бог, почитан като държавен повече от 250 години!

В началото на ХХ век М. Мюлер свързва монголската дума „тенгер” и турската „тангри” или „тенгри” с китайската „тян” или „небе”. Тя е твърде често срещана при  якути, буряти, калмики и други народи, и това е в строг контраст с единствено веднъж споменаваната дума „тангра” при българите. Р. Рашев припомни през 2009 г. мнение на И. Венедиков, според когото възстановката на думата „теос” в силно повредения Мадарски текст е спорна[27]. Старинната персийска дума „тäнгäри” обаче, със значение за бог, включително и за Алах по-късно е очевидно повече срещана от първобългарското споменаване на бог Тенгри, и показва не-тюрско, а върховно иранско аниконично, безименно божество. Причината в множеството известни надписи от първобългарски владетели безименното божество да е определено като „бог” – „теос”, е буквалния превод на понятието Тангра на гръцкия език на първобългарските надписи. Опитът да се приравни значението на китайското „тян” – „небе” и шумерското „dingir” в световни митологични речници и в българската литература e погрешен. Шумерската дума за небе е „аn”, а „dingir” означава просто „бог” и в акадския си превод звучи  като ili.

  1. 6. Понятието Онгъл.

Познати са три селища или укрепени райони, между които може да се  търси съответствие:

Оракбалга на р. Или, вливаща се в езерото Балхаш в Казахстан и – Хара-Балгасун в Монголия на р. Орхон включват топоним и етноним. Първата част на името „Орак” в тюркските говори включително и в България означава жънене. Но старинната персийска дума за крепост, за цитадела е „оура”, а понятието „оурäнг” е „трон”, „престол”, „великолепие”, „красота”, „венец”. Монголското осмисляне на думите от името Хара Балгасун или „Мястото на българите” е: Хара – „сляп” и балгас „развалини” – „Слепите развалини”. В езика на „Авеста” „харо” означава „място” и е съзвучно със съставките на имената Оракбалга, Харабалгасун и с ираноезичните им сходства.  Името на Дагестанското село Балхара през авестийски и персийски може да се преведе „Високо място” или „На високите /на българите/ място” с по-широк мисъл балканци. Понятието „оурäнг” показва – едновременно място на власт и корона, но и оградена област с граница.  Ако българите от по-късно време спазват арийската си традиция е трябвало да търсят подобно място. Старинната „крепост” на българите, укрепеният им район вероятно е носил името Оурабалга, Оурäнгбалга и Харобалга.

  1. 7. Понятието за държава „саракт”

В историческите извори е запазено и второ ранно българско понятие за държава или част от държавна територия – „саракт”. Понятието е известно от Втория хамбарлийски надпис на кана Крум. България по времето на Крум е огромна, а саракта е означен между Берое от дясната страна и Анхиало и Созопол от лявата. към 812 г. или 813 г.

Присъствието на стратезите Леон, Вардан, Янис, Кордила и Григора в саракта, не може да се обясни само с наемници емигранти от Византия, а с привличането на местно население в създаването на държавата.

Названието „саракт” води произхода си от персийската дума „сäр”, мн. ч. „сäран” – „глава” на правителство на велика държава, „вожд”, „глави”, „вождове” и от понятието „сäра” – „от земята до небето”, „цял свят”, „вселена”. Възможно е влияние върху „сäр” от акадското понятие за цар – „шар”. Значението на втората съставка на думата „саракт” може да бъде открита в персийското „эктэсаби” – „придобит”.

Сарагурите, урогите и оногурите за които съобщава Приск, според Л. Гумильов са предци на древните българи, но угри[28]. Персийското значение на „сäр” се среща в името на сарагурите и на сарматите и показва не фино-угърска принадлежност, а индоевропейска. Несъмнено е звуковото сходство на имената на сарагурите и съобщените от Херодот имена на сарангите и сагартиите, които живеели в Ариана и които персите наричат зарака, а на акадски името е заранга[29]. По времето на Дараявуш І, през VІ в. пр.н.е. тези племена плащали данък на персите заедно с въдворените на островите на Червено море[30].

Според Приск през 463 г. при ромеите пристига пратеничество на сарагурите, урогите и оногурите и пратениците съобщават, че сарагурите са покорили акацирите и искат да бъдат съюзници на ромеите вместо покорените от тях акацири[31]. Пратеничеството е от три народа, или племенни общности, но се иска съюзничество от името на сарагурите, очевидно обединяващи трите народностни групи. Подобна обществено-политическа структура е характерна за военно-племенните съюзи.  Конфедерацията на сарагурите, урогите и оногурите показва и началото на създаване на българската държава-империя – през или преди 463 г. Това е времето на създаване на българския саракт. Той е унищожен от аварите и възстановен отново от Кубрат през 632 година след въстание. След разпадането на „Старата Велика България” – „e palaia megale Boulgaria” – възможния превод на  „саракта” на Кубрат – едва при кана Крум за българите става възможно възстановяването му.

Сарактът на Крум е първата територия от Римската империя, която е посочена отделно от българската държава, но като нейна част.  В преписката между Калоян и папа Инокентий ІІІ  българският архиепископ Василий пише: „ние, малки и големи, като добри синове ви молим, като добър баща нашият господар-цар да получи от Вас това, което иска, защото той сам, и цялото негово царство имат добра преданост към римската църква, като наследници, произтичащи от римска кръв”[32]. „Малки и големи” са хората от народа и управляващите, а „римската кръв” е израз на пряко посочване, че българите са наследници на част от населението на някогашната Римска империя.

Причините оставалата територия на България да не бъде обявена за саракт вероятно са това, че не всчки българи са включени в българската държава, много от тях остават в източните земи, и също контролът, който осъществява аристокрацията над развитието на царската власт.

Основанието на Калоян да иска титлата цар е произходът на българите и от местното население с „римска кръв”. Местното население през VІ-ІХ в. оцелява предимно на юг от Балкана, и в областта, която по-късно ще се нарича не „саракт”, а Загоре преминава заедно с епископа си на страната на кана Крум[33].

8. Понятието „цар”.

Според мен от иранското „сäр” води произхода си и българската титла цар, позната през Х в. като црь. Понятието „цесар” извеждат от латинското caesar. Проблем обаче е как и защо се губи първата сричка cae, и как звукът  „s”/„з” става „ц”, за да се получи „по-стегната форма цар”, както се изразяват някои изследователи. Късото „а” в „сäр” е озвучено в славяноезична среда като буквата „ц”. Обясненията, че късните преписвачи преправили „цесар” на „цар” в Житието на презвитер Наум от Х в., без доказателства, само по предположение, че „в оригиналния текст положително е стояло „цесар” но преписвачът подменил думата с много по известната му царь”, не са убедителни когато се отнасят за преписи.

Титлата „цезар” е втора след императорската във Византия и не е цел на цар Симеон.

Като владетел на саракта Крум най-вероятно е носел титлата „сäр”, както „цесарството” е управлявано от „цесар”, „базилеята” от „базилевс”, „кралството” от „крал” и други политически примери от това време. След овладяването на знаците на царска власт на Източната римска империя от кана Крум, българите вероятно все по-често използват и понятието caesar заедно с местното население, като наследство и от времето на Тервел, успоредно с титлата „сäр”.            Възможна е и византийска политическа игра, като с дадената на Тервел титла да се предотврати възстановяването на българската политическа традиция от времето на Велика България.       Изследователи на ранната българска история не забелязват различието в примерите за титлите на различните народи по  сведения на Теофан и Никифор. Те определят аварския владетел с тюркската титла хаган, а българските владетели с индоевропейски титли: Кубрат е наречен „кириос”, Батбаян – „архон” и двама неизвестни – „рексове”. По-късно като че ли изчезва титлата „рекс”.  В българската наука се приема, че Кувер управлявал като хаган всичките му подвластни преселници[34], но идеята е по-скоро логична, тъй като не намира подкрепа в „Деянията на Димитър Солунски” – основният извор за формирането на нова българска народност с участието на отвлечени хора от Тракия и Македония и за предводителя им Кувер[35].

„Архон” отговаря на „кана субиги” от по-късните надписи на Омуртаг. Кириос вероятно е титлата на Кубрат със стойност „сäр” след успешното отхвърляне на аварското владичество и обединяването на българските общности на север от Кавказ.   

9. Понятието българи.

Предложените версии за произхода на народностното определение „българи” са много, и са твърде противоположни, от понятието „българи” като „сбор” от различни народи, „булгур”, „булгамак”, „бунтовници”, „размирници” или „белки” – понятие приемано и от В. Бешевлиев, до езиковедската реконструкция за *bal като  „човек” на В. Стоянов.  Тази реконструкция може да е синонимна заедно с праформата за човек „ман” – „мислещ”. Тук ще напомня, че санскритското „мангала” означава „щастлив човек” и е клетвена формула и в Монголия през ХVІІ-ХVІІІ в. Сходно е и циганското самоназвание „мангал”.

Произходът на понятието „българи” става ясен чрез разчитането през персийски като бала – „връх”, „върхушка от хора”, „власт”, „върхове”, „високи служби”, и от персийските думи „балар”, „балагäр” със значение „колона”, „носеща греда на покрив”. При индианците ирокези Белия бор е символ на конфедерацията и под клоните му, под покрива на съюза им според идеята за „Великия мир” в „Легенда за основаване на Ирокезската лига”, се приютяват много народи[36]. Тук е отразена функцията на световното дърво, или земната ос, като събиращи земята. Сходни вярвания се отразяват в почитта на българите към свещените колони и „преславните” могили като митологични модели на устройство в центъра на света.

Етниконът „балга” в имената Оракбалга и Харабалгасун показва произхода на името  на планината „Балкан”, и на полуострова ни. Името се свързва с турците, които идват от изток, но на турски „планина” е не „Балкан”, а „dag”. Старо- и Средно-високо немското название на „Дървен стълб” е „balko”, „balc(h)o” и „balke”[37]. Названието „Български планини” се среща в „Арменска география” и то за времето на Аспарух: „Аспар-Хрук (Аспарухю), синът на Хубраат Кубрат) избягал „от хазарите от Българските планини”[38]. Остатък от българското пребиваване в „Българските планини” е името на съвременната Балкария в състава на автономната руска федеративна република „Кабардино-Балкария” в района на Северен Кавказ.

Имената на българските племена сарагури, оногури, и по-късно оногундури, утигури, включват устойчиво съставката „гур”, със значение близко до старинните персийски думи „гури”- „веселие” и „кäрр” – „нападение”, „власт”, „могъщество”[39]. Имената на българските племена или племенни съюзи – купи-булгар, дучи-булкар, огхондор-блкар, чдар-болкар включват и двете съставки[40]. Тогава името българи ще означава „високо-властни”.

Съвременните европоидни[41] уйгури са възможни родственици на част от утигурите.  Те се свързват и с номадските уйгури известни по названията „ди” и „дили” от района на р. Орхон в ІІІ в. пр.н.е.[42]. Несъмнено е съзвучието на „дили” в китайски изговор с името на рода „дулу”.

Завръщането на част от арийските общности на запад към митологичните реки Дан, Дана – ирански названия на реките Днестър и Дунав показва края на пътя им в Евразия. Началото му се проследява по вярванията в арийско-индийските богове Аруна и Варуна, съзвучни с топонима Варна, с хетския град Каварна и със слънчевата столица на хетите Арина. Тези богове са свързани със Слънцето на изгрева и космичните води. Началото на пътя е там, от където е изгрява слънцето, от източните брегове на Черно море[43].  Хилядолетие след времето на политическите обединения проникването на българи далеч на изток се проследява по топонимите Харабалгасун – столица на Уйгурския хаганат[44] в Монголия, в долината на р. Орхон и Оракбалга в Казахстан, в делтата на р. Или. Предшественици на уйгурите са „рижекосите ди”[45]. Между края на ІІ хил. пр.н.е. и първата половина на І хил. пр.н.е. в Азия, под натиска на монголите, тюрките и хуните част от арийските народи се завръщат отново в индоевропейската си прародина, и между тях са българите. Започва нов етногенетичен процес в славяноeзична среда.  Арийското наследство се запазва в имена и титли, които са общи, например за съвременните иранци и българи. Сред имената са Ради, Рад, Гани, Пани, Неда, Парван/Първан, Гати и други. Показателни са имената Бай и Байган при персите и името Форузан със значение „блестящ”.

Оставам с убеждението, че въпросът за персийския произход и език на българите е преднамерено поставен в подходящ за противниците на славянския характер на българския език и народ. При това от силни и разнопосочни политически позиции, и е представяна като върховна безпрекословност. Със същата убеденост други защитават идеята, че българите са хуно-тюрки по произход. Пак някои знаят истината предварително! Независимостта е проблемът на историческата наука. Миналото е блестящо, ако не се преиначава и идеологизира като история.


[1] Доклад четен на Семинар с международно участие „Повятия, времена, ценности в историческото познание” в ДИПКУ Варна, към Шуменския университет през м. юли 2010, под печат.

[2] Гюзелев В. Прабългарският военно-племенен съюз Велика България. В: История на България, София, 1981, т. 2, с. 59-69, с. 59-60.

[3] Басанович И. Ломска околия. В: Сборник на министерството на народното просвещение,  София, 1881, V, с. 24.

[4] Державин Н. С. История на България. София, 1948,   с. 100-101

[5]Войтов Е. В. Хроника археологического изучения памятников Хушо-Цайдам в Монголии (1889-1958). В: Древные культуры Монголии. Новосибирск, 1985, с. 114-136, с. 114.

[6] Ваклинов С. Формиране на Старобългарската култура. VI-XI  век. София, 1977, с. 30.

[7] Рашев Р.  Българска езическа култура VІІ-ІХ век. София, 2008, с. 263.

[8] Бешевлиев В. Първобългарите. София, 1981, с. 30.

[9] Срв. Христоматия по история на България. София, 1978, т. І, с. 132, превод на В. Гюзелев: „Чаталарски надпис на хан Омуртаг; Кан ювиги Омуртаг е от бога владетел…”.

[10] Рубинчик Ю. А., Османов М. Н., Дорри Д. Х., Киселева Л. Н., Сарычев С. С., Еремина К. Н., Галимова Г. А., Алиев Г. Ю., Муравьева Л. Н., Козлов Г. И. Персидско-русский словарь. Москва, 1983, т. 1-2., т. 1. с. 357, с. 733; Неделчев Н. Към произхода на българската етнична и държавна структура. Преоценка на някои исторически интерпретации. В: Диалози за човешкото и човека. Юбилеен Сборник посветен на 70-годишнината от рождението на проф. Тодор Ив. Живков. Бургас, 2009, с. 252-272, с. 264.

[11]Бешевлиев В. Цит. съч. с. 45.

[12] Примов Б. Вътрешнополитическа дейност при хан Омуртаг. В: История на България, т. 2, София, 1981, с. 153-157, с. 156.

[13]Weisbach F. H. Die Achämenideninschriften. Zweiter Art. 1890, S. 104.

[14] Срв. Превода на В. Т. Заимова: Йоан Скилица. Въстанието начело с Петър Делян. В: Христоматия по история на България. София, 1978, т.1, с. 369.

[15] Рубинчик и кол. т. 1, 682; Неделчев Н. Към произхода на българската етнична и доржавна структура. В: Диалози за човека и човешкото. Юбилеен сборник посветен на 70-годишнината от рождението на проф. Тодор Иванов Живков. София, 2009, с.  252 сл.

[16]Симеонов Б. Произход и значение на основните прабългарски родови имена. В: Български език, 1980, 2, с. 5-15, с. 12.

[17] Симеонов Б. Произход и значение…с. 8.

[18] Гадло А. В. Этническая история Северного Кавказа ІV-Х вв.Ленинград, 1979, с. 118.

[19] Симеонов Б. Произход и значение…с. 12.

[20] Вж. Weisbach F. H. Die Achämenideninschriften. S. 102

[21] Срв. Кузмина Е.Е. Конь в религии и искустве саков и скифов. В: Скифы и сарматы. Киев, 1977, с. 96-119, с.104.

[22] Симеонов Б. Произход и значение… с. 12.

[23] Pritzak O. Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. UralßAltaische Bibliotek. Wiesbaden, Bd. I1955; Haussig H.W. Die protobulgarische Fürstenliste. In Altheim F., Haussig H.W. Die Hunen in Osteuropa. Baden-Baden, 1958, S. 9-29; Гадло А. В. Этническая история…, с. 114; Симеонов Б. Произход и значение… с. 12.

[24] Христоматия по история на България, т. 1, с. 129.  Превод на В. Гюзелев по В. Бешевлиев.

[25]Артамонов М. И. История хазар, Ленинград, 1962, с.312; Гумильов Л. Древните тюрки. Великият тюркски хаганат. София, 2007, с. 187.

[26] Гадло А. В. Этническая история Северного Кавказа ІV-Х вв. с.61, с.67-68.

[27] Рашев Р. Българската езическа култура. VІІ-ІХ век. с. 298.

[28] Гумильов Л. Хуните. София, 2008, с. 76.

[29] Срв. Геродот. История. Москва, 1999, Перевод и примечания Стратановского Г. А. ІІІ, 93; ІІІ, 117; VІІ, 67;  с. 725. Херодот съобщава и за племето на утии заедно с племената на сарангите и сагартиите в ІІІ, 93 и VІІ, 68 – възможна е връзка между тези утии и утигурите от по-късно време.

[30] Геродот. История, ІІІ, 93.

[31] Дестунис Г. Сказания Приска Панийского. СПб. 1861, с. 55-58, цит. по Гумильов Л. Хуните, с. 76.

[32] Вж. Златарски В. История на българската държава през средните векове. София, 1972, т. ІІІ.

[33] Вж. Неделчев Н. Римското политическо наследство на България при Тервел, Крум и Омуртаг. В: Епохи, 2003, В. Търново, 2005, 1-2, с. 41-50; Срв. Неделчев Н. Римското политическо наследство и владетелската институция в държавата на Асеневци. В: Сб. Статии „800 години от битката при Одрин”. Шумен, 2007, с. 179-190.

[34] Срв. Петров П. Българскатадържава в края на VІІ в. В: История на България, София, 1981, т. 2, с. 106-110, с. 107.

[35] Срв. „Деянията на Димитър Солунски” в Христоматия по история на България, София, 1978, т. 1, с. 78-83, превод на В. Тъпкова-Заимова.

[36]Неделчев Н. Викинги и скрелинги в Америка. В. Търново, 1999, с. 68-69, с. 142-143 сл.

[37] Срв. Kluge. Etymologisches Wörterbuch der deutschen Sprache. Berlin, 2002 – Balken.

[38] Срв. Мовсес Хоренаци. Нов списък на „География”. В: Журнал министерства народного просвещения. 1883, с. 26. Цит. по История народов Северного Кавказа с древнейших времен до конца ХVІІІ в., Москва, 1988, с. 117, бел. 19.

[39] Вж. Рубинчик и кол. т. 2, с. 407, 316.

[40] Гадло А. В. Этническая история…, с. 112 с позоваване на Ширакаци

[41] Кабиров М. Н. К вопросу изучения древней и средневековой истории уйгуров в отечественной науке. с. 3-21. В: Материалы по истории и културе уйгурского народа. Алма-Ата. 1978, с. 13, бел. 22.

[42] Кабиров М. Н. К вопросу… с. 13 сл.

[43] Вж. Неделчев Н. Произход на светската царска институция в Древния Преден изток през ІІІ-ІІ хил. пр.н.е. (По исторически писмени текстове от Шумер, Асирия, Хетското царство, Египет от елинистическия период, Древна Гърция и Древен Рим). Шумен, 2004, с. 271 сл.

[44] Тихонов И. Д. О культуре кочевых уйгуров в период каганата (744-840). В: Материалы по истории и культуре уйгурского народа. Алма-Ата 1978, с. 49-72, с. 51.

[45] Вж. Гумильов Л. Древните тюрки. с. 211