Критика на теориите по „патриотични“ убеждения

декември 10th, 2011

І. Къде е отвъддунавска България при цар Симеон І?

Изследователите на българската средновековна история и любителите, предлагащи „опити” за изследването й, пропускат точното определение на Ст. Рънсиман, че цар Симеон бил принуден от маджарското завоевание на българския запад да се примири с идеята, че държавата му може да бъде не централноевропейска, а само балканска[1].  А това е наблюдение за военно-политическа, дипломатическа и икономическо-демографска катастрофа. И когато съвременни български автори пишат върху този проблем, още повече като оспорват мненията на Ф. И. Успенски, В. Златарски, Ст. Рънсиман и др. за попадане на България в криза в следствие на Симеоновите войни,  би трябвало да си служат с научни аргументи.  Вместо това, както това прави Т. Тодоров, вече се поставя ударение върху непрекъснатите интензивни военни кампании, които се представят като феномен и израз на могъщество[2]. Твърде тежка задача при отсъствие на научни аргументи! В „статистическото” си проучване авторът – Т. Тодоров съзнателно пропуска неудобните мнения – например идеята на Ст. Рънсиман за принудителния балкански избор на Симеон, или моята, че България губи огромна част от отвъдунавските си територии и там рухва българската държавност[3].

Според Т. Тодоров цар Симеон оставил на сина си „едно царство със стабилни демографски и икономически ресурси”[4]. За съжаление, авторът, вместо да коментира например тържествуващите от заграбването на българските земи в Централна Европа унгарски средновековни хроники, представя цар Симеон като гениален психолог и икономист, който при първите белези на криза я е избегнал и при това, заедно с печенегите, нанесъл тотален разгром на маджарите[5].

Унгарските хроники представят, обаче, твърде неприятна действителност, при която славяни и българи, дотогава граждани на България, живеещи в Панония, са принудени да се подчинят на неславянските си завоеватели. Но страховитата военно-политическа загуба на земи и население няма никакво значение за Т. Тодоров. Вероятно защото помпозните определения за загуби и възмездие, които използва – „тотален разгром”; „тотална мобилизация”; „избиване до крак”; „наказателна експедиция”, „спонтанно продължение на наказателна експедиция” и др. са му попречили да направи историческо изследване. Особено забавно е желанието да се представи осакатената с повече от половината си територия и огромно население държава като стабилна в стопанско-демографско и във военно отношение.

За разлика от редица историци, които внимателно отбягват проблема за загубеното наследство на Крумовата династия между реките Днестър, Тиса и Дунав и северозападните части на планинската верига на Карпатите на север, Т. Тодоров е решил да го изследва, без да може да разбере защо той остава неразработен от сериозните автори, мненията на които е решил да поправи с балансиране между крайни идеи.

А предпоставки за критично мнение има, макар и внимателно поставени. В „История на България” Ив. Божилов отбелязва, че унгарците били принудени  от българите и печенегите да напуснат поречието на реките Буг и Днепър и да се отправят към Централна Европа. На приложена карта на България от края на ІХ и началото на Х в. се вижда, че унгарците са на българска територия в Панония, а печенегите на запад от Днестър[6].

Интересно е, че в българската наука не се поставя въпросът за населението на тези земи! Ст. Рънсиман допуска, че Симеон е запазил контрол над влашката низина, но не привежда доказателства. Проблемът е действително сериозен – унгарците се преселват през българските земи на север от р. Дунав и завладяват северозападна България, а уж българските съюзници на Симеон – печенегите – завладяват останалите земи на българския североизток. След опустошението от унгарците Влашката низина е останала дълго време ничия и слабо населена.

От твърде отдавна изборът на печенегите като съюзник на българите се представя като дипломатически успех. Въпреки че скоро след този „успех” част от печенегите стават византийски съюзници.

Проблемът за България при цар Симеон може да бъде неизследван или премълчаван, но представянето му като антикризисен успех от Т. Тодоров е в противоречие с изворовите данни и научните теории. Място за емоционално-патриотично обяснение в историята може да има, но трябва да се казват и истините, такива каквито са!

За разлика от Византия, България при Симеон няма дипломация, насочена и към Русия, а още при неговия наследник ще последва инфарктна драма заради тази недалновидна политика. Русия разгромява традиционните врагове  на българите – хазарите и проявява имперски амбиции, свързани и с българските земи. А българите ще се съюзят с русите на княз Светослав срещу византийците след първоначалната война. И този съюз е против политиката на управниците им – починалият от инфаркт заради руското настъпление цар Петър и синовете му. П. Мутафчиев пише, че българите разбирали, че походът на русите срещу тях е организиран от Византия, и затова, заедно с русите, започнали война срещу гърците. Подобни съюзявания няма между сърби и българи, или българи и хървати! Очевидно конфликтът между народ и политически елит в Средновековна България включва и проблемите на външната политика на управляващите, която съвременни автори се стремят да оправдаят с цената на неисторически средства. Позицията на изследователя, обаче, трябва да бъде критична, а не панегирична!

Българските царе Симеон, Петър и Самуил гинат от сърдечни удари. Не се оценява, че демографският потенциал на Византия включва Мала Азия и Южните Балкани, а този на България при Симеон реално включва земите на изток от Сърбия до Черно море и от р. Дунав при Видин до Южните Балкани. При намаления потенциал на страната всяка загуба е чувствителна и предизвиква различни последствия. Отделно от това, за разлика от готи, вандали, руси, турци, араби и други степно-пустинни народи, Средновековна България няма стопански и финансов потенциал да построи флот, застрашаващ византийския, може би и поради рязкото намаляване на територията и населението си при Симеон Първи. Затова оценката за възможностите и действията на българските владетели не подлежи само на патриотични вживявания в „наказателни операции”, „тотални разгроми”, „секторни” или психологични дилеми и други модернистични определения и оценки без историческо съдържание.

Загубата на отвъддунавските земи при цар Симеон е с най-значими последици за българската история. Предприетия компенсаторен военен конфликт с хърватите е напълно неуспешен. И е несериозен опитът да се прикрива подобна военно-политическа катастрофа с омаловажаване на историята. Т. Тодоров пише за разгром в Хърватска на някакъв си български отряд в статистически план[7], без голямо значение за разглежданите от него събития и състоянието на България. Подобно гримиране на историята поставя цар Симеон в деликатната позиция на държавник, който въпреки че не води други войни по това време лековато изпраща някаква незначителна воинска единица да преследва сръбски бегълци в силна държава[8]. Дори когато се цитират чужди учени, писали по подобни проблеми, е необходима и собствена позиция. Представянето на чуждо мнение като последна дума на науката, само защото е по-късно от други, е несериозно прикриване зад научни авторитети.

Сведението на Константин Багренородни съобщава, че българите преселвали част от сърбите в България, а част от тях избягали в Хърватска. Тук спекулациите с мащабно мислене са изиграли лоша шега на Т. Тодоров, който представя българския владетел с възможности на твърде ограничен неграмотен войскар. Преследваните знатни бегълци на Сърбия трябва да имат място в хърватската столица, а не в планинските покрайнините на Хърватска. А ако войската, предвождана от българския военачалник Алоботур, е целяла връщането на бегълци и от народа, то военните сили за това би трябвало да са значителни, а и българите да имат представа за отбранителната и гранична система на Хърватска. Основателно Ст. Рънсиман отбелязва, че Хърватска е могъща държава, а Ив. Божилов посочва, че по това време тя и във възход.

Изглежда само за Т. Тодоров това е безгрижна държавническа разходка на командоси, която завършва трагично, но без последствия за България. Според Т. Тодоров „българското нахлуване в Хърватия, така както го описва Константин Багренородни, е спонтанно  продължение на наказателната експедиция в Сърбия…”[9].  За съжаление Т. Тодоров е игнорирал писаното от Ст. Рънсиман: „Войната с Хърватско се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година…”[10]. Възможно е Т. Тодоров и да не е забелязал, че и други пишат по този проблем, но след като оспорва мнение на Ст. Рънсиман е учудващо, че не го цитира. Идеята на Т. Тодоров за много близките по време войни срещу Сърбия и Хърватска е представена така: „Всеки непредубеден читател ще се съгласи, че това нахлуване е продължение на сръбската експедиция …  сякаш по-реалистично изглежда това събитие да е станало по-рано от 926 г., т.е. ако не още през същата 924 г. то не по-късно от първата половина на 925 г.”[11]. Остава да бъдат посочени предубедените читатели и нецитираните автори!

Очевидно е, че за Т. Тодоров цар Симеон не си е давал сметка, че нарушава суверенитета на държава, различна от Сърбия! А Константин Багренородни пише, че по онова време българите отишли на поход в Хърватска и съобщението никак не се свързва със „спонтанно продължение на наказателната експедиция в Сърбия”[12]. Тогава и разгромът на българската войска в Хърватска също би трябвало да е част от „наказателната експедиция”.

И защо завладяването на чужда страна е наказателна експедиция, очевидно не е загадка само за автора на подобно откритие? Загубените и спечелени битки са много и не са задължително свързвани с възмездие.

Цар Симеон добре би трябвало да си представя какво рискува с подобна „спонтанна експедиция”. Понятието „спонтанен” в българския език означава в превод от латинското spontaneus „самопроизволен”, „предизвикан от вътрешни подбуди…независими от външни въздействия”. Това означава, че цар Симеон е съзнавал какво върши с незначителен според Т. Тодоров отряд, независимо от силната държава на хърватите. Това би трябвало да означава, обаче, че царят не мисли разумно. А също и че Т. Тодоров подобно на останалия анонимен и в този случай Ст. Рънсиман счита, че царят е бил необуздан грандоман[13]. Трябва да се внимава с грамотността и тук не става дума за спонтанна или техническа грешка, а за хипотеза!

Очевидни са противоречията в хипотезата, замаскираща военно-политическата катастрофа при цар Симеон и е впечатляващо, че толкова явни противоречия не могат да бъдат разбрани! Ето какво пише Ст. Рънсиман: „Поражението било страшен удар за Симеон….”[14]. Според Ив. Божилов: „Поражението произвело силно впечатление в България, а българският владетел получил сърдечна криза, в резултат на която на 27 май 927 г. починал”[15]. При толкова категорични становища и не единствени – преди това за подобна ситуация пише Ив. Дуйчев – би трябвало Т. Тодоров, който се придържа към друго мнение да предложи аргументи и критичен анализ на извори и теории, а не балансиране между абсолютизации.

Като се има предвид загубата на почти две трети от територията на България на север от река Дунав тъкмо при Симеон Велики, става ясно, че изводът на Т. Тодоров – „със сигурност е пресилено да се твърди, че в резултат на Симеоновите войни България била тотално изтощена”[16] – е тотално несериозен.


[1] Ст. Рънсиман. История на Първото българско царство. София, 1993, с. 124 сл.

[2] Т. Тодоров. Военните кампании на цар Симеон (893-927). В Историкии, Шумен. 2011, кн. 4, с. 317-326.

[3] Неделчев Н. Античното наследство на България. Шумен, 2004, с. 148.

[4] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 321.

[5] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 323.

[6] Ив.  Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения. В: История на България.  София,  1981, т. 2, с. 282, с. 292.

[7] Т. Тодоров, Военните кампании… с. 325

[8] Т. Тодоров. Северозападния сектор на българската външна политикапрез Втората и Третата четвърт на Х в. В: Съвременната история. Времена, реалности, промени. Варна, 2008,  т. 5, с. 111-127, с. 117.

[9] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[10] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 250, бел. 117.

[11] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116;-117;  Тодоров Т. Военните кампании….с. 325.

[12] Т. Тодоров. Северозападния сектор…с. 116.

[13] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[14] Ст. Рънсиман. История на първото българско царство…с. 139.

[15] Ив. Божилов. България при цар Симеон. Външнополитически отношения, с. 292.

[16] Т. Тодоров. Военните кампании… с. 320.

Войната в Либия и реваншът на старите колониални сили

август 25th, 2011

1.       Британските сили открито обявиха преки участия в сухопътни действия – снабдяване с оръжие,  военни планове, пари, координация с бунтовниците, без скрупули се говори и за сриване на цели квартали от градове и се раздават парични награди, обещават се европейски средства за заплати на държавни чиновници в Либия.

2.       Във войната срещу безспорно навляклото си гнева на религиозни екстремисти правителство  участват и те и други „демократични сили“.

3.       Не случайно демократични промени се очаквали след десетилетия, както не е случайно и това, че между „демократите“ се наредиха и съдили българските и ливански медици и мед.-сестри.

4.       Тогава войната очевидно е за дестабилизация – необходимо е послушно правителство от бивши тоталитаристи, което да следва „демократични съвети“, докато се научи да е демократично за десетилетия!

5.       Дестабилизацията е очевидно от полза на тези, които водят борба за петролните и водни залежи на Либия, за контрол над Северна Африка, над Средиземно море, и е пазар за оръжие и технологии.

6.       В най-необходим порядък – либийският нефт е необходим за преодоляване на кризата на световното капиталистическо стопанство. Първите признаци са в постепенното завръщане на доверието към паричните знаци различни от златото на световните пазари – иначе казано, в поевтиняването за златото точно сега, по време на заливането на света с вести за уж извършени вече промени в Либия.

7.       Преди време имаше подобна криза и около Панамския канал. Тогава за престъпник бе обявен президентът на Р. Панама, а Москва на Горбачов  със СССР мълча, както  и сега.

8.       Комунистически Китай се превърна в най-голям кредитор на САЩ, и това може би обяснява поне частично по-активната роля на Западна Европа на Обединеното кралство и на Франция. Първи поради парична недостатъчност се отказаха американците от САЩ и българите, норвежците са резервирани, а Италия има и парични и други проблеми.

9.       Турция затъна в пореден кюрдски конфликт. Нашата съседка очевидно прилича на ОК и Франция – всъщност това е устойчива геополитика. Поради този конфликт ще губи ореола си на мюсюлмански защитник и не може да бъде такъв фактор, какъвто би искала да бъде в спора за Либия.

10.   Очакват се сблъсъци между сегашните съюзници след вероятна победа. За това ще се погрижат и тези, които сега им помагат.

11.   Русия оценява равновесие на силите в Либия и предупреждава, че ще има отношения само с безспорно правителство. Русия си позволява да бъде губеща на първо време. Това показва потенциал.

12.   Русия обаче не взема отношение по проблема с т.нар. страни с некапиталистически път на развитие,  но отчита и политическата структура на страната, която е и племенно-автономна.

13.   САЩ дават съвети за промяна, но нямат големи  възможности да участват пряко, а и са в неуправляем процес на нарастване на дълговете и загуби. Това показва преразпределение на силите в света на капитала. ОК се стреми към великобритански реванш като световна сила, следвана от вечния си френски съперник.Германия трупа икономически активи и постоянно усилва тежестта си в световната политика и вероятно ще активира Руския фактор като противовес на напористите си западни съперници в рамките на ЕС.

14.   Предстои битка, в която ще се решава въпроса за поредната капиталистическа световна криза. Студената война наруши  икономическото и политическо статукво след  времето на Втората световната война.

15.   За първи път обаче не военно, а икономически и финансово, съюзник на първите капиталистически сили е комунистическа свръхсила.

16.   В решаването на либийския и други въпроси свързани с човешки права арена на борби станаха само републикански режими в арабския свят, и срещу тях участват активно арабски монархии редом с европейски най-демократични републики. Очевидно е, че са намерили общи интереси и са загърбили различия в ценностните си системи. Съюзът им прилича на съюза на ислямските фундаменталисти с интернетните демократи срещу тоталитарните републики.

17.   Дали ще има и подобни действия срещу тоталитарни монархии? Едва ли, докато те са послушни и не сърдят западните демокрации със собствена политика за управлениеи на природните си богатства и пазари.

18.   За първи път икономически свръхсили редом със старите  са Индия, Китай, и набиращата скорост Русия в които идеите за социална справедливост не са чужди.

19.   Накъде върви светът? Преди време съветският икономист Бухарин предложи в СССР богатите да плащат по-големи данъци и изпадна в немилост в униравниловъчната стихия. След 80 години подобно предложение правят френските богаташи, но с уговорка да не е много, че да не се изнесат зад граница! Очевидно това е логиката, но тук обвързана и от очакване на предстоящо управление на чудовищно големите либийски богатства!

20.   Левите и псевдо леви идеи  си приличат толкова, колкото и представите за граждански общества и универсална свобода на изток и на запад, на север и на юг.

21.   За българите това може да бъде напълно разбираемо  по примера с Югославия – беше съборена страната, която уж била много виновна за потискане на други народи. Между тях най-онеправданият са българите – които за разлика от босненците-албанци са подложени на асимилация. Войната обаче  унищожи югославската империя, но не даде никакви гаранции  и права на българите. Дори и на българите мюсюлмани!

22.   В света се очертаха сили, които са против решаването на международни въпроси с военни средства и сред тях са новите икономически, финансови и военни  свръхсили – Индия, Китай, Южна Африка, Бразилия, Русия.

23.   България  пак е от страната на временно печелившите, този път с отслабвани за послушност военни сили и икономически сили. Но по-неприятно е, че е между ястреби които не само че често се карат и си скубят перата, но и  се бият помежду си не на шега.

Могат ли да се заровят томахавките на войната, за да се спасят умиращите от глад?

август 6th, 2011

Преди време писах, че при следващи действия на Съвета за сигурност или други организации гражданските общества на страните участнички в действията им няма да оправдаят каквато и да е резолюция, която ще даде повод за провеждане на  военна операция. А и членовете на съвета няма да се оставят втори път да бъдат подведени. Е, случи се. И не само Русия и Китай, а и страни от други континенти.

Световната криза „удари” и много бедни страни, докато богатите си осигуряваха влияние сред вече непослушните си марионетки. Техни марионетки отчасти ги правихме и ние, като се отказвахме от колосални дългове, а и не приемахме помощи, когато се демонтираше „социализъмът”. Че и вестниците ни бяха пълни с расистки изказвания, че ще ставаме „бяла държава”.

Само част от разходите за войната срещу Либия биха могли да помогнат в Сомалия, Кения, Судан. Би могла да им помогне и Либия, но е принудена да не може.

Военните операции доведоха до критични състояния не само в Ирак, но и в Либия. В Сирия, и други подобни режими, необмислените военни действия с „летящи канонерки” доведоха до мерки на правителството срещу заплашващи управляващите действия. Световната общност не потърси диалог, а част от нея замени преговорите с демонстрации на сила. При това срещу враг, който не ги напада.

В същото време един народ измира от глад и жажда. А недалеч,  в Либия и Египет има много вода. В Нил също. Европа и Америка имат и храни, които унищожават.

Бих се радвал, ако в света и в България поискат да помогнат за сметка на военните си разходи. Щатите, които доскоро даваха милиони за нарязване на чужди оръжия, сега са малко затруднени. Това е и причината за по-кротичкото им участие в знакови военни операции на Запада! Не някаква нова политика. А ние имаме и излишни кораби, вече неучастващи във военни операции срещу враговете на световната демокрация… и български също. Необходима е само воля и инициатива. Пари световната общност общо и поединично има, поне за спасяването на един народ. Може да спести от бомбите, които не бяха предвидени за „контрол на небето”, но ги използват „за разчистване на пътя на демократичните сили”. Начините не са само в димящите дула.