Изаура или Енгелс?

февруари 8th, 2010

Четох рубрика от проф. Пантев в „Дума” с упрек, че българските археолози и доскоро цитирали Енгелс! Много добре, че него са цитирали! А не тези, които го обявиха за „остарял марксист”, себе си за „генератори на идеи”, а археолозите за „разкопвачи”. Не тези според които: робството е остаряла Марксова представа; теорията за раннокласовото общество от 1940 г.  последна дума на съветската наука;  теорията за военната демокрация не принадлежи на Л. Х. Морган, а на Ф. Енгелс – за да я обявят за остаряла; Социализмът е неразвит комунизъм и т.н.  За разлика от  новите историци „остарелите марксисти” К. Маркс и Ф. Енгелс считат, че комунизмът е революцията, след която следва социалистическото демократично общество на равните пред закона, тъй като идеята за равенството в собствеността и доходите е „остаряла френска представа” (Икономическо философски ръкописи – 1844 г., Критика на Готската програма 1875 г., Произход на семейството, частната собственост и държавата. Във връзка с изследванията на Л. Х. Морган. (1884), Анти-Дюринг -1893 г.)! Кой е по-съвременен е видно, но за да е ясно какви са различията между „остарелите марксисти”, сталинистите, перестройчиците, „априлското поколение” и политическата класа на съвременните социалисти, ще посоча само някои съвършени противоположности. Маркс, Енгелс и по-късно Бухарин се противопоставят на идеите на Ласал, Нечаев, Бакунин, Ленин, Сталин и наследниците им че: 1.Социалистическа революция може да се извърши без съюзниците на пролетариата – селяни и демократична буржоазия; 2. Трябва да бъде унищожена руската община, за да се построи капитализъм, като условие за пролетарска революция; 3.Не може да има неконтролирани демокрация и община! 4.Национализацията и колективизацията трябва да бъдат насилствени; 5.Частната собственост е враг на социализма и ражда капитализъм; 5.Религията е враг на социализма; 6.Социализмът е неразвита степен на комунизма. 7.Има не научен социализъм, а научен комунизъм; 8.Създаване на „нови” нации от разделени насилствено „стари”; 9.Не свободните хора а свободните ръководени от идеолози-класици колективи са творци на историята; 10. Всичко прогресивно е открито от „остарелите марксисти”, за да бъде развито от „неостарелите”. 11.Интернационализмът изключва разбиране на националните култури.
Не друг, а Маркс предвижда появата на фалшификатори-плагиати в Централна Европа и Русия и ги определя с понятията: „бъдещ работнически диктатор”, „никому неизвестен наш комитет”, „образче на казармен комунизъм”.    Очевидно е извършена фалшификация, последвана от чудовищни насилия – Сталин пише, че Енгелс е прав, че колективизацията не трябва да бъде насилствена, но че руския селянин е преживял за разлика от централно-европейския три революции и е готов за тази жертва…
Затова е по добре да се цитират първоизточниците! Самият Маркс след спор с френски „марксисти” споделя пред Енгелс: „Всичко което разбрах е, че не съм никакъв марксист” (Енгелс до К. Шмид)! Енгелс  отказва съвет на руските революционери и им пише: „…отделни места от произведенията и преписката на Маркс се тълкуваха от различните руски емигрантски групи най-противоречиво, сякаш това са текстове от класиците или от Новия завет. Каквото и да кажа по споменатия от вас въпрос, то би имало навярно същата участ, ако изобщо му се обърне внимание” (Енгелс до Исак А. Гурвич). И как да му обърнат внимание на К. Маркс след като е писал: „атеизмът е отрицание на бога, и с това отрицание полага битието на човека. Но социализмът като социализъм не се нуждае повече от това посредничество… Комунизмът е необходимата форма и енергетичният принцип на най-близкото бъдеще, но комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие – формата на човешкото общество…” (К. Маркс. Икономическо-философски ръкописи).  Впрочем, в българската наука, още се наказват „остарели марксисти” от „учени” които крещят, че робството е измислица на К. Маркс, и се вълнуват от некомунистическия бразилски филм „Робинята Изаура”, или от жестокостите във филмите за маите, турците и др.!

Защо Маркс не е бил марксист? Трета част.

май 9th, 2009

За руските „марксисти” предшественици и последователи на Вл. И. Ленин, които мечтаят да разрушат руската община, както това искат и руските капиталисти-либерали, за да започне революция в капиталистическото общество, К. Маркс пише във „Втора черновка” до В. И. Засулич: „Руските „марксисти”, за които вие говорите, ми са съвсем неизвестни. Русите, с които поддържам лични отношения, имат, доколкото ми е известно, съвсем противоположни възгледи”.
Ужасяващият за национализиралите земите на селяните и осъществили насилствена кооперация „комунисти” и техните наследници, въпрос за общината, и следователно за неконтролирани централно граждани съществува в критика на позициите на Ф. Ласал в материалите към „Критика към готската програма (Писмо до Август Бебел от 18-28 март 1975 г. )”. Ф. Енгелс пише от името и на К. Маркс за бъдещето на света, когато няма да има държава като репресивен орган: „Затова ние бихме предложили навсякъде вместо „държава „да се постави „община”[Gemeinwesen], една хубава стара немска дума, която много добре може да замести думата „комуна”.
Въпросът защо българските социалисти не познават подобен текст, в който ясно се казва какво е конфликт на интереси, конкретно в борба за собственост между две класи, или борба на различни непримирими мнения, които могат да бъдат използвани от позицията на господстващо положение, може да бъде разбран само от намеренията им да продължат използването на неприемливото и в ЕС и в САЩ „господстващо положение” в своя полза.
Очевидни са и различните критерии на хората от Изтока и Запада на Европа. Руската социалдемократка използва понятие което е заредено с възможности за развитие на култ към личността, Маркс го поставя в кавички, и не говори за марксисти, а за руснаци, за руси.
При това К. Маркс е съюзник на селяните и руската община – артел, а руските „марксисти” са временни теоретични съюзници на руския частен капитализъм! Докато им помогне за революционната ситуация! В научните изследвания по най-острите теоретични въпроси на „марксистката дискусия” отношението на К. Маркс към руската община, по черновките до В. Засулич се отбягва, или се затъмнява от представите на народниците, както това прави не само В. Н. Никифоров в двете издания на „Изтокът и световната история” през 1975 и 1977 г.
Пътят към революция чрез ликвидиране на общинната собственост е път към разрушаването на множеството от колективи и подчиняване на членовете им в един колектив ръководен от монополна партия и вожд идеолог. Конкретна изява на тази политика е национализирането на всички форми на собственост включително и на общинната собственост, въпреки предупрежденията на К. Маркс, че тя трябва да бъде в основата на изграждането на бъдещото общество: „за да се спаси руската община е необходима руска революция”. В „Първа черновка” , като разглежда въпроса за общината, К. Маркс се позовава и на американския етнограф Л. Х. Морган, според когото новият обществен строй, ще бъде възраждане в по-съвършена форма на общество от архаичен тип”. В промяната на тези принципи са причините за рухването на построеното след руските революции „съветско социалистическо общество”, което национализира цялата земя, включително и земите на общината за която К. Маркс пише, в първата си черновка, че „съществува в национален мащаб” и може да премине към следващо социалистическо общество, без да бъде разрушавана от капиталистическо производство. В оправдание на собствената си политика съветските държавници обвиниха издигнатите преди това „класици”, че дори не разбирали закони, че им е дали лоши закони. Изразител на това мнение е един от бащите на съветската перестройка и автор на книгата „Срутването” (Обвал): „Маркс и Энгелс не са разбирали закона за социална диференциация и интеграция, тъй като никога не са изхождали от целостта на народната култура и дух, а винаги от интересите на пролетариата. Културната цялост на народа за тях се разпадала на враждебни части”. Тези „мисли”, казани след защитата от К. Маркс на руската община на селяните в национален мащаб, показват теоретичната несъстоятелност на наследниците на непознатите на К. Маркс „руски марксисти”. А разбиращите ”закона за социална диференциация и интеграция” (?!) така интегрираха СССР, че той се разпадна диференцирано!
В тези въпроси за отношението държава и община са идеологическите начала на съвременната битка между община и държава и в България от ХХІ в. Тук са и началата на неистовата омраза на много водещи идеологизираната „марксистко-ленинската наука” съветски и български учени, постоянно пребиваващи на високи държавни постове в обществото на Развития социализъм, а и сега, към исторически явления като „община или родово общество, свободни селяни, народни събрания, военна демокрация и други прояви на буржоазност или „остарял марксизъм” и към авторите, които ги защитаваха научно. Причината е чисто идеологическа – контрол над вижданията на гражданите за законите на историята само в една посока на мислене.
Преди да се повтаря опита с тържество на капитализма, за да дойде след него отново вече познато комунистическо бъдеще, е необходимо да се погледнат и научните предупреждения на Р. Дарендорф към последното съветско и към социалистическите ръководства за конфликтите като резултат от създаване на класови противоположности и в социалистическите общества, за излишна смяна на системите и за създаване на отворена система. В характерния си стил тогава водещи съветски изследователи видяха в предупрежденията „идеологическа агресия”, и отговориха че не във всички конфликти трябва да се вижда проява на класова борба, и че съветското общество не познава такива! Социално-политическата поръчка бе изпълнена, но конфликтът и разделението на обществото на класи доведоха до разпадане на социалистическата държавност от Централна Европа до Тихия океан. Теорията бе опровергана от практиката. И е странно че в Русия и СНГ няма научен анализ на причините за тази грандиозна катастрофа, а се посочват примитивни мисли на „класици-дилетанти”, заговори и свързана с тях криминална революция при бездействие на една от най- могъщите служби за сигурност в света, и при огромни военни сили!
Българските управляващи социалисти също не могат да осъзнаят конфликтите които създават в началото на ХХІ в., и последиците от това предстоят. Причината е в превръщането в култ на обществено-политическа практика, която погрешно се счита за „марксистка”, както и моделът на държава в която има класови противоречия без да има класи – модел уж доказващ Лениновата теория за държавата по примера на древните траки!
На идеята на Морган, Маркс и Енгелс за архаичен модел на ново ниво на равни пред закона, е противопоставена „остарялата френска представа” за общество на равните по имущество в далечното, контролирано от идеолози-ръководители бъдеще. На идеите на учени от ХІХ-ХХ в. за контрол над тези идеолози от родови или народни събрания, или съвети е противопоставена идеята за теоретици-вождове, които поучават хората от тези събрания и съвети!
На идеята на Морган и Енгелс за узаконяване на класите от държавата и противопоставена идеята за съществуващи класови противоречия които не са узаконени от държавата. От тук до идеята за „илюзорното” като „действително”, има само една крачка. И тя е извървяна – не случайно действителни явления не се назовават, за да не бъдат признати. Не случайно се отделя толкова внимание например на „назоваване и вяра” като модерен научен проблем от теоретиците около Л. Живкова и Т. Живков и техните наследници, с теоретична значимост за историческото развитие на света от древността до съвремието. По този начин на поставянето на „словото в началото” материалистическия подход в историята е подменен с идеалистически.
И тук е смисълът от партийния контрол, защото мнения например на Ралф Дарендорф също са назоваване на действителност, но на обявена за чужда идеология, и не се приемат като отражение на действителност.
Това е и причината в много социалистически партии, и в БСП да не признават класови различия между бизнесмени социалисти и пролетарии социалисти, и предлогично да предполагат че са намерили път към търсеният „пост-комунизъм”. В създаването на българския преход който за едни е завършил за други не, назоваването си е просто подмяна на народния вот от поредните управляващи, защото те имат еднаква теоретична подготовка с предходниците си. Всъщност и в развитото социалистическо общество не се признаваха класови различия. А това е показателно за възможно предмисловния, или архитипово-подсъзнателния опит на българските социалисти!
В приемания за преходен социалистически строй, предшестващ комунистическия, след идеите на Вл. И. Ленин от 1903 г. и по-късно, бе объркано отношението към гражданите на революционното общество. Не се признават класови различия, но и насилие например при кооперирането на селяните до 1929 г., но след това то е обявено за класова борба, след като революцията, е завършила с победа. Далеч след тази победа продължават репресии над селяни, медици, военни, учени, граждани – като се търси път към общество на имуществено равни – оня френски принцип, който е критикуван в материалите на „Критика към Готската програма”, в писмо на Енгелс до А. Бебел. Нарушен е друг принцип на тази програма за демократичните буржоазни партии като съюзник на пролетариата и практически тържествува критикуваното някога Ласалианство, за което всички класи и групи освен пролетариата са реакционна маса! Към Ф. Ласал и последователите му в СССР би трябвало да са отправени упреците на А. Яковлев, но строителите на съветския комунизъм просто не искат да признаят истинските мащаби на сталинистката разправа с руското селячество и всички класи, различни от пролетариата и империалистическата буржоазия. В това е и смисълът на упростяване на историята на света до по две антагонистични класи за всеки обществен строй, и до обявяване на останалите класи за съсловия или „прислойки”.
Наличието на свободни хора едва при капитализма е постижение буржоазни теоретици, а освобождението му от експлоатация едва при комунизма, е идея на Вл. И. Ленин и последователи.
Подмяната на цял обществен строй с преходен период в Теорията за обществено-икономическите формации на социалистическия с комунистически е и причината, да се търсят общотеоретични изводи за преходните период. И една от целите на тази немарксистка теория е да се направи уязвим теоретично и първият преходен период към държава, военнодемократичния. Причина за това е теорията на Л. Х. Морган от „Древното общество” – в български превод „Първобитното общество”, възприета от Фр. Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата. Във връзка с изследванията на Луис Х. Морган” за бъдещето на човечеството: През ХІХ в. Л. Х. Морган и след него Фр. Енгелс предвиждат началата на бъдещия свят: „Демокрация в управлението, братство в обществото, равенство на правата, всеобщо образование ще осветят следващото, по-високо стъпало на обществото, за което непрекъснато ратуват опит, разум и наука. То ще бъде възраждане – но в по-висша форма, на свободата, равенството и братството на древните родове”.
Поради тази позиция, при това на американец, се отричат яростно и не се допускат, особено в България изследвания на посветени на демократизма на древното родово общество и произхода на съвременните институции, тъй като това се счита за идеологическа диверсия на капитализма, или в най-добрия случай за проява на „класически”, или „остарял марксизъм”.
Идеята за демокрация и свободни хора е заменена с идея за социално-политическо неравенство и класово-държавна експлоатация преди създаването на държавата в считаната за модерна теория за раннокласовите общества. Които щом са раннокласови могат да се развиват с натиск, т.е. в разрез с интересите на големи групи от хора! Тази теория, която е създадена през 1940 г. в Съветския съюз се счита за модерна сега, и се противопоставя на идеите на „наивния янки” Л. Х. Морган, и на „дилетанта Фр. Енгелс”, както го определя съветският и руски автор И. М. Дяконов през 1994 г. Авторът на идеята за раннокласово общество акад. В. Струве търси разбираем според установената в СССР класово-партийна понятийна система еквивалент на Марксовото понятие „азиатски начин на производство”, но след като разбира как може да бъде използвано това понятие от сталинисткото управление на социалистическата държава, повече не го споменава въпреки че участва в дискусиите за начините на производство.
Българските траколози обаче далеч изпревариха усилията на руските си колеги и още през 60-те – 70-те години на ХХ в. създадоха по думите на Е. М. Штаерман, модел на раннокласово общество, който тя остро критикува поради противоречието му с историческите факти свидетелстващи за траките, като свободни хора. В основата на този български раннокласов модел стои мнението на Ал. Фол от „Социална и демографска структура на Древна Тракия”, че свободни хора имало едва при капитализма: „…тъй нареченият „свободен селянин” предизвиква представата за производител, който не е включен в общинната организация – и тъй като тя е свойствена на докапиталистическите формации изобщо – се равнява по място в обществената структура на селяните от напредналата капиталистическа епоха. „Свободни селяни ”всъщност не са съществували и в класическите робовладелски държави, понеже там са били членове на общинен колектив бил той село или полисно устроен център” от държавната власт”. Всъщност това е твърде анонимно копие на пруско-буржоазния модел за развитие на държавата, различен и от англо-американския. Негов автор е Р. фон Мол: в „Енциклопедия по държавно право”: ”Това, което гражданинът отдава на държавата в античния свят, изчерпва личността му, а в най-новия свят се смята за нейно ограничение” . За френският либералист Б. Констан тази идея звучи така: „Античната свобода е участие в държавната власт, а съвременната свобода е свобода от държавната власт”- идея която не се различава от тази на Ф. Ласал за свободната от народа държава.
Идеята за ненавистната община е дотолкова важна политически през годините след „Пражката пролет” и демократичните движения в Полша, че дори на полиса, които гарантира развитието на гражданите като свободни личности в древността, е вменена, напук на всяка историческа логика и факти, ролята на организация потисник на свободата! Естествено това противоречи и на мненията на „остарелите класици”, които например в „Произход на семейството…” пишат за Атина като полис: „Това е, както Морган правилно забелязва, праобразът на самоуправляващата се американска община” – община в САЩ разбира се!.

Защо Маркс не е бил марксист? Втора част.

май 9th, 2009

Тези единадесет обществено-политически области, характерни за последния етап от „Прехода” или дори „Завършването му като капитализъм”, според Министър-председателя ни докъм първата половина на 2009 г. са свързани и с редица други проблеми, основният сред които е незачитането на правата на личността. Като се надявам, че единадесетте принципа няма да бъдат сакрализирани, в полза духовенството или на мислещото се за социалистическо ръководство на страната, ще добавя и някои от техните проявления с оглед на честотата им:
– Законово безсилие при защитата на колективи и отделни граждани пред произвола на икономическо-политическите групировки и на отделни техни представители дори в институции към Министерския съвет.
– Законовото безсилие спрямо малолетните малцинствени бракове а също и практиката на „купуване на булки” и уговорени от по-възрастното поколение бракове на децата им е очевидно отстъпление на обществените закони пред обичайно право. Действието на две правни системи в едно общество е път към сепаратизъм, дискретно наричан вече в някои централно и западноевропейски страни „създаване на затворени емигрантски общности” Тези нарушения са с определени последици и за броя на безпризорните, неграмотните и безработните без квалификация, и в противоречие с политиката на „интегриране” на малцинствени общности.
– Законово безсилие срещу преподаване на общообразователни предмети на турски език в училища с турско или турчеещо се население от други етнически и малцинствени групи, както и срещу обществени прояви – събрания, митинги, срещи, и погрешно насочване на държавни усилия срещу религиозно образование към религиозни организации.
-Преди време, напук на английско-немско-турските навици за носене на мустаци при мъжете в Европа, и срещу собствените си ориенталски сънародници в М. Азия, М. К. Ататюрк обявява мустаците и феса за признак на миналото, и с виртуозна диалогичност обявява вездесъщия османо-турски фес за „гръцка шапка”! Това е по отношение на мъжете.
-При жените апелът на Ататюрк е нежният пол да се освободи от неравностойността си в традиционните турски представи за женско място в обществото, е насочен към традиционното облекло и закриването на лицето – емблемата на личността на всеки човек чрез израз, поглед, усмивка, държане, стойка, характер, женственост.
-Подобна практика се отразява на нивото на основно, средно и висше образование, а също и пречи на бъдещето на тези лошо говорещи официалния език н страната ни да бъдат конкурентно-способни извън своите общини, на националния пазар на труда. В социално-политически план това е път към създаване на „затворени вътрешно-емигрантски общности” с помощта на държавата.
– Законово безсилие и правно-политическа система, основана на неспазване на закони и в противоречие с общоприетите норми за защита в ЕС на човешките права. Това е и причина за огромния брой заведени дела в съдилища на ЕС. Откровените послания от представители на властта у нас да няма граждански оплаквания в чужбина, за да не дискредитираме страната си, да се създаде български европейски съд преди делата да бъдат разглеждани извън границите на страната ни, да няма разногласия между българските представители в Европейския парламент, всъщност са в защита на това безсилие, или преднамерена политика.
Показателно е, че напоследък подобно на изказаното от министър-председателя становище против оплакванията в Европа, към подобна идея се придържат и представителите на „Гвардия” – очевидно идеята не е чужда на леви и десни, и е заредена с противоположни политически намерения за бъдещето – на едните за безнаказаност, на другите за търсене на отговорност само вътре в страната. Този сходства не са резултат от размяна на местата на крайно-ляво и ляво-дясно, а неразбиране на общоевропейските и общочовешки принципи за защита на човешките права извън границите на отделните страни. Чрез тези принципи, които не искат да разберат, българските социалисти заедно с български националисти прикриват потискане на правата на човека в собствената си страна с обещания за решаване на този въпрос в някакво бъдеще.
– Неспособност на правителството да осигури работа на огромен брой български граждани, при проваляне на договорености с ЕС в редица области, включително и в земеделието поради съзнателно поддържана ниска производителност на труда, чрез провал в усвояването на европейски фондове, чрез контрол над конкуренцията чрез отсъствието на Закон за защита на интереси, и чрез официална правителствена политика в разрез с подобен закон на присъствие на представителите на Министерския съвет като „наблюдатели” в части фирми или „Бордове на директори”!
– Пълната неспособност на управляващите социалисти да определят характера на обществото за което се борят. Идеята за социалната държава не е нищо ново – и Римската робовладелска империя е била социална държава за гражданите си.
– Запазването на стари закони, изискващи определена система на подчинение чрез необходими за социалистически строители политически и морални качества.
– Невъзможност за социалистите от политическия елит да се обясни законността на доходите на богаташите в БСП и на тези от съюзните им партии, но ги използва в политическата си практика. Доходи свързани със сериозно посегателство върху държавна собственост, различна от приватизация, но в ситуация на конфликт на интереси – известна в края на мандата на Тройната коалиция най-вече с „заменки” осигуряване на сделки от позиция на „господстващо положение”, без конкурси.
-Отказът на БСП от масови партии, споменат преди почти две десетилетия от Ал. Лилов имаше като резултат превръщането на БСП от милионна в малобройна олигархична партия, доходите на която от членски внос са очевидно недостатъчни, за да предполагат и богати спонсори от новобогаташите. Намаляването на реалните членове обаче позволява да се преодолее демократичния натиск на бедните и изнемогващите, и партията по подобие на държавата да бъде отделена от някогашните си съидейници. Аналогична е и структурата на останалите съвременни партии на „прехода”.
– Мълчаливата „теоретична обосновка” за имуществените различия в партията на социалистите е отрицанието на класовата теория с нова. Същността й е, че и дори да няма класи в община или държава, противоречията между бедните и богатите в тях са класови, но при правилно идеологическо ръководство са преодолими, без да се създават класи в колектива.
Идеята е различна от гласуващите за различни партии в САЩ или Обединеното кралство, които не са били обект на политическо разделение в близката си история и нямат силни социалистически електорати и партии, независимо от това, че българските социалисти и социал-демократи се ревнуват, кой от тях е повече лейбърист.
– В действителност се създава нова класова структура на обществото, в която БСП се оказва срещу работническата класа, която счита за своя социално-политическа опора – стачките на работниците от Кремиковци, значителните по обхват стачки на българските учители показват широта на социално-политическо недоволство главно от управляващата БСП.
Следвайки видоизменената до антагонизъм „марксистка” теория за държавата и класите, в която Маркс е забравен, но която доказвала правотата на учението на Ленин за държавата, бившите комунистически и социалистически противници на световния империализъм и класово-ограничената буржоазна демокрация попадат в непрекъснати противоречия със световните демократични практики. Там обаче К. Маркс се цени , а неговата идея за диктатура на пролетариата според Б. Ръсел е по-демократична от Лениновата, защото се очаква тогава, когато пролетариите са мнозинство от гражданите на страните си. А съвременните социалисти не искат да си признаят, че редица принципи, които те считат за наложени от капиталистическите демокрации са общочовешки и са били принципи на самия Карл Маркс.
Очевидно подведени от оценки за К. Маркс в „западни” анкети и издания и от „лявата вълна в света” ,българските и други социалисти през ХХІ в., забравиха, че са го принесли в изкупителна „архаична” жертва от ХІХ в. за грешките си от ХХ в. и то на най-високо ниво, за до бъде включен сега в „Защото сме социалисти” Това явление е добре познато. Непрекъснатата преследваща временни цели промяна в настроенията и действията на Сталин е добре показана от Х. Аренд в „Тоталитаризмът”, за да не й бъде обръщано внимание в ХХІ в. Проблемът обаче е в това, че припомненият автор на „Капиталът” има съвършено различни виждания и от съвременните представи в БСП и от тези на БКП преди време и сега, и не е имал честта да познава предшествениците на руски или български марксисти, а теоретици и революционери, твърде различни от тях.
Но какъв е характерът на СССР и неговите съюзници по социално-политическа система? Н. Чомски, който въобще не може да се причисли към симпатизантите на американския империализъм и идеологическата диверсия, пише: „Идването на болшевиките на власт през октомври 1917 г., което смаза в зародиш социалистическите тенденции и разруши всяко подобие на работнически или народни обединения, освободи Съветския съюз от сферата на западното влияние и предизвика неизбежна реакция на Великобритания, Франция, Япония и Съединените щати“. Н. Чомски в „501-ва: Завоюването продължава”, привежда мнение на Мелвин Лефлер: „Беше една тоталитарна държава с революционна идеология, която имаше лудо очарование сред народите от третия свят, решени да се отърват от западното надмощие”. И това е доста по-точно от определението на Н. Чомски за СССР като „една огромна гнила ябълка”, ангажирана да овладее световното революционно движение. Това означава, че СССР продължава световната революция и след поражението в Полша като запазва революционната ситуация в Сталинистко-следсталинисткия период! Тъй като революционната ситуация е съставена от комплекс от изисквания към управляващите и към експлоатираните в единство, стават обясними и провалите на „износа на революция”.
Очевидно с Лениновото понятие „революционна ситуация” има определена провокация, основана на надценяване на световната криза на капитализма като невъзможност на управляващите да управляват. При обявяване на всички противоречия по земята ни за прояви на прехода от капитализъм към социализъм, разбира се и със съответните безсмислени политики.
Но как стои въпросът с Марксовото теоретично наследство. Възможно ли е да са подменени основни виждания на обявения за основоположник на учението немски изследовател и революционер? И революционният период да е насилствено удължен от практикуващите го комунисти? И не се ли прикриват действителни факти от историята с общи политизирани представи от „ляво” и „дясно”?
Някои от „десните” си спомнят, че К. Маркс бил евреин, с откровен расизъм, други, че е доброволно понемчен евреин, т.е. родоотстъпник и неофит, че бил критикувал еврейството, че бил антируски настроен докато в Русия не възприели идеите му и други подобни „истини” на хора, които също като комунистическия елит познават ограничен брой цитати от „класиците”. За съжаление с такава характеристика е и един от публикуваните във в. „Сега” материали от сборник „Защо не сме социалисти”.
Очевидно българското „дясно”, от коректив на недъзите на тоталитарната държава, като Клуб или движение за гласност и демокрация, се е развило в практикум по капитализъм от отдавна изживян поне в Европа командно-административен тип. В тази подмяна е и причината за катастрофалните политически загуби.
„Лявото” също „не си спомня” историята и „грешките”, довели до рухването на цял обществен строй, в облика му на „Варшавски договор”, нито ги е подложило на научен анализ, нито пък някой е поел отговорност за невижданата политическа катастрофа. Темите не подобен анализ и научно изследване, толкова модерни в търсещия истината останал свят се премълчават „героично” у нас, в страните от СНГ, и дори в Полша, Чехия, Словакия, Сърбия и балтийските страни. Но изкупителна жертва е намерена в „Класиците”, все едно, че те са автори на религиозен култ.
Спорът между „десни” и „леви” за комунизма се дължи на общоизвестно убеждение, представено след Вл. И. Ленин като „марксистко”, според което след преходния период на социализъм следвал комунизъм. К. Маркс обаче пише за друго бъдеще още в Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.: „Атеизмът като отричане на тази несъщественост /на несъществеността на природата и човека спрямо бога – б. м. Н. Н./ няма вече никакъв смисъл. Защото атеизмът е отрицание на бога, и с това отрицание полага битието на човека. Но социализмът като социализъм не се нуждае повече от това посредничество… Комунизмът е необходимата форма и енергетичният принцип на най-близкото бъдеще, но комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие – формата на човешкото общество…”. В „Анти-Дюринг”, последното голямо изследване на Ф. Енгелс, редактирано от него през 1893 г., две години преди смъртта му, непрекъснато се говори за социалистически строй, и само когато авторът припомня времето, когато с Маркс са били революционери, пише че са били комунисти, т.е. за участие в енергетичният принцип на революцията. Във всички издания на тази книга в „Съветския блок” споменаванията на тези цитати са поставени в справочна рубрика „Комунистическа обществено-икономическа формация”. К. Маркс и Фр. Енгелс виждат в социалистическия строй, в всички са равни пред законите, а принципът за равенството според материалите към „Критика на Готската програма” от 1875 г. е „остаряла френска представа”. От този текст се вижда и това, че за укрепването на социализма не е необходима война с религиозните убеждения на хората, тъкмо противно на съветската и друга практика.
Комунистическият период на революцията според Ф. Енгелс, при разглеждането на аграрния въпрос, не трябва в никакъв случай да бъде насилствен, което означава, че перманентната, продължителна революция е недопустима, т.е. „енергетичният принцип” е с ограничен период, за да не се превърне в деспотия на работнически диктатор! Насилието над историята, или ускоряването на развитието на ранните класи обаче е въведено от Сталин, който казва, че Енгелс е прав, но за разлика от централно и западноевропейските, руските селяни са преживели няколко революции и са готови за подобна жертва.
В „Социалистическия лагер” замениха дори „Научния социализъм” на „класиците” от ХІХ в. с „научен комунизъм”. В партийните конгреси в СССР и Н Р България се говореше за исторически път през пет обществено-икономически формации, последната от които е комунистическа, а не социалистическа. Също и в „марксистките дискусии” в световен мащаб.
Приемането на мнението на водещите за всемогъща истина доведе до надценяване на ролята на личността – вожд и генератор на идеи при несъобразяване дори с мнения на опоненти от същата политическа система и до магическа вяра в „словото” на учителите, противопоставено на интересите на малките колективи, на личността като гражданин и свободен човек като член на община и като гражданин на държава. Проявите на тази вяра достигнаха до суеверните представи, че колективното съзнание организирано от идеолози, притежава материалистическа сила, и в моментите й на проявление е достатъчно да бъде назована, за да стане единствена истина. Тази проява на мислене е субективно-идеалистична, и е в противоречие с интересите на нежелаещото да бъде подчинено на наложени „от горе” идеи общество. В идеите от „горе” различни на идеите от „долу” всъщност е конфликтът на интереси при всяка отделена от народа държава, и наличието на конфликт на интереси. Конфликт който и „развитите” и „реформираните” български социалисти прехвърлят все в бъдещето, дори и в края на мандата на правителството на Тройната коалиция през 2009 г. Този проблем обаче не е измислица на „демокрацията” която много у нас си представят за обществен строй, не е и чужда на социализма като идея. Защото:
В кореспонденция с руски социалдемократи за съдбата на руската община К. Маркс се позовава и на „конфликт на интереси” – още през ХІХ в., в „Първа черновка на писмо до В. Засулич”. Така по проблема за конфликта на интереси К. Маркс се оказва изпреварил с векове българските социалисти и коалиция, руските комунисти и социалисти и други, които си мислят, че това е капиталистическа приумица на американски и европейски демократи от времето на „идеологическата диверсия”. Кои са причините за подобна убеденост: „цитатничеството” – преди време всеки, който посочваше цитати от К. Маркс, неудобни за управляващите комунистически партии от развит социалистически тип, беше определян като „цитатник”.